Евел Инара
OTIUM ^[0] (5)

Пета глава

Факлите в снега отдавна бяха загаснали. Само луната хвърляше перлен блясък по затрупаните покриви на селото. Беше най-тъмният и студен час на нощта — петлите още спяха, а гората искреше като омагьосана, цялата в скреж.

Покрай изплетените от клони стени на хижата премина силует. Единственият намек за приближаването му беше скърцането на пресния сняг под подметките му, но то не беше достатъчно силно, за да събуди Рийн. Човекът се движеше уверено в сенките. Не се прокрадваше, не искаше да скрие приближаването си, просто умението да остава незабелязан се бе превърнало в негова втора природа.

Беше без наметало, а дрехите му бяха привързани с тънки кожени ленти плътно към ръцете и краката му. На колана му висеше камшик, от другата страна беше затъкнал дълъг цели две педи нож. На пръстите му проблясваха бойни халки — дървени, с желязо само в горната част, където не се допираха в кожата.

Ери се беше подготвил за сблъсък. Както винаги, когато ставаше въпрос за Рийн.

Не че момчето би го нападнало умишлено, не — разсъждаваше той, докато приближаваше хижата. — Беше го възпитал добре. Знаеше го. Рийн никога не би вдигнал ръка срещу който и да било от братята си.

Всеки път, когато налагаше волята си на момчето, Ери усещаше някаква неконтролируема съпротива. Рийн беше като зло куче, което е понесло твърде много удари. Настървено, вместо да бъде пречупено.

Сякаш духната от вятъра, рогозката, която висеше пред входа на хижата и служеше и за завеса, и за врата, се залюля. В същия миг Ери се наведе и влезе вътре. Още преди очите му да привикнат с тъмнината, слухът му различи равномерното дишане на двама души. Въздухът не бе помръднал от движението му. Пръстеният под заглуши и без друго тихите му стъпки.

Рийн очевидно спеше. И очевидно си беше загубил ума — констатира Ери. Той не обърна внимание на момичето, което Рийн прегръщаше, в опит да я предпази от студа. Тънкото наметало, което им служеше за завивка, беше твърде тясно, за да покрие и двамата. Рийн лежеше отвит на земята, което беше по-малката глупост.

Мъжът приклекна, стъписан от гледката. Колената му изпукаха при движението надолу. Но и този звук не беше достатъчно силен, за да събуди Рийн.

Ери се взираше в голата кожа на гърба на момчето. В плетеницата от руни, които никой обикновен смъртен не трябваше да вижда. После мъжът най-сетне обърна очи към момичето. Връзките на ризата й бяха разтегнати. В съня тя беше свила китките си към гърдите.

Ери бавно се протегна. Едната му длан затисна устата й, втората прихвана тила. Извъртя рязко главата й, докато не усети как гръбнака изщрака. Дъхът й спря да гъделичка пръстите му.

Беше чиста смърт — без кръв, без следи. Дори не беше имала време да се събуди.

Едва тогава Рийн се размърда. Последният звук беше достатъчно силен. Познат. Точно пред очите му Ери клечеше зад Лиля. Нямаше нужда да погледне, за да разбере какво се е случило. Какво беше проспал!

Той седна на пода, втренчен безизразно в Ери. Грабна ризата си и я нахлузи. Беше като инстинкт — руните на гърбовете им винаги трябваше да са скрити.

Ери не казваше нищо, не се и помръдваше. Чакаше Рийн да си събере мислите. Ясно долавяше заплахата, която се излъчваше от тялото на момчето — като от изненадан в леговището му звяр.

Рийн дълго не проговори. После, след доста време, най-сетне отмести дивия си поглед от Ери и погледна безжизненото момиче. Раменете му се прегърбиха като под невидима тежест.

Ери реши, че е минало достатъчно време. За втори път посегна към Лиля и подпъхна едрите си длани под тялото й. Трябваше да я махнат от там. Да я скрият.

Рийн с все сила го блъсна през пръстите:

— Не я пипай!

Лицето му беше безстрастно. Само вената над скулите му потрепваше издайнически.

Ери се дръпна, ала този път не скри гнева си, остави го да се изпише по лицето му. Рийн стоеше приклекнал, като хищник над плячката си. Ери се насили да му обърне гръб, макар инстинктите му да крещяха да не изпуска момчето от погледа си.

Рийн никога не би нападнал който й да било от братята си. Никога, при никакви обстоятелства — повтаряше си мъжът. Но си отдъхна, когато излезе пред хижата.

