Евел Инара
OTIUM ^[0] (15)

Петнайсета глава

Всичко потъна в мрак, когато вратата на кръчмата се затръшна. Шумът приближаваше. По вените на Рийн пълзеше болезнена тежест. Отровата вдървяваше крайниците му, затова пък подсили десетократно чувствителността на тялото му. Момчето не смееше да помръдне, само гърдите му се повдигаха едва-едва.

Фигурата приклекна до Рийн. В непрогледния мрак на площада той нямаше сили да вдигне очи към лицето й.

— Момче — каза Ейла.

В гласа й се долавяше любопитство. Единствено любопитство.

Рийн задиша учестено и по устните му изби пяна. Беше ужасен от съзнаването, че този път наистина ще умре.

— СТАНИ! — заповяда жената Онейро.

Момчето напрегна мускули и хиляди остри ръбове задраскаха по плътта му, сякаш беше направен от крехък, трошащ се от усилието му кристал. В устата му нахлу гореща кръв и го задави, опари устните му, а после закапа в калта.

— Момче — каза строго Ейла. — Стани.

Той умираше, тя не го ли разбираше? — Рийн извъртя лице в калта, сякаш искаше да се зарови, за да се скрие от нея.

— Не умираш. СТАНИ! — прокънтя гласа й в главата му.

Твърдението го обърка. Като че ли малка част от замайването се изпари. Рийн осъзна, че се подпира на лакти, макар и на педя от земята.

— Не умираш, момче. Вярвай ми — Ейла отстъпи подмамващо. — СТАНИ!

Тялото му като марионетка прегъна колене, избута се на ръце и неестествено приклекна. После се вдигна на крака с олюляване.

— Отровен съм… — прошепна й Рийн.

— Не, момче! Щом казвам, не си!

Изви се вятър. Рийн се поклащаше вяло насреща й, борейки се със собствената си тежест.

— НЕ УМИРАШ — заяви за трети път Ейла.

Тя хвана ръката му и го дръпна след себе си. Краката му заджвакаха в калта, после оставиха мокри следи по паважа на моста.

— БЯГАЙ! — нареди гласа й в главата му и сякаш по глезените го удари камшик. Чак тогава Рийн осъзна, че острите ръбове в плътта му вече не драскаха.

Ейла като хала прекосяваше разораните ниви, а стъпалата й едва докосваха земята. Вятър издуваше дрехите им като платна, селото оставаше далеч зад тях. Усещаше се по вкуса на въздуха, вече не миришеше на вкиснато и дим, само на мокра пръст.

Рийн държеше очите си широко отворени. На фона на ярките звезди двамата сякаш стояха на място, ала жуженето от подминатите внезапно дървета, воят на вълците, който в един миг звучеше отпред, а в следващия беше зад гърбовете им, присветващите като линии огньове в нощта — те бяха свидетелство колко бързо се движеха. Тежестта в крайниците му, замайването и гаденето съвсем бяха изчезнали. Отпуснато в жилавата длан на вятъра, тялото му повтаряше движенията на Ейла.

Вятърът засвистя отдолу нагоре край лицето му. Падаха. Единствената опора в безтегловността беше меката длан на жената Онейро.

Замириса на сяра, а въздухът сякаш натежа, стана осезателно плътен и топъл. После жегата го блъсна в краката и Рийн инстинктивно затаи дъх, докато горещата вода го поглъщаше.

Шшшшшш — само този звук. Усети как Ейла го хвана за китката. Другата й длан обгърна талията му, а косите й като водорасли се разпиляваха от течението. Въпреки тежестта на водата, въпреки че даже не усещаше натиска на ръцете й, тялото му се понесе към повърхността. Шшшшшш — шумеше водата в ушите му, преди да се превърне в плясък на езеро. По лицето му пъплеше пара. Момчето размърда крака, за да се задържи на повърхността и Ейла го пусна. Дългото й наметало се разпери след нея.

Не беше направено от дим, не беше и от плат.

Рийн опита да я настигне, заплува по-бързо. Плясъкът се беше променил, водата сякаш се удряше в скали. След малко пръстите му ги докоснаха — бяха хлъзгави, когато се вкопчи в стърчащите ръбове и се издърпа на сушата.

