Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 17 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Източник
- От автора
Разрешава се разпространение с нетърговска цел. При разпространение на текста или части от текста, трябва да бъдат упоменати авторът и заглавието.
Електронно издание:
Евел Инара. OTIUM
България, София, 2014
История
- — Добавяне
Десета глава
Понякога нощем над дърветата се издигат облаци от искри. Винаги са твърде далеч. Щом успея да ги приближа, искрите вече се разсейват. На земята лежат две съвършени тела, които още се докосват, но мигът на вълшебство е отминал, виждам го. Обвити са в сияйна мъгла, която оттук насетне ще им е вечен спътник, а лицата им са мокри от сълзи.
Какво е — питам и заповядвам да получа отговор. Какво са чувствали? Искам да знам. Но умовете на Забравените не са подвластни на волята ми, не мога да ги разчета.
Светът пред очите ми е прост като двустишие. Има части от него, които ми се подчиняват и други, които не са в моя власт. Тръгвам по пътя си, защото съм вечна скитница. Оставям Забравените зад гърба си, но не и любопитството си. Знам, че не трябва да знам. Знам, че никога няма да узная. Но продължавам да искам.
Вятърът по пътя ми ще духа, накъдето му кажа. Облаците ще стоварват парчета лед или летен дъждец, вълните ще се издигат като планини, или ще плискат тихичко краката ми. Аз решавам. Свирепи вълци ще ближат ръцете ми. Ако пожелая, орли ще кацат на рамото ми и рояк пеперуди ще рисува картини във въздуха. Този свят е мой, почти целия. Аз управлявам.
Аз избирам да страдаш ли, или да си весел. Аз казвам: ЖИВЕЙ! И ти не умираш. Аз държа поводите на твоя ум. Аз съм Онейро.
Не замръквай навън. Не заспивай спокоен зад стените на своя дом нощем. Онейро дебнат.
Не хвали децата си. Не признавай на глас, че си щастлив. Думите имат вълшебна сила. Е, най-вече моите думи.
— СПОМНИ СИ! — каза Ейла и човекът си спомни. Под сламения покрив отекна стон.
Човекът сънуваше, но Ейла не виждаше картините, виждаше само усещанията му. Можеше лесно да ги навърже едно за друго, като възлово писмо — ярки мазки от противоречиви желания. Обикновени и простички.
Спомените пренесоха спящия години назад, когато беше млад мъж за женене и стрижеше козите на най-богатата фамилия в селото. Радостта в мислите му засия, яркожълта като слънцето, а покрай нея се протегнаха се синьо-розови линиите на тревога, примесена с малко жлъч. Бавно се разгърна дантела от нежност, обагрена в небесно синьо.
Като свирач на арфа, Ейла дърпаше тънките нишки на чувствата му, докато не проблесна поредния ярък цвят и сиянието му почти заличи останалите. Червено-оранжевото, цветът на непреодолимия копнеж, запламтя над къщичката като залез. Тя притвори очи и позволи на чуждото усещане да премине през нейния ум. Беше силно, непреодолимо силно!
Иззад стената долетя шум, човекът се беше събудил. Той седна в постелята си с мокро от пот лице и потрепери.
— Мика, какво има? — чу се сънен женски шепот.
Червено-оранжевото вибрираше като огънче в къщата. Скоро щеше да се разгори като пожар.
— Нищо, нищо. Заспивай — отвърна съпругът й дрезгаво.
Ейла безшумно закрачи покрай измазаната с кал и слама стена. Тя слушаше накъсаното дишане на мъжа и на заспиващата до него жена, на децата им. Бяха сити и отпуснати в топлите си постели, дори не подозираха какво ги очаква.
Макар че — Ейла погледна към хълма и дърветата, откъдето беше дошла — хората имаха поверия, които бяха само на крачка от истината. Тази нощ пак беше чула същата детска приказка. Не в тази къща, а близо до мегдана на селото, в стаичка, претъпкана с пораснали девойки. Бяха седнали на пода и предяха на мъждивата светлина на кандилото. Девойките не знаеха какво ги накара да затаят дъх и сърцата им да запърхат като уплашени птички. Не беше заради приказката, която една от тях разказваше, не. Ейла беше отвън.
Докато нишките се усукваха по пръстите им, момичетата охкаха и ахкаха в унисон с плашещата приказка: Как между първи и трети петли от гората излизали страшни създания.