Рогозката отново препречи входа. Рийн се отпусна на земята. Покри лицето си с длани и чак тогава осъзна, че трепери. Умът му работеше бавно, като упоен с твърде много чай от маточина. Също като след всеки Огнен ритуал, по тялото му се разпростираше някаква неконтролируема, изгаряща болка. Само че този път тя не идваше от гърба към гърдите му, а се движеше в обратна посока. Сърцевината й беше вътре в него, стискаше дробовете и гърлото му, замайваше ума му.

Един единствен инстинкт се открои в натежалата му глава, в хаоса от неясни думи и усещания: трябваше да махне Лиля от там. Да я скрие. Пое си дълбоко дъх, тялото му се заклати напред-назад. Само за няколко мига. Знаеше, че Ери чака. Чуваше даже дишането му през тънките стени от клони.

Излезе напълно облечен от хижата — с изпънати дрехи под коженото му наметало. Нито един кичур от светлата му коса не висеше свободно. В ръцете му Лиля изглеждаше така, сякаш беше заспала. Беше пристегнал връзките на дрехите й, дори беше сплел косите й. Наметалото й плътно покриваше скромната момичешка рокля.

Без дори да погледне към Ери, Рийн закрачи към езерото — обратно по пътя, по който я беше довел. Пак пазеше клоните да не издраскат лицето й и пак сърцето му беше свито, защото трябваше да я остави. Предишният път си го беше обещал, сега просто друг избор нямаше.

Ери вървеше няколко крачки по-назад. Стъпваше в дирите му. Беше без наметало. Въоръжен. Това трябваше да означава нещо, но в момента умът на Рийн беше замръзнал като бреговете на езерото, пред което стоеше. Мислите му се плъзгаха, едни и същи, без да ги проумее:

Ако не беше намерил Лиля снощи.

Ако не я беше довел в хижата.

Ако не беше заспал.

Ако Ери не бе дошъл да го търси.

Небето беше обсипано със звезди. Луната се беше преместила и избледняла, но още хвърляше седефен блясък по любимия камък на Лиля, сред папурите в езерото. Рийн остави на него момичето. Смътно съзнаваше, че Ери го наблюдава и се премести така, че да го загърби. Присъствието на Ери го дразнеше. Пречеше му да се владее.

Извади от джоба си няколко тънки, плетени от коприва въжета, и започна да омотава тялото с тях. Беше ги взел от хижата. Знаеше какво трябва да направи.

През цялото време стоеше така, че да не вижда мъжа зад гърба си. А Ери да не може да зърне Лиля. Не искаше той да я доближава.

Най-сетне Ери се махна. Рийн повече усети, отколкото чу как той се скри по пътеката между храстите.

Събра от брега тежки, обли камъни и ги напъха в омотаното наметало, преди да завърже въжетата.

Тя беше толкова топла. Сякаш спеше.

Държа дълго длан над сърцето й, но не усети да бие. Преди да покрие лицето й с качулката, допря устни в нейните. Не почувства дъха й.

После се качи на хлъзгавата скала. Вдигна увитото тяло и мина бавно покрай папурите, чак до самия им край. Радваше се, че Ери не се е върнал. Искаше да е сам в това.

Водата беше черна и дълбока, звездите се отразяваха в нея. Рийн приклекна, ръцете му се потопиха и водата задърпа Лиля от пръстите му.

Той просто я пусна.

Трябваше.

Белият вързоп изчезна надолу. Няколко мехурчета се появиха на повърхността, малки вълни се плиснаха по камъка. Рийн се взираше оглупяло в дълбините, неспособен да се изправи. Водата сякаш дърпаше и него.

Третите петли се заобаждаха от клетките в селото. Мъгливата светлина на неизгрялото слънце открояваше първите цветни петна: сини минзухари по белия бряг на черното езеро.

Ери се показа иззад храстите с наръч клонки в ръце. Замел е следите пред хижата — помисли момчето. Разтвори вдървените си пръсти и към водата полетяха сини цветчета — за Лиля, няколко и за Алда. В една и съща нощ и двете бяха погребани в езерото.

— Какво правиш, глупако? — подвикна Ери.

Дълбоко в душата на Рийн нещо зло изръмжа при звука от гласа му. Той тръгна обратно по хлъзгавата скала.

Никога не би могъл да вдигне ръка срещу него, дори и да искаше — осъзна, докато вървеше по камъните. Вирна брадичка, приближи се на дъх от лицето му. Понеже го бе надминал по ръст, се наложи Ери да вдигне глава.

— Каквото трябва — каза Рийн.