— Момче.

Без да мисли, Рийн се извърна и протегна ръката си. След няколко дълги мига пръстите на Ейла се сплетоха в неговите и тя изскочи от водата. Беше лека като перце, ала на скалата нямаше място за двама. Момчето облегна гръб на хлъзгавите камъни и я притисна към себе си, за да не паднат обратно.

Беше нощ, Рийн не виждаше лицето й. На допир тялото й беше топло и човешко. Силно и в същото време така ефирно в ръцете му.

Пръстите му попипаха странната материя на дрехата й и плащът й се залюля, уви се в краката му. Раменете й се допряха в гърдите му, извивките й точно паснаха на неговите. Ръцете й се облегнаха точно там, където някога Лиля бе сложила нейните.

Сякаш горещата пара стана на сняг, сякаш косите й бяха светли и свилени. Рийн се вкопчи в топлото момичешко тяло, зарови лице във врата й. Вдиша мириса й:

Само малко щеше да постои така, само малко. После щеше да си тръгне.

Смехът на Ейла отекна в пропастта над езерото.

Това не беше Лиля!

Рийн я пусна и понечи да се закатери по камъните.

— Тук е топло. Остани тук, момче — в гласа й пак се прокрадна заповед, но не така непреодолима, както преди.

Той се издърпа на по-горния камък. Опитваше да надникне през валмата от пара, разтреперан от гняв.

— Няма бряг. Ако имаше, щеше да има и село — обади се Ейла. — Няма никого тук.

Не биваше да пропилява шанса си! Едва ли щеше да има втора такава възможност!

— Тук ли… живееш? — попита момчето, заповядвайки си да се успокои.

Жената не трябваше да долови омразата му.

— Коя си ти?

Ейла отново не отговори, сякаш изобщо не беше чула въпросите му.

Рийн скръцна със зъби и се заизкачва по стръмните камъни. По-далеч от Силата й и от илюзията за Лиля беше по-лесно да се контролира.

— Остани сам — долетя гласът й, отразен като в пещера.

Рийн чу шума от развятото й наметало, после шепота й току до ухото си:

— Остани сам, момче.

— Какво искаш от мен? — попита я импулсивно.

И какво беше сторил, че една от Онейро да пожелае да му помогне?

Всъщност, помагаше ли му?

— Какво ще правиш с мен? — изстреля по-воинствено, отколкото му се искаше.

Ейла го гледаше го любопитно, както беше покачен на скалата.

— Разкажи ми, момче. Може да ти олекне — предложи тя, пренебрегвайки неговия въпрос.

— Какво?

— Онова, което ти тежи. Онова, което е разбило сърцето ти.

Тя притихна и сякаш се разтвори в пространството.

— РАЗКАЖИ МИ — чу шепота й в ума си.

Рийн не можеше да каже дали още е до рамото му или е изчезнала. В мрака се чуваше само плясъка на вода.

РАЗКАЖИ МИ — настоя гласа й в главата му и накара устните му да се отворят сами:

— Тя се казваше Лиля.

Кълбата пара над горещото езеро се стелеха покрай бреговете.

РАЗКАЖИ МИ!

Плясъкът почти заглуши подрезгавелия му от спомена глас:

— Хм… Аз… Обичах я…

РАЗКАЖИ!

Е, щом искаше, Ейла щеше да научи колко несправедлива е загубата му! А когато отмъщението му я застигнеше, Онейро щяха да знаят за какво са платили!

Рийн спря да се противи на ума й. В онази нощ, на онзи стръмен бряг той й разказа всичко за Лиля:

Как се извиваше тялото й, когато се гмуркаше в езерото. Също като тревите във вятъра. Колко възторжено гласът й се плисваше в едно с веселието й, а после замираше в едва доловимо хихикане. Колко светли и пъстри бяха очите й. Как блестяха, когато я беше целунал! Как ръцете й го бяха прегръщали под наметалото в малката хижа.

Как водите на бездънното езеро я бяха отнесли.

Заедно със сърцето му.