Евел Инара
OTIUM ^[0] (24)

Двайсет и четвърта глава

Непознати тела ме притискат от всички страни. Вратите се затварят и скоростта на влака ме повлича, усещам как цялата олеквам. От слушалките на нечий плеър се носи пращящ, монотонен ритъм.

Не бива да ползвам метрото, чудесно го съзнавам. Да се свлека в претъпканото от хора подземие едва ли е много разумно, но… Отново ме хваща яд, че съм сама, че Исен можеше и да не заминава. Да остане, поне този път.

Мога да шофирам, ако той е до мен. Ако знам, че ще хване волана, ще дръпне стъпалото ми от газта. Десет секунди — петнайсет, сред мириса на макове и червено-черни багри, след това се свестявам. Никой не може да обясни причината за това.

Като полъх на вятър, какъвто тук няма, по гърба ми пролазва хлад. Вдишвам дълбоко, боря се с наближаващия припадък. Размърдвам се, разблъсквам телата, искам да се добера до седалките, до ръкохватките, до каквато и да е опора. Блестящи искри се реят над главата ми, също като прашинки на слънцето. Виждам такива, когато имам ниско кръвно налягане.

По дяволите, припадам!

Блъскам безрезултатно хората и почти събирам очи към носа си, където няколко ярки точици се очертава да кацнат. Инстинктивно издишам да ги прогоня, макар прекрасно да знам, че са зрителна измама. Златният прах реагира на дъха ми и сменя траекторията си на летене. Някой ме докосва. Спирам да дишам, застивам, когато чуждата ръка се плъзва отстрани на талията ми. После усещам втора длан от другата страна на гърба си. Двете ръце услужливо ми предлагат опора.

Една далечна част от разума ми осъзнава, че би следвало да се отдръпна. Но тялото ми иска друго — гърбът ми самоволно се намества се в извивките на нечие чуждо тяло, а онези ръце лягат на хълбоците ми. Инерцията ме повлича на другата страна, влакът приближава гара, но сякаш неподвластен на законите на физиката, човекът зад гърба ми не помръдва. Тормозенето на спирачките става все по-осезаемо, вгражда ме в тялото му. Под бледожълтия таван се носят милиони искри. Гледам ги, изумена, и известно време вниманието ми е заето изцяло от тях. После легналите на хълбоците ми ръце ме притискат и от допира им през шареното ми палто, през кожата ми, чак до костите плъзва непознато блаженство.

Замаяно извивам глава, завъртам очи, за да видя фигурата откъм гърба ми. Нечии светли къдри се смесват с моите коси, главата му е надвесена над моята. Усещам дъха му в косата си, ментов и гъделичкащ е:

— Ейла… Ейла…

Слушам шепота му и знам, че и друг път съм го чувала. Но все-пак се изумявам. Напрягам мускули. Изумена съм от собственото си желание да уловя дъха му с устни, както и от нахалството му.

Залива ме гняв.

Защото тълпата ме повлича към отворилите се врати. Не успявам да се завъртя, макар с всички сили да се противя на потока, който ме носи. И напълно отчаяна в усилията си, чак когато стъпвам на перона се сещам, че наистина трябва да сляза тук.

Стоя като вкопана в каменния под, още не овладяла порива си назад. Слизащите и качващи се хора ме блъскат, после вратите на вагона се затварят и аз като по команда се обръщам. Впервам очи през прозореца.

Той е там, вътре е! Гледам го и той ме гледа, целият във вихър от брокатени искри. Като от порив на силен вятър, те летят насреща ми… право през стъклото.

Оглеждам се. Никой друг не забелязва това.

Влакът плавно потегля, отнася лицето му. Забързвам, успоредно с прозореца. Устните му оформят името ми и съм отчаяна, че няма да го настигна, че той ще изчезне завинаги.

— Рийн! — чувам се да казвам. Спирам се, разтреперана. Повтарям уж познатото име наум и на глас, търся какъвто и да е спомен, свързан с него. Влакът вече се скрива в тунела, а аз машинално крача подире му и гледам как златните искри се завихрят.