— Цветята само ще те издадат — констатира Ери.

Рийн направи гримаса: Ери трябваше да млъкне. При всяка негова дума нещо непознато и диво ръмжеше в гърдите му.

— Пред кого? — усещаше ръцете си като огромни, смъртоносни лапи.

Ако само замахнеше…

— Хората ще я търсят.

Ах, да. Щяха да я търсят. А тя беше мъртва.

Вътре в него звярът драскаше. Жадуваше за мъст.

— Точно така. Да беше помислил, преди да я убиеш — каза на Ери.

Усилието да се сдържа му донесе почти физическа болка. Даже представата за това, че могат да бъдат разкрити, му носеше небивало удоволствие.

Побърза да притвори очи и да загърби Ери. Отдалечи се. Така звярът не ръмжеше толкова силно, че да заглушава мислите му. Когато беше по-далеч, можеше да разбере, че Ери е само оръдие в ръцете на онези Онейро.

Те бяха видели любовта му към Лиля и бяха нападнали! Бяха му я отнели — не Ери, а именно те! Нима Ери не усещаше волята им в ума си? — Рийн поклати глава. — Ери, който беше толкова опитен, който стотици пъти им се беше опълчвал.

Камшикът на Ери изплющя зад ухото му. Режещият ремък стегна врата му и го събори.

— Ти, глупаво копеле! — процеди мъжът. — Ти я уби! Не аз, а ти! Обясних ти хиляди пъти защо не трябва!

Беше прав, разбира се — сърцето на Рийн се стегна също като примката — сам беше пренебрегнал всички забрани и сам бе обрекъл Лиля.

— Аз я обичах — можа само да издиша, докато Ери стискаше ремъка. Задърпа с две ръце каишите от врата си. Въздухът му свършваше.

Ери го сграбчи за дрехите и грубо го вдигна на колене. Камъните бяха студени и остри под краката му.

— Аз я обичах… обичах — повтаряха беззвучно устните на момчето.

Тъмните му очи плувнаха в сълзи. Той се отпусна на леда, престана да се бори.

Ери го разтърси, лицето му се изкриви от злост:

— Нима? Значи си слабак! Глупак! Толкова години съм те учил! А ти не можеш да се контролираш! Да си държиш вдигнати гащите и езика зад зъбите!

Едната ръка на Рийн се вдигна сама. Чудовището вътре в него се изхили. И фрасна Ери с все сила в челюстта.

Ято подплашени дроздове излетяха от близките храсти. Ери залитна. От устата му се стичаше кръв.

— Копеле! — изрева смаяно той и нападна със свити юмруци.

Звярът в гърдите на Рийн ликуваше, опиваше се от гнева на Ери. Но странно — не посягаше да се предпази, или да го удари пак.

— Копеле ли съм, Ери? Не знаех! — Рийн използваше всяка пауза между ударите на Ери. — Утрепал си майка ми и затова не я познавам! А сега уби и нея!

— И теб ще те убия — с едно движение мъжът запрати Рийн върху камъните. — И без това вече си безполезен!

Рийн се плъзна по влажния бряг. Хилеше се безумно, прострян като мъртво животно. Снегът бе осеян с яркочервени капки.

Ери се надвеси отгоре му. Беше се задъхал.

— Хайде, какво чакаш? — изхили се предизвикателно хлапакът и попи с ръкав кръвта, която капеше в очите му. Само я размаза.

Ери измъкна ножа си. В полуделия си ум Рийн отбеляза, че ръцете му треперят. Никога не го беше виждал такъв.

— Мислите ти са отровени — изръмжа Ери. — Сърцето ти не е празно.

Рийн погледна окървавените бойни халки по пръстите му. Никой Ерми не носеше бойни халки у дома. Защо Ери ги беше сложил?

— За да бъдеш Ерми, не трябва да обичаш! Не трябва да страдаш! Разбра ли го най-сетне, Рийн?

Момчето спря да се хили. Зяпна го, както лежеше по гръб на земята, с широко отворени очи.

Никой Ерми не произнасяше току-така името на рода им.

— По-добре да си мъртъв. Да започнеш отначало — гневът му почти се беше уталожил. Очите му гледаха Рийн студено, с фанатична увереност.

„Ери ти е почти като баща“ твърдеше Джейдан.

Ери вдигна ножа. Замахна. А Рийн най-сетне разбра: Ери не беше дошъл да убие Лиля. Тя беше случайната жертва.

Грапавото острие посочи гърдите му, оголени под съдраната риза.

