Евел Инара
OTIUM ^[0] (31)

Трийсет и първа глава

Знам, че ще платя за това. Другите няма да ме оставят ненаказан.

Гневът им се отразява през мрака. Усещам го в мислите си, толкова е мощен. Търсят ме, но не Аз съм главната цел. Аз съм Онейро, макар да им се опълчих. Аз съм Онейро и защитавам Онейро. Вярвам в това.

Мога да я спася. Отдавна знам как — повтарям си. Веднъж съм рискувал заради Ейла — на онази поляна, огряна от червеното слънце.

Тогава не сгреших. Не греша и сега.

Побутвам тялото на Крадеца. „Тяло“ е силно казано, повече ми прилича на експлозия от брокат. Откъде идва целия този блясък и как така никога не свършва — мисля си, напипвайки все по-плътната материя вътре в сиянието. Моят мрак съска, докато чакам.

Минават часове и блясъкът бавно уляга. В това време Артем, Амая и Сейма са вече далеч, поели са в различни посоки, а лицето на Ейла е в ума на всеки смъртен околовръст. Ще я намерят, рано или късно. Надявам се, не преди мен.

— И така, Рийн Ерми — проговарям, когато Крадецът се надига объркано — ще довършиш ли това, което започна?

Той потрива лице и изстисква водата от дрехите си — така, както са върху него. Знам, че е за заблуда. Всъщност се оглежда, обмисля бягството си.

Няма да му позволя да ми се изплъзне.

— Трябвам ти. Тя няма да го направи, ако не я принудя — започвам по същество.

Крадецът вдига очи на опитен картоиграч, на устните му играе крива усмивка. Мисля си за онази вечер, преди десет века. Как претеглях ударите си — да са с идея по-слаби, точно колкото да не го умъртвят, преди да съм се насладил на момента. Уви, колкото и да го блъскам сега, няма как да постигна своето.

Крадецът вдига вежди:

— Не, благодаря.

Недоверчиво копеле.

— Или тръгваш с мен, или изобщо не тръгваш.

Той ми се ухилва:

— Нима ще ми се довериш?

Нагло копеле — поправям определението в ума си и пак си припомням онова удоволствие:

Да умира малко по малко от ударите ми.

— Не сме екип. Правиш каквото ти кажа — уточнявам.

Всеки момент ще се пробва, усещам го. Да ме заблуди. Да избяга. И ще тръгне право към Ейла, където и да е тя.

Е, добре, нека пробва.

Предугаждам движението му. Сграбчвам го.

— Тя. Няма. Да. Го. Направи. Ако. Аз. Не. Й. Кажа.

Говоря бавно и настойчиво, дано го набия в дебелата му глава.

Ейла наистина ще му даде Силата си. Аз ще съм онзи, който ще я застави.

Крадецът се дръпва на няколко пъти — рязко, но безрезултатно, разбира се. Забелязвам как осъзнава думите ми.

— Изобщо. Не. Ти. Вярвам — отвръща ми с моя тон.

Разсмивам се, предпазливостта му ме забавлява. Научил е поне един важен урок.

— Не ми и трябва — отпускам хватката, но още се смея.

Мисля си, че може би ще съжаля, когато най-сетне приключа с Рийн Ерми. Когато го унищожа.

Толкова плам, толкова дързост — нахалост.