Ейла беше добър слушател. Макар да можеше да я разкаже дума по дума, тя се спотаи в сенките и чу историята докрай:
Страшните създания обикаляли дворовете под тих барабанен звук. Дум-дум. Дум-дум. Били невидими като сенки. Били зли. Ако ги срещнеш, не бивало да издаваш и звук, защото щели да те превърнат на камък.
— Дум-дум. Дум-дум — каза тихичко Ейла и се усмихна.
Щели да опитат всичко, за да те накарат да извикаш от ужас. Защото били коварни. Под звука от малки барабанчета те обикаляли селото нощем. Дум-дум. Дум-дум. Чак до трети петли.
Е, Ейла ползваше доста по-добри методи: трябваше само да се научиш да слушаш. Никой Онейро не може да донесе повече беди на един смъртен от собствения му ум. Затова тя приглушаваше страха, който присъствието й будеше и се смесваше с тълпата още преди залез. Влизаше в кръчмите, надаваше ухо за сплетните. Заговаряше жените, седнали на припек пред дуварите и това дори й харесваше.
Точно слуховете я бяха довели до кафявата къща от кал и слама. Имаше причина мъжът вътре да не може пак да заспи — някога, отдавна, той беше изоставил бедната си любима, за да се ожени за жена с по-голяма зестра. Ако Ейла не беше чула сплетните, никога нямаше да го принуди да си спомни. Нямаше да се сети кой е най-прекия път, за да го накара отново да чувства, да мечтае и разбира се — да страда. Защото това беше целта й.
Смъртните бяха инертни създания. Като деца кипяха от живот, от страсти, но постепенно душите им изпадаха в летаргия. Ако бяха доволни, те не се вълнуваха от нищо на този свят. Душите им спяха, а Онейро все така опитваха да ги събудят. Затова Ейла се промъкваше в селата, затова се вслушваше в разговорите. Ала колкото и да се стараеше, страхът все-пак витаеше с присъствието й и скоро пивниците се опразваха, децата се разбягваха, а стариците бързаха да се приберат.
Само онзи хлапак в гората не беше побягнал… — тя прокара разсеяно пръсти по оградата, покрай която вървеше. — беше отстъпил само крачка и я бе гледал с широко отворените си черни очи. Сърцето му беше разбито на милион малки късчета. Виждаше се ясно, четеше се и в очите му. Какво ли искаше от него Забравената жена? Тя ли беше разбила сърцето му? Целуваше ли я сега, в нощта? Прегръщаше ли я, обгърнат целият в искри, както когато…
— Не го прави.
Ето пак, Исен бе дошъл да я поучава! — Ейла седеше на ниския зид и мяташе камъчета в локвите. Пляс-пляс. Пляс-пляс. Звучеше й почти като барабанен звън. Тя продължи мисълта си, откъдето беше прекъсната:
… Както когато Забравените намираха човек, роден за последен път. Експлозия от искри! Но момчето нямаше да стане един от Архатите, познаваше се по очите му. Познаваше се и по разбитото му сърце, което…
— Ейла! — повика я нетърпеливо Исен.
— Исен — отвърна тя, ала отново не се обърна.
Той седна до нея на камъните. Пелерината му се развя като флаг.
— Знаеш, че това е опасно — каза й.
— Знаеш, че знам — натърти кисело тя. Темата, по която винаги спореха увисна като призрак в мълчанието им.
И двамата бяха Онейро — деца на сънищата, бродници по безкрайната земя. И двамата бяха безсмъртни. Бяха всесилни. Бяха почти неуязвими — ето къде беше уловката.
— Не е той, Исен — поясни Ейла, защото Исен беше чул мислите й за хлапака, срещнат по-рано в гората.
Онейро винаги търсеха, такава беше съдбата им. Търсеха следващия човек, който щеше да застане в редиците им — един нов Онейро в края на всеки цикъл. Наричаха циклите Вълни на измиране или Краят — който щеше да е и началото на нова ера за хората.
Накрая смъртните оставаха все по-малко. Архатите щяха са милиони, но Земята все-пак щеше да изглежда безлюдна. Както селото тази нощ — Ейла пусна камъчетата на земята, загледана в светлеещия изток. Беше време пак да поеме по пътя си.
— Точно заради това — измърмори назидателно Исен.