С чии мисли си играеха тези пре-зли богове? С неговите или с мислите на Ери?

На едната си китка момчето ясно усещаше каишите на канията. С цялата тежест на тялото си Ери се приближаваше, напред и надолу. За да го прониже. Зад дръжката, стисната с две ръце, очите на неговия почти-баща го гледаха далечни и чужди.

Това беше. Трябваше само да полежи в снега. Макар да беше Ерми, беше само човек. А хората умираха и започваха на чисто.

Опита да си представи следващия път — как някой от братята му щеше да го доведе в каменната къща до бездънното езеро и кедровата гора. Как от време на време, когато се гордееше с него, щеше да го нарича „сине“. Щеше да му бъде суров, взискателен учител. Немилостив по-голям брат. Щеше да го научи как да бъде Ерми.

Следващия път Лиля нямаше да бъде тук. Нито Алда. Нито спомените му за тях.

Счупеното му сърце пропусна един удар, може би един от последните. Ръцете му се напрегнаха, макар Рийн ги натискаше обратно върху камъните.

Тялото му само̀ се сгърчи настрани в мига, когато острието го застигна. То задра в плата на ризата и по плътта му, но се вряза в чакълестата земя. Не в гърдите му.

Вряза се дълбоко, чак до дръжката. А Ери изкрещя.

Вълна от горчивина заля момчето. Алена, гореща кръв бликаше по китката му. Кръвта на Ери.

„Той ти е почти като баща“ беше казал Джейдан.

Рийн беше тих като вятъра. Беше бърз като точна стрела. И го знаеше. Ножът му не остана ненужен в канията, също както тялото му не бе способно безволево да чака смъртта. Беше лесен избор — или Рийн, или Ери.

Ери сам беше скочил, бе му дал допълнително сила, за да може твърде късото острие на Рийн да прекъсне пулса на шията му.

Онейро си играеха с тях, сякаш животите им не значеха нищо!

Момчето се закашля и пролази встрани. Стискаше кървавия нож в готовност между пръстите си. Застина на четири крака, само на педя от Ери. Сърцето думкаше в гърдите му, плътта му изнемогваше.

Ръката на Ери спря да притиска раната. Отпусна се и шляпна върху камъните. Само рошавите, тъмни кичури на косата му помръдваха на слабия ветрец.

Рийн най-после събра сили да се изправи. Заобиколи и погледна Ери в лицето.

— О, Ери…

Беше мъртъв. Той се протегна и затвори очите му. Нежно.

Струваше му се, че Онейро го наблюдават иззад стволовете на дърветата — като невидими, самодоволни чудовища — докато той се взираше в застиналите черти на мъжа, който го беше отгледал.

— Ще отмъстя за теб — обади се прегракнало. — Ще отмъстя за всички! Ще обърна Онейро един срещу друг, както те направиха с нас!

Вдиша дълбоко няколко пъти, колкото да успокои блъскащия във вените пулс и препускащите си мисли. После изплакна ножа и го прибра обратно в канията — на разположение във всеки момент. Избърса ръцете и лицето си с шепа сняг. За дрехите нищо не можеше да направи, но поне кръвта не личеше толкова върху кафявото.

Наметалото му беше разрязано само в края, където бе попаднал ножът на Ери. Отляво на гърдите му обаче имаше кървава резка. Момчето стегна връзките на тънката кожена наметка, така че раната да не се вижда, и закрачи към господарския дом.

Петлите още кукуригаха, селото тъкмо се беше разбудило. Бяла утринна мъгла пълзеше покрай зидовете. Рийн бутна задната врата на къщата, но не прекрачи прага. Зачака, застанал нащрек, докато братята му не се показаха:

Белокосият Брануен застана най-отзад. Сините му очи не се смееха. Арне и Кай от двете му страни, като пазачи — нали той ги беше довел в този дом. Беше техният почти-баща. Карис, малко по-напред. Камшикът му се подаваше, затъкнат в колана. Мъжът разпери ръце по-далеч от оръжието, точно както беше застанал и Рийн отвън пред вратата. И най-накрая, но най-отпред пристъпи Джейдан.

Рийн го харесваше най-много от всички. Искаше му се той да го беше довел в къщата на Ерми.

Но нямаше ли тогава Джейдан да лежи по очи на брега на езерото?

— Ери е мъртъв — каза им Рийн.

Нямаше реакция. Пет статуи го зяпаха през отвора на вратата.

Спомни си какво му беше казал Ери: всеки от нас може да се грижи за себе си. А дори да не успее, ще се върне. Ще се роди пак. Нищо няма да е непоправимо.

