Евел Инара
OTIUM ^[0] (6)

Шеста глава

Сутрешната мъгла бе прорязана от остър звук. Рийн застина. Приличаше на детски писък, но не беше.

Беше квичене. На куче.

Той пак хукна с все сили покрай реката. Колкото повече се отдалечаваше, толкова по-дълбоки и непроходими ставаха преспите край брега. Краката му затъваха, препъваха се в неравната земя отдолу. На няколко пъти падна и се претърколи. Знаеше, че хаби силите си, че е глупаво да се опитва да тича. Дебелата му вълнена риза беше съдрана на няколко места, обувките му бяха влажни. Не беше спал повече от три часа тази нощ и почти не беше мигнал предните две. Студът се беше вкоренил дълбоко в мускулите му. Беше ужасяващо гладен.

Само глупак би тръгнал в този вид из зимната гора. Или самоубиец.

Рийн направи завой към дърветата. Преспите станаха толкова дълбоки, че затъна до кръста. Той изруга и извади ножа от канията, после тромаво приближи най-близката върба и се вмъкна под увисналите й клони. Режеше клоните и жумеше срещу облака снежинки и ледени пръски, който ръцете му вдигнаха. Събра цял наръч, преди да се измъкне от там.

Вече приличаше на снежно чудовище. Качулката му беше пълна със скреж, по дрехите му висяха грамадни ледени буци. На всичкото отгоре сега ръцете му бяха заети и не можеше да пази равновесие, докато газеше из дълбоките преспи. Отдалечи се само на няколко стъпки от върбата и остави клоните.

Добра се с тътрене до водата. Бреговете бяха покрити с тънък лед и той внимателно заобиколи опасните места, където щеше да затъне до кръста. Трябваше да стигне папурите. Папурите щяха да го спасят.

Отряза върховете на растенията, които се бяха запазили цели, и ги отнесе при върбовите клони. Огледа се на всички посоки.

Тишина. Само реката ромолеше весело по камъните.

Той свали наметалото си и го просна на земята. Затъркаля се върху него, за да се слегне снега отдолу. После пак се ослуша.

Срещу него гората мълчеше, дори зимните птици не се обаждаха.

Съблече ризата си и изтупа всичкия полепнал по плата сняг. Обърна я наопаки. Наметна се с дебелия шал, докато завързваше разкъсаните й нишки. Пръстите му не го слушаха, бяха се вкочанили. Рийн ругаеше полугласно и дърпаше.

Най-сетне! Почти не бяха останали дупки. Беше посинял от студ.

Навлече пак ризата и започна да тъпче ръкавите си с папур. Отряза тънка лента от долната част на наметалото. Разтегли ръкавите, издърпа ги педя надолу и ги върза на лактите и на китките си, за да задържи вътре мъхчетата. Натъпка цялата дреха и се зае с панталоните. Почисти ги от снега, затъкна в тях края на ризата и я пристегна с кожена лента на още две — три места. По същия начин уплътни и крачолите — с цели шепи от кафявите мъхчета. Накрая свали обувките си от дебела кожа, ушити с косъма навътре. Натъпка ги с папур и пак ги обу.

Огледа се. За братята му смъртта беше най-доброто решение. Знаеше, че вече го търсят.

Придърпа няколко от върбовите клони и отпори още една лента от наметалото. Започна да ги огъва и сплита, пристягаше жилавите пръчки с кожата. Ръцете му трепереха, леденият ветрец се просмукваше чак до костите му. Искаше му се да е по-бърз, но сам си налагаше да изпипва детайлите. Снегоходките щяха да му позволят да измине много по-голямо разстояние, вместо да се опитва да гази в дълбоките преспи.