Онейро бяха малко на брой, едва дузина на всеки от континентите. Не че числеността им би ги предпазила. Не че друг Онейро можеше да ги спаси, ако само за миг се излъжеха в преценката си.
Песента на вторите петли разкъса тишината. Денят идеше, пълен с горест за смъртните тук. Десетки ярки, нови цветове вибрираха над покривите като изписани думи. Мъжът и жената Онейро се скриха незабелязани в сенките, точно преди селото да се събуди.
Щяха да се разделят, ако желанията им не съвпадаха, ако единият искаше по-топли места или по-многолюдни селища. Или пък щяха да се натъкнат на други като тях и да споделят част от пътя си. За Онейро нямаше разлика дали вървят сами или не по пътя си, те бяха свързани помежду си, дори когато бяха разделени от планини и океани. Те бяха гигантско същество, с общ ум. Макар да изричаха Аз, значението беше винаги Ние:
Ние ще бъдем в опасност. Ние ще търсим, ще пребродим света. Ние ще заставим смъртните да чувстват, да умират и пак да се раждат, и ще намерим единствения. Един от Нас ще го срещне.
— Пак се тревожиш — Ейла отпусна глава на рамото на Исен.
Той се спря и я прегърна, после вдигна брадичката й към лицето си:
— Не, Ейла, внимателен съм. А ти изобщо не си.
Исен знаеше какво се случва, когато някой Онейро намереше душа, способна един ден, след Вълната, да бъде като тях. Нямаше нищо сигурно.
Човешките души се променяха, чак в последния миг на Вълната съмненията отпадаха. Преди това — и точно там беше опасността — всеки Онейро можеше да бъде излъган. Защото, щом срещнеше своя Избран, Той или Тя щеше да бъде увлечен. Не, думата беше слаба. Щеше да е разтърсен. Сразен! И неминуемо щеше да го признае. На глас. Както преди много столетия самият той го беше признал на Ейла!
Исен затвори очи и чертите на момчешкото му лице се изопнаха, когато си спомни.
— Разкажи ми го, Исен. Обичам да го разказваш.
Ейла погали бузата му с опакото на ръката си. Качулката й се беше смъкнала и на него му се прииска да я вдигне обратно. Тя усети това:
— Сами сме, Исен.
Наистина бяха сами. Слънцето още не се беше показало, утринната гора беше пуста. Исен вдигна рамене и после дръпна собствената си качулка. Черните къдри на косата му се спуснаха почти до брадичката. Чертите му бяха поразително подобни на тези на Ейла и в бледата светлина на зората двамата изглеждаха абсолютно еднакви. Ейла му се ухили доволно със същата усмивка като неговата:
— Когато разказваш, обичам да виждам лицето ти.
— Защо ти е?
— По него се изписва онова, което чувстваш, Исен.
— Но ти го усещаш, защо ти е да гледаш?
Тя завъртя очи и седна под най-близкото дърво:
— Понякога само те гледам. По-интересно е.
— Глупаво е, ако има по-добър начин.
— По-интересно е — настоя Ейла. — Различно е.
Исен поклати глава и приклекна до нея. Протегна й ръце и тя постави пръстите си в шепите му:
— Къде искаш да отидем, Ейла? — загледа я нежно той. — Ако следваме Ин, отвъд Белите планини ще стигнем водите на Истрос. Искаш ли да плуваме в горещия извор на Кибела? Амая ще бъде там.
Ейла видя как в мислите му нарочно изникна тракийски град с вадите течаща вода покрай къщите му. Над покривите вечно се вдигаше пара, сякаш наистина бе построен в облаците. Тя почти чу шептящия, подобен на вятър звук от флейти, който огласяше полетата привечер.
— Кибела вече го няма, не остана камък върху камък от зидовете му — отвърна на глас.
Градът беше сринат до земята. По волята на Амая, която толкова харесваше да се спира сред къщите му. Сред валмата от пара вече столетия чернееха само останки.
— Но изворът още е там.
Ейла се сепна:
— Не сменяй темата, Исен. Разказвай!
Той се изсмя тихичко на неуспеха си. После се облегна до нея на дънера, а усмивката му изтля и угасна:
— Беше отдавна. Толкова отдавна, че всички тогавашни хора вече са прах — започна Исен и я погледна. Винаги използваше едни и същи думи, когато си позволяваше да говори за това. Винаги, дори и в ума си.