Заля го гняв, когато осъзна, че нямаше дори да помислят да отмъстят за тази смърт. Уви, петимата мъже насреща му щяха да продължат да кръстосват горите, да подмамват Онейро и да отвличат вниманието им от хората. Само толкова! Щяха винаги да бъдат плячка — да умират, да страдат и да търпят!

— Аз не съм един от вас — процеди момчето. — Затова, днес ще си тръгна.

Забеляза ръцете на Карис да приближават камшика. Изви пръсти. Канията услужливо висеше на китката му.

— Тайните ви са в безопасност с мен. Няма да ги издам — побърза да продължи, докато не беше станало късно.

Мъжете го гледаха без да помръдват. Даже Карис.

Усети как раната на гърдите му започва да смъди. Надяваше се да не прокърви точно сега, пред очите им. Щяха да го нападнат като глутница вълци.

— При едно условие: да ме оставите. Да забравите за мен. Не ме търсете — заповяда им — жив или мъртъв.

Петимата мъже пак не отговориха. Ако трябваше, щеше да ги заплаши:

— Ще искате да тръгнете след мен. Да се опитате да ме убиете или пак да ме направите един от вас — той ги обходи с очи. Дръзко, самоуверено. — Не ви съветвам.

Белокосият Брануен отдавна бе прехвърлил шейсетте. Арне и Кай наближаваха четирийсет. Карис беше по-близо по възраст до Джейдан, и двамата някъде към петдесетте.

— Аз съм млад. Силен съм. И знам къде да ви намеря.

Устните на Джейдан трепнаха в едва доловима усмивка. Той харесваше предизвикателствата.

— Ще е жалко този дом да опустее — довърши многозначително Рийн.

Откъм брега долетя женски писък. Някоя злочеста слугиня се бе натъкнала на тялото на Ери. Момчето преглътна конвулсивно.

Торбата му лежеше захвърлена на пода — точно там, където я беше оставил снощи, когато двамата с Ери се върнаха от лова. Беше му жизнено нужна. Пълна с вещи, които щяха да му помогнат да оцелее. Опита се да не гледа натам.

— Имаш думата ни — обади се Джейдан. И ритна торбата по-навътре в къщата.

Момчето кимна. Те вече не му бяха братя, бяха врагове. Понечи да направи плавна крачка назад. Джейдан се протегна с разперени длани, за да затвори вратата:

Те всички умееха да контролират и телата, и умовете си. Те всички познаваха гнева си. Само едно погрешно движение и касапницата пред къщата щеше да е факт.

Да, бяха петима срещу един. Момчето щеше да загине със сигурност, но щеше да се постарае да вземе колкото можеше от тях със себе си. Ери беше примерът. Родът Ерми не се нуждаеше от безсмислена смърт, затова бе оцелял през вековете. Затова четирима мъже стояха неподвижно от вътрешната страна на вратата, а един протягаше ръка с дланта напред — да се вижда, че е празна.

Рийн се сети за нещо:

— Алда — започна със съвсем различен глас — е родила дете.

Джейдан направи гримаса, не се сдържа. Беше и укорителна, и подигравателна едновременно.

Рийн питаше за детето като баща, не като любопитния хлапак, който беше. Смешното беше, че ако още бе жив, синът му щеше да е по-стар даже от Карис.

— Детето е мъртво — отговори му кратко. Означаваше: нямаш родственици тук.

Рийн кимна. Вратата глухо се затвори между братята. След миг пред прага на господарския дом вече нямаше никой.

— Хайде, да го догоним — обади се Арне в изстиналата стая.

— Оставете го — рече Джейдан, макар да не вярваше, че ще го послушат. — И без това съвсем скоро ще е мъртъв.

После Джейдан излезе в оградения двор. Най-близо застаналото куче само изквича, миг преди гръбнакът му да бъде прекършен. Второто не разбра какво става, не се дръпна достатъчно бързо. Третото изръмжа, отстъпи, а след това скочи с озъбена паст върху Джейдан. Ножът му вече беше изваден.

Кучетата-пазачи лежаха мъртви на червения сняг. Любимците на Рийн. Беше и отмъщение, и предпазна мярка. Защото всеки Ерми знаеше — единственото, за което можеше да им се вярва, бе Огнената клетва. Всичко друго беше вятър и мъгла.

Лиля! Лиииляяя! — чуваха се първите викове из селото. Търсеха я. Рийн тичаше. Имаше чувството, че щом я викат, тя още е жива.