Като сомнамбул се качвам на ескалатора. Яркосиният здрач е отминал, докато съм била под земята, навън е почти нощ. Веднага забелязвам човека в тъмни дрехи, който тръгва към изхода. Въпреки тълпата, между него и другите има празно пространство, сякаш хората не искат да го доближават. Сякаш ги плаши с външността си. Или вони.

Не вярвам да е нито едно от двете, защото мъжът е облечен съвсем прилично, дори делово — в строго черно палто, скъп шал е увит на врата му.

Главата му се повдига. Срещам студените му, сини очи, обрамчени с бледи ресници. Не мога да ги видя от разстоянието, което ни дели, разбира се. Просто знам, че са такива. Отнякъде знам и името му: Артем.

Изругавам наум и забързвам под осветените клони на дърветата, наредени като в параден шпалир по търговската улица. Ругая, защото ужасно ме е страх от внезапните открития и имена, които нахлуват в главата ми. Изпращам проклятия и по Исен, който не е тук, до мен, когато ми трябва!

Гледам отраженията във витрините — Артем крачи на десетина метра — и вадя телефона от джоба си. Завъртам се под най-близката лампа, докато набирам номера на Исен и още трима се спират едновременно с мен. Нарочно правя подвеждащи крачки — към входа на магазина отсреща, пак се спирам. И Артем, и другите трима се преместват.

„След сигнала оставете съобщение“ — чувам в ухото си. Вбесена, изричам кратко:

— Трябваш ми!

Прекъсвам връзката и тръгвам към Артем.

„СПРИ!“ — чувам гласа му, но устните му не помръдват. Може би си въобразявам, не знам.

Настава суматоха, точно до рамото ми. Една жена крещи и дърпа чантата си от ръцете на някакъв дългурест хлапак. Тълпата се люшва, обгражда ни. Чувам тичащите стъпки на полицаите, пронизително изсвирване, викове. Крадецът стоварва юмрук в лицето на жената, но тя не се отказва, пищи. Онзи хуква, събаря препречилите пътя му. На тротоара в краката ми има капки кръв.

Подскачам на пръсти и надничам през главите на зяпачите. Артем го няма, изчезнал е. Завъртам се, но не забелязвам и другите трима. Набирам номера на майка си. Исен няма да се обади, с това поне съм наясно. Защо пък точно сега да реши да променя навиците си?

Свивам по еднопосочната улица, която води към вкъщи. Тълпата оредява. Вечерният мрак се редува с мъждиви кръгове светлина под уличните лампи. Няколко автомобила ме подминават, заслепявайки ме с фарове. От открехнат прозорец долита смях и секва рязко, когато го затварят. Слушам дълго свободния сигнал. Затварям и наново набирам, но майка ми така и не ми отговаря.

— Вдигни го този телефон! — възкликвам и се отказвам. Оглеждам се, засрамена от изблика си.

Сърцето ми подскача, когато ги виждам. На улицата сме само аз и непознатите трима! Идват право към мен.

Залива ме увереност, че ще умра наистина, и то скоро. Ще ме ограбят, ще ме убият, ще ме отвлекат. Не се страхувам, докато го мисля. Страхът никога не придружава усещането за наближаваща смърт.

В ума ми услужливо изплува всичко, на което са ме учили: не изпадай в паника, ако някой упорито върви след теб. Не забързвай ход, не се влачи. Стъпвай бодро и дръж ръцете си извън джобовете, готови за защита. Стискай чантата, за да не я изтръгнат от рамото ти. Вдигай шум. Викай, ако се наложи и върви към светлината, не спирай.

Улицата е тъмна и тиха, напълно безлюдна, ако не броя съпътстващите ме силуети. Имам чувството, че в целия свят съм останала само аз и едва доловимия звук от стъпките им. Съсредоточено го слушам и вървя с равномерно темпо.

Светлият вход разсейва усещането за опасност. Изкачвам трите стъпала, бутам вратата и знам, че почти съм спасена. Замирисва ми на ванилия и сладки, които някой съсед е изпекъл. Неясни шумове долитат иззад вратите на апартаментите. Толкова близо, толкова далеч.