— Но не и душите им — обади се Ейла. — Душите им са вечни.
Тя всеки път правеше това допълнение към историята. Исен беше привикнал да оставя пауза даже наум, даже когато оставаше сам със спомените си, а Ейла не беше наблизо.
— В онзи ден беше валяло много и ти беше мокра до кости. Косата ти бе натежала от дъжда и лепнеше по лицето ти. Беше лъскава и тъмна като мед от диви пчели — той хвана един кичур и го разтърка между пръстите си.
Тогава Ейла беше само човек, не можеше да го помни. Не и той. Той нямаше да забрави как светът се бе завъртял пред очите му, а тялото му беше натежало, докато животът се отцеждаше от него!
— Беше есен — каза на глас. — Цялата земя под краката ни бе покрита с червени листа. Точно зад гърба ти, на хоризонта, между равната земя и буреносните облаци залязваше алено слънце… — той ясно го помнеше, макар да беше толкова отдавна, че вече не разбираше откъде е почерпил увереност, за да го стори.
Силата му беше увиснала в нищото! В онзи миг Ейла можеше да се пресегне и просто да му я отнеме! Защото я беше обичал и естествено, го беше признал!
— На глас! — напомни му навъсено Ейла.
Той се усмихна извинително и пак заговори:
— Ако бях сбъркал, ако се бях излъгал, ти без колебание щеше да я откраднеш. Ала ти не го стори…
Затова, когато Вълната беше настъпила, Ейла беше още човек, още беше смъртна. Една от малцината с желание да оцеляват и достатъчно жадни за живот души. Беше умирала и после се беше раждала, обичайки само него, Исен. Той също бе имал правото да я обича, както само смъртните умеят.
— О, Исен… — Ейла поклати разочаровано глава и той побърза да повтори последното:
— Както само смъртните умеят.
После, разбира се, след Вълната, всичко се промени. Онейро бяха мъдри. Любовта им се раждаше от импулса за размножаване, също като при хората. Ейла беше негова любима, беше и негова рожба, но след Краят любовта им просто нямаше смисъл. Между тях, както между всички Онейро, остана само привързаността. Нищо друго.
— Нищо друго… — изрече Ейла като ехо на мислите му.
Навлизаха в опасни води. Сега тя щеше да заговори за любовта. Щеше да човърка темата, да го разпитва — Исен вдигна качулката си и понечи да се изправи, но тя го хвана за наметалото.
— Мразя, когато бягаш.
— Ейла! — той изтръгна тънката материя от пръстите й и скочи на крака. — Аз мразя, когато се държиш неразумно.
— Значи се дразним взаимно?
— Точно сега, да.
Тя го изгледа изпод вежди и в следващия момент стоеше пред лицето му. Косата и пелерината й се развяха и я настигнаха миг по-късно.
— Какво те вълнува, Исен? За какво мислиш, когато си сам и не се ровиш в ума ми?
Гневът й беше стихия — клоните се огъваха под тежестта му. Задуха поривист вятър, който подхвана наметалото на Исен и го разлюля в светлосиния въздух.
— За разлика от теб, аз не мисля само за себе си! — Исен се наведе до лицето й, очите му блестяха. Поривът на неговият гняв се сблъска с нейния и се изви като вихрушка в небето.
Той се грижеше за всички тях, за Онейро! Пазеше я и опитваше да я контролира, защото и Тя беше Онейро! Не защото беше някогашната му любима жена!
— Нима? — Ейла вдигна язвително вежди, когато чу това в мислите му.
— Аз също търся, Ейла. Не се отказвам! Но не се забавлявам с това!
За разлика от Нея, която винаги отиваше твърде далеч, винаги беше твърде близо до хората. Беше обсебена от думите им, от песните им, от приказките им!
— Исен, ти дори не ги поглеждаш! Не ги познаваш! Хората са почти като нас!
Той притисна с длан устните й. Гневът струеше от очите му, умът му бе пълен с недоумение:
Хората са заплаха! Те са диви, низши, безсърдечни създания! Те могат да ни унищожат!
Ейла се дръпна от пръстите му като от огън:
Ние сме били хора, Исен! Ти също си бил — проблесна в ума й. Вятърът, който издуваше наметалата им стихна.
— Винаги ли си мислил така? — гласът й беше тих като шепот даже в мислите й.
Той се пресегна към рамото й, но тя го отблъсна, издигна стена пред ума си