Евел Инара
OTIUM ^[0] (36)

Трийсет и шеста глава

Не се случва.

Нищо.

Стискам клепачи, когато Ейла отново се обръща към мен. Вече съм се досетил, нямам нужда от обяснението й:

— Трябва да е истина, Исен — тя почти ми се скарва.

Знае, че ще трябва да изпълня заканата си. Онези смъртни мъж и жена, последните й родители, те ще трябва да страдат.

Най-сетне разбирам какво не съм обмислил в уж съвършения си план.

Чувам режещия смях на Крадеца, а ми се струва, че се смея аз. Рийн Ерми вече върви към папурите, полюшващи се над блатата. Не го спирам, няма никакъв смисъл. Вече няма смисъл от плана ми.

— Обичам теб, Исен.

Става толкова бързо, че когато вдигам лицето си, Силата й вече струи покрай мен.

Тя е жив вятър, стеле се като тъмен воал. Позната ми е, но аз не мога да я взема. Просто нямам нужда от нея.

Крадецът се извръща, очите му се впиват във вибриращия въздух. Способен е да я почувства, да чуе как шуми, като пулс във вените.

Не можеш да я вземеш, Рийн Ерми. Тя трябва да ти бъде дадена — хем ми се иска важно-важно да му го обясня, хем ми се ще да не е истина. Ще ми се да притежавам способността сам да вселя тази Сила в душата му. Нека просто я вземе!

Точно тогава, пожелавайки всичко това, усещам присъствието им. Прегръщам своя мрак — жужащ заради толкова свободна Сила — и долавям съзнанията им.

Онейро са близо.

— Абру. Ран — приветствам ги мислено. После трепвам — Амая?

Думите й са първо в ума ми. И тримата се обръщаме, когато гласът й разкъсва съсъка на дъжда:

— Време е да се плати цената!

Стъпалата й вдигат ситни капчици над блатата. Зад нея са Ран и Абру.

— Исен — хладният им поздрав докосва ума ми.

Най-отзад виждам някакво русо момиче. Смъртно момиче.

Освободената Сила се протяга към новодошлите и развява косите на момичето. Като електричество във въздуха е, щипе и съска. Момичето я усеща и започва да писка, размахва безпомощно длани. Поглеждам багрите на ума й, почти е обезумяла от страх. Колко ли дълго е била принудена да следва Онейро?

Амая се засмива лукаво:

— Искаше отмъщение, Рийн Ерми!

От устните на Крадеца излиза неразбираем шепот.

— Заради нея, нали — Амая улавя пищящото смъртно момиче и го извлича по-напред. — Така и не успя да я намериш.

Момичето още се дърпа, ала не е способно да побегне, без да му бъде позволено, естествено.

— Лиля! — казва Крадецът. Когато посяга към нея, момичето започва да пищи още по-силно.

Ясно се вижда колко го боли от това.

— Лиля… — той повтаря името й, нежно и успокояващо. Не отива по-близо, макар да му се иска, виждам го.

— Така и не разбра, че всичко върви по нашата воля — продължава триумфално Амая. — В теб има повече дързост, отколкото ум, Рийн Ерми.

Силата на Ейла жужи из въздуха, търси пътя обратно. Опитвам да я оттласна по-далеч. Само докато не е част от нея, Ейла ще е в безопасност.

— Ще платиш за стореното, Рийн Ерми! — Амая принуждава русото момиче да не се върти, да гледа право в него.

А аз слушам ума й. Решението е било толкова просто!

— Колкото по-дълго живееш, толкова по-дълго няма да я срещнеш — отсича тя.

ВЪРВИ! — чувам гласа й в главата си. Най-сетне свободна, девойката хуква в истерия през блатата.

— Момичето ще умре, ако я последваш — Абру препречва пътя на Рийн Ерми.

Челюстта му се стяга, докато слуша отдалечаващите се писъци.

— Ти — Амая кимва към Ейла.

Най-сетне обръщам внимание какво всъщност мислят те. И тримата!

— Ти също поиска онова, което не трябва да имаш.

Ейла вдига очи.

Преди да успея да изрека дори най-кратката дума, преди да опитам да ги спра, Силата им вече струи право към нея.

Помитаща. Непреодолима.

— НЕ! НЕ! — чувам се да крещя, наум и на глас.

НЕ! НЕ! НЕДЕЙТЕ!

Светлината е ослепителна. Като милион фойерверки, избухнали едновременно. Само звукът не е същият. Чувам плътната тишина, обратното на шум. Усещам я като вакуум в себе си.

Прекрачвам в уютния мрак, не искам да докосвам до този блясък, не желая да го виждам. Устата ми се отварят и затварят, вдишват мириса на макове.

— Исен… — чувам как ме вика Абру.

— Исен… — гласовете на Кай и Амая се преливат.

Потръпвам от следващите им думи:

— Онейро са едно. Ти се опълчи.

Не проговарям, макар още да вярвам, че защитавах Онейро. Няма как да им възразя. В живия мрак тримата виждат моите мисли, както аз виждам техните. Ясно ни е, че сега не мислим едно.

А щом не мислим едно, значи не сме едно.

В тъмнината се появяват и другите. Артем ме пронизва със студените си очи, след него се показва Сейма. Макар да сваля качулката си, лъскавите й кичури крият лицето й. Марен и Велис също са свели глави, единствен Тарей ми кима. Ши пристига последна и се нарежда до Ран. Гледам оцелелите девет Онейро и си мисля, че само преди две хилядолетия бяхме дванайсет. Нищо друго не ми идва наум.

Мисля как загубихме Агот.

Как загубихме Ейла.

Зад гърба на Амая мога да видя Крадеца, още е на брега. Коленичил е, вдигнал лице към небето. Проследявам погледа му и ахвам. Макар на брега да е ден, в моя мрак ясно се виждат онези звезди:

Един ще се промени.

Един ще умре.

Един ще бъде същият.

За пръв път ги поглеждам оттук — колкото и да е нелепо — затова чак сега ги разбирам:

Не само Ейла, не само Рийн Ерми!

Иска ми се да изкрещя:

НЕ ТРИМА! ВСЕКИ ЕДИН!

Моят край също е изписан горе в небето.

— Не си един от нас — девет гласа прокънтяват в тъмнината и аз знам какво ще последва.

— Така е — признавам го. Вярно е. Самата истина е.

Мракът покрай мен се променя. Първо прилича на облак, който се обръща на дъжд и само след секунда е плътен петмез, който лепне по тялото ми. Оплита ме и ме изплюва на брега, обратно на мокрия пясък.

Опитвам да го погаля, ала не успявам. Поглеждам учуден ръцете си, макар да знам, че това вече не е моят мрак, уютният ми дом. Жужащата материя сега е толкова чужда на тялото ми.

Онейро ме следват на ветровития бряг. Рийн Ерми ме поглежда. Кимва ми, сякаш допреди минути не сме били врагове. Аз също му кимам.

Деветимата Онейро ме обграждат и ме скриват от погледа му. Слушам стъпките му — той тича през високите папури, макар да знае, че някой ден също ще трябва да плати цената.

Иска ми се да се изправя, но нямам сили. Разпервам ръце. Вдигам лицето си, за да посрещна общата им воля.

Деветима Онейро, като един.

Долавям полъх. Кичурите на косата ми политат.

Силата им ме застига като стена, към която допирам чело — грапава и хладна.

Също като…