Осветлението във входа угасва в мига, в който забелязвам момчето. Отварям уста, но викът засяда в гърлото ми. Зад гърба му зейват вратите на асансьора, светлината от кабината го залива. Този път не се сещам за никакво име, мисля си само че е млад, много млад. Противно на здравия разум правя крачка към него. Усмихвам му се. Усмихвам се и на внезапната идея да го отведа горе със себе си.

Исен го няма. Сама съм.

Момчето се обляга на перилата и ме подмамва с пръст. Чак когато раздвижва ръка, забелязвам искрите. Втурват се откъм неосветената страна на лицето и тялото му, също като звезди около луна.

„НЕ ОБИЧАЙ. НЕ СЕ ДОВЕРЯВАЙ“ — изплува в ума ми. Ала желанието да го приближа е по-силно от всеки страх.

Правя крачка, още една. Ръцете му ме притеглят без да има нужда, защото сама пристъпвам. Устните му се прилепят в моите. Пръстите му се заравят в косата ми. Усещам допира му дълбоко в костите си, аз съм глина в ръцете му. Покрай нас летят искри, отделят се от лицето му, от цялото му тяло. Полепват по мен, попиват в плътта ми и на света няма нищо по-приятно от гъделичкащата им светлина.

— Кой си ти? — иска ми се да попитам, но в същото време съм убедена, че не това е важно. Важни са само устните му, които докосват лицето ми. Ръцете му, които се плъзгат по кожата ми.

Момчето ме избутва към асансьора. Двамата се завъртаме валсово, когато чувам звън — настоятелен, разсейващ ме. Звъненето продължава дълго, само за секунда го заглушава тряскането на входната врата. Може би не съм я затворила хубаво — мисля си, но не искам да обръщам внимание. Телефонът вибрира в джоба ми и аз опипвам палтото си. Още едно завъртане. Игнорирам шума зад гърба си, знам, че не е важен. Важно е друго.

Някой ме изтръгва от обятията на момчето и аз залитам в кабината на асансьора. Макар да е с гръб към мен, веднага разпознавам Рийн, даже в тъмното. Гласът му звучи така, сякаш с момчето си разменят проклятия. Не разбирам езика, но една от думите все се повтаря:

— Онейро — съскат един към друг, допрели заплашително тела.

Натискам копчето за петия етаж. Вратите със скърцане се затварят, Рийн скача вътре и изблъсква момчето.

Умът ми започва да реди същото име — сигурна съм, че е име — Онейро, Онерой, Онир, Ониро…

Телефонът ми още звъни. Най-сетне го вадя от джоба си и натискам бутона за отговор веднага, преди да съм го доближила до ухото си.

— Търсила си ме, нямах батерия — започва Исен без предисловие. — Какво става?

Рийн ме гледа с тъмните си като въглен очи. Знам, че много пъти ме е гледал така. Дебнещо.

— Прибирам се — учудвам се, че гласа ми звучи съвсем наред. — Всичко е наред — казвам, защото сега съм убедена, че е.

Исен прави пауза, сякаш чака да му призная истината. Аз мълча.

— Добре — провлачва накрая гласът му в слушалката.

— Добре — потвърждавам и аз.

Четири етажа по-високо вратите се отварят. Прекрачвам гърбом към стълбищната площадка. В мрака се процеждат златни искри.

— Ейла — казва Рийн само с устни.

Загърбвам го, стискам очи, докато ровя в джоба си за ключовете. Мога да кажа къде точно е погледът му, усещам го като допир по себе си. Отварям входната врата и се вмъквам вътре, все-още слушайки мълчанието на Исен в слушалката.

— Ейла? — обажда се той.

— Да? — питам прегракнало.

— Не говори с непознати.

— Добре — съгласявам се, но той вече е прекъснал линията.

Набирам отново.

„Оставете съобщение след сигнала“ — чувам металически глас.

Не оставям. Мълча. И затварям. Няма да го видя повече — отнякъде знам.