Най-накрая и двете бяха готови — дълги два лакътя и достатъчно широки, за да го държат върху снега. Завърза ги на стъпалата си и се изправи. Ръкавите на ризата му увиснаха над китките, но Рийн знаеше, че няма да опазят пръстите му от измръзване. Той отпори част от шала и го сцепи по дължина. Вълнените нишки се разплитаха от грубото острие на ножа. Уви остатъка от шала плътно върху главата си, така че само очите му да останат открити. После пристъпи внимателно извън обсега на наметалото.

Снегоходките потънаха два-три пръста в снега, но се задържаха стабилно. Рийн се засмя от облекчение. Изтръска педантично наметалото, за да няма и капчица влага отгоре му, чак след това се уви с него. Завърза стегнато връзките, вдигна качулката над главата си. Накрая усука дланите си с раздраните парчета от шала, но остави ножа в ръката си.

Нямаше как да използва канията, оплетен в дрехи. Нямаше и да се предаде без бой.

Тръгна по течението реката — надолу и на юг, към по-топлото време, към къщите, скупчени по бреговете. Реката лъкатушеше между хълмовете, но на някои места се разливаше в коварни блата. Рийн трябваше да я следва от височините и да пресече три хребета, за да стигне най-близкото село. Там се надяваше да намери подслон и храна. По-точно, надяваше се да се промъкне и да открадне нещо за ядене.

От силното следобедно слънце и очите му започнаха да сълзят. Дъхът му се разлиташе в облаци пара. Снегът лепнеше по снегоходките и все по-често се налагаше да спира, за да го изтупа. Рийн се навеждаше, гребваше шепа сняг и я напъхваше в устата си. Стомахът му къркореше, но беше твърде тромав, за да догони някое дребно животно. Камшикът му бе останал в торбата на пода в къщата. Вече съжаляваше за навика си да не го носи закачен на колана, както правеха братята му.

Момчето с тревога забеляза, че белите облаци се движат твърде бързо над първия хребет, който трябваше да пресече. От неговата страна на хълма снегът беше рехав заради дърветата, дълбок едва две педи, а отдолу стърчаха безброй клони, които се закачаха за снегоходките.

Привечер вятърът го връхлетя като хала. Почти беше стигнал билото. Земята горе се оказа заледена и твърда, закрепените за краката му върбови клони се пързаляха по нея. Рийн не събу снегоходките, силният порив щеше да ги отнесе. Огледа се за клон, който да използва за опора, но стръмнината беше напълно бяла и равна. Нямаше нито едно дърво.

Някъде ниско долу се мярнаха две жълтеникави фигури. Само за миг, после виелицата ги скри. Рийн изкачваше склона почти напълно наведен, забивайки ножа като опора в леда. После вятърът рязко спря. На върха беше абсолютно тихо, отсрещният по-висок хълм пазеше завет.

Слънцето потъна зад хоризонта. Беше капнал от умора, но не си позволи да почива. Само движението го спасяваше да не замръзне и го отдалечаваше от селото. Вече не чуваше ромона на реката, беше останала твърде далеч в пропастта. През гъстите клони, отрупани в сняг, не проникваше лунната светлина. Пътят към следващото възвишение беше гъсто обрасъл с дървета, а двата жълтеникави силуета не се забелязваха никъде. Рийн крачеше в мрака и чакаше. Беше сигурен, че някой върви по следите му.

Ако беше животно, щеше да нападне преди да се съмне. Ако бяха вълци, щяха да го пресрещнат скоро. Да го обградят, за да го съборят в снега. А ако бяха братята му…

Отровна стрела точно на разсъмване. Стига да няма клони, които да я спрат. Или щяха да го следват, докато се строполи полумъртъв от изнемога. Те имаха храна, вода и билки, които да им попречат да заспят.

Тогава ги чу — стъпките. Мигом се притаи, сподави дишането си. Опитваше се да види, да не изгуби едва доловимия звук от приближаване.

Две очи го погледнаха в мрака. Рийн стисна по-здраво дръжката на ножа. По гърба му пролазиха тръпки.

Чу се вой. Очите трепнаха като зелени огънчета.

После се показаха рога.

Сръндак! Рийн шумно изпусна дъха си.

Животното побягна, но усещането за дебнеща опасност не се отдалечи заедно с него. Рийн беше сигурен:

Някой го следваше. Наблюдаваше го.

Още с първите лъчи на зората той се провря по-навътре в гъсталаците. Не бяха вълци. Беше някой друг.

Продължи да върви, но силите му се топяха. Заради студа и постоянното взиране всеки отблясък го дразнеше, а третият хълм така и не се появи. Рийн осъзна, че в мрака беше пропуснал първото село. Той трескаво заоглежда дърветата, после късчетата небе, които светлееха горе през клоните:

Не можеше да се върне. Някой вървеше по следите му, а той не виждаше достатъчно добре.

Дробовете го боляха, стъпалата му се бяха вкочанили от студ. Пред очите му всичко започна да се замъглява. Когато по обед заваля мокър сняг, Рийн се влачеше като слепец в белотата. Трябваше да следва реката, надолу и на юг, ала реката я нямаше.

Снегоходките джвакаха в лепкавата киша, събираха я на грамадни буци и затъваха. Рийн нямаше сили да се наведе и да ги почисти. Усещаше присъствието на преследвача, без да може да каже точно къде. Не го чуваше, но знаеше, че е там. Че онзи го вижда. Страхът обаче беше безсмислен — момчето продължи да върви в пелената от сняг. Вече втори ден не си позволяваше почивка, защото знаеше, че после няма да може да направи и крачка.

Стисна за малко очи и продължи слепешката, но още на третата стъпка го одраска клон. С мъка пак ги отвори. Снегът му се стори розов. Небето също. Рийн бутна вейката, която преграждаше пътя му. Беше стигнал някаква широка поляна. Щеше да е по-защитен от стрели сред клоните, но благоразумието му бе изчезнало заедно със страха. Той направи крачка, още една, още една. Пак притвори клепачи, за да си спести болезнения блясък на слънцето. Беше привързал ножа към дланта си, вече не вярваше и на пръстите си.

Едва тогава усети чуждото присъствие.

Надникна изпод ресниците си. Вече всичко имаше червеникав оттенък: на розовата земя лежеше жена, върху тъмночервено наметало.

Умът му беше като отделен от тялото. Докато отчиташе присъствието й, краката му продължаваха да се тътрят.

Жената лежеше върху розовия сняг с разперени като на малко момиченце ръце. Косите й бяха разпуснати. Дълги. Ръждиво червени, като цвета на засъхнала кръв.

С едно единствено грациозно движение жената седна. Без намек за усилие. Тя погледна към Рийн, също както той беше гледал претичалите в краката му зайци.

Умът му уморено осъзна: той беше виждал това лице.

Гледаше я с крайчеца на възпалените си очи и мислеше за онези три лица с неестествено еднакви черти. Лицата на Онейро.

Краката му спряха да се движат. Едри сълзи, чиято сол го изгаряше, се просмукваха изпод клепачите му. Чуваше единствено дишането си — като сумтене под шала — докато си представяше как се затичва към жената Онейро.

Как прерязва с едно движение шията й!

Как кръвта й плисва!

Рийн се вкопчи в дръжката на ножа. Преглътна.

Представяше си как влачи изподраното й тяло!

Как тя се гърчи, докато я приковава към някой дънер, като храна за вълците!

Как острието му оставя дълги, плитки резки по плътта й, а алени капки трополят в гореща вадичка! Кръв, сладък зов за глутниците!

Представи си, че жената се страхува от него, че пищи и моли за милост! Че се опитва да бяга!

Замръзналите му устни се разтегнаха в скована усмивка. Осъзна, че отново беше тръгнал насреща й. Не можеше да й стори нищо — разбираше го — но можеше да си представя:

Очите й, без живот в тях, помръкнали!

Ръцете й, отпуснати върху снега!

Устата й, застинали в предсмъртен вопъл!

— Момче — чу гласа й.

Беше като ехо, подето от вятъра, прозвуча от всички страни едновременно. Рийн зачака онзи страх, който беше изпитал в гората заедно с Ери.

Усещаше само умора. Безкрайна умора.

— Момче — още веднъж се отрони от устните й и вече нямаше как да се заблуждава, че гласът й е стон на ужас.

Рийн дръпна шала от лицето си:

Нека и тя види усмивката му, нека да го нападне! Той нямаше повече какво да загуби. Вече не.

Ходилата му го носеха право към нея. Имаше чувството, че гази в дълбока вода.

Бавно.

Пресече поляната.

Осезаемият поглед в гърба му изчезна. Ала не и усещането, че не е сам в гората.

Обърна се. Жената Онейро я нямаше.

Отново не почувства безпокойство. Нямаше страх, само пустота. Разбираше, че няма да оцелее. Нямаше начин да преживее нощта.

През последния час на деня очите му съвсем се разраниха. Нямаше особена разлика дали ги държи отворени или не, и в двата случая не виждаше. Рийн залиташе между дърветата с протегнати ръце. Завързаният в дланта му нож се заплиташе в ниските клони, а той вече не чувстваше дръжката му между пръстите си. Студът в стъпалата му беше като болезнено парене.

Ботушите му се заплетоха в корените и Рийн се строполи по лице. Ръцете му затънаха до раменете, когато опита да се изправи. С усилие издърпа стъпалото си от препятствието и чу как коженият ремък се скъса. Едната снегоходка се изхлузи, другата беше загребала толкова сняг, че бе невъзможно да я извади от пряспата. Той зарита и задърпа заклещения си крак.

Най-сетне се освободи! Инерцията го просна с глава в снега. Опита се да лази на четири крака, безпомощен като бръмбар по гръб. Наметалото му се заплиташе между ръцете и краката, качулката захлупваше главата му. Не можеше да диша, а снегът се провираше през дупките на шала. Момчето някак пролази до дънера, после разкъса със зъби парчетата плат, които покриваха пръстите му. Ножът падна и потъна дълбоко в пряспата. Рийн опита да види къде, но пред очите му имаше кървава пелена. Слънцето отдавна се беше скрило.

Той задраска с нокти по замръзналото дърво. Изправи се, вкопчен в ствола му. Леденият вятър облиза мокрите му дрехи веднага, щом се надигна над равнището на земята. Студът проникна чак до костите и го хвърли в нов пристъп на треперене. Не успя да се задържи прав, залитна и падна, този път по гръб.

Дъхът излетя със стон от напуканите му устни. Дива болка се отдели от гръбнака му и Рийн изохка за втори път, но с някакво удоволствие.

Щеше да полежи само малко — каза си — да събере сили. Щеше затвори очи, само за миг.

Снегът валеше на едри, мокри парцали. Засипваше го. Засипваше цялата притихнала гора. Само шумът от нечии приближаващи се нозе нарушаваше тишината:

Скръц — скръц. Скръц — скръц.

Един човек, все по-близо. Стъпките спряха и Рийн замаяно се извърна в посоката на звука. Стена от ледена киша опря бузата му.

Скръц — скръц — още две крачки.

Беше сигурен, че ако вдигне ръка, ще докосне преследвача. Чуваше шумоленето на дрехите му.

В тъмночервения фон пред зениците му се открои черен силует и закри сиянието на розовата луна. Фигурата беше приклекнала над главата му.

Преследвачът имаше къси, разрошени коси — Рийн отвори широко очи, но силуетът се разпадна в непрогледната тъмнина.

Ухаеше на… Ери. На дим, на липов чай и щавена кожа. На каменния зид на къщата, когато беше стоплен от огъня. На вековни кедри.

Дълбоко в мислите си Рийн се усмихна. Спря да се бори:

Нямаше смисъл, той беше загубил. Беше мъртъв. Братята Ерми най-сетне го бяха настигнали.