Евел Инара
OTIUM ^[0] (19)

Деветнайсета глава

Артем.

Другият нарочно щеше да изрече името му. На глас. Високо и ясно. Не беше никаква тайна, че Артем харесваше да го чува. Всеки Онейро го знаеше.

Артем кимна, сякаш убеждаваше сам себе си. Езикът му се стрелна като змийче и навлажни устните му:

Да го изрече щеше да е жест на добра воля, разбира се. Желание да му достави удоволствие.

Мъжът спря да крачи. Спирането му изглеждаше внезапно като всичките му движения, но всъщност не беше. Той бе завъртял глава и в двете посоки, беше скръстил ръце на гърба си и чак след това бе застинал. Отстрани, ако имаше кой да го зърне под бледата светлина на луната — но, разбира се, нямаше — щеше да изглежда така, сякаш заедно с Артем и времето също бе забавило ход:

Потрепващите клони на гората бяха застинали. Нощните птици се притаиха в листата. Щурците притихнаха, а кафяво-сивите мъхнати пеперуди зависнаха кротко във въздуха, независимо, че още летяха.

Мъжът Онейро прочисти гърло. Това се налагаше, защото Артем твърде отдавна не бе употребявал гласа си. След хрипливото му покашляне настана такава тишина, сякаш и дърветата, и всичко живо под, над и из короните им, също затаи дъх и зачака. Тогава вятърът обърна посоката си, покорно пропълзя из наведената трева и пътьом я разроши. Кръжеше в нозете на Артем като послушно кученце.

— Аааартеееем! — отрониха гальовно устните му като мъничка песен, която повеят мигом подхвана и отнесе високо, така че никоя твар да не чуе.

Притворил клепачи в онемялата край него гора, Артем се усмихваше:

Ето го последното му удоволствие. Да чуе! Да произнесе! Не само да си представя или да си спомня как друг изрича, или е изричал името му! Аааартеееем…

Мъжът стисна в гримаса очите, после и устните си:

Човешката реч му липсваше. Липсваше му емоцията, което можеше да предаде само интонацията. Ах, колко му липсваше!

Той закрачи и гората наоколо му пак се раздвижи. В зеленината на кедрите горе избуха бухал и разпери грамадните си криле. В заплетените храсти панически се стрелнаха семейство зайци. Вълни пробягаха по уж застиналото като огледало езеро, ала Артем нито чу, нито видя нещо. Беше погълнат от мислите си:

…Онейро имаха слабости и да, трижди да, тази бе неговата. Другият щеше изрече името му, уви, не само за да го ласкае… А и за да изтъкне тази едничка му слабост — нещо средно между сумтене и хълцане излезе от гърлото му. — Но той пак щеше да му прости. Както беше прощавал всеки път, векове наред. Защото удоволствието от звука на името му неминуемо щеше…

Изгледа изпречилата се на пътя му къща, която прекъсваше правата линия и на стъпките, и на размишленията му. Един котарак, завит на геврече на прага, беше вторачил в него ярките си очи. Артем се извъртя и тръгна покрай стената:

Щеше да му прости и защото не беше сам в слабостта си. Защото, трижди уви, никой Онейро не беше създаден без слабост!

Този път монотонният му вървеж беше спрян от ограда. Изобщо не чу скимтенето на двете кучета с подвити опашки и раболепни очи. Подритна раздразнено дъските и отново заобиколи.

Изкачеше ли скалистия хълм, който беше надвиснал връз езерото, щеше да слезе по хрущящия бряг от чакъл и погледите им щяха да се срещнат — без бариери, без прегради. „Другият“ и „Аз“ вече нямаше да са толкова ясни.

Артем — щеше да каже другият Онейро на глас. Макар прекрасно да знаеше, че за всеки Онейро думите са опасни.

Исен — щеше мислено да го приветства Артем.

Дълбоко в ума на Исен, скрито зад любезността и загрижеността му, отвъд притаения укор в мислите му, той за кой ли път щеше да намери потвърждение, че мъжът не вижда собствената си слабост.

Закриляй само онези, които искат да бъдат закриляни, Исен — Артем си представяше как би му го казал гласно.

Можеше поне веднъж да се пошегува с прекалената загриженост на Исен. Можеше.

Ала тонът му по природа беше рязък, а гласът му щеше да е пресипнал и троснат. Твърде отдавна не го беше упражнявал. Щеше ли Исен да разбере?

Стъпките му търкулнаха няколко камъчета, после хладната вода близна ходилата му. Артем вдигна глава. Двамата застанаха лице в лице, без бариери — той и другият, точно както беше очаквал. Ала Исен дори не опита да изрече името му. Наместо тъй приятните за ушите и душата му звуци, в ума на чакащия на брега Онейро той видя съвсем друго име.

Име, което Артем не вярваше, че някога някой отново ще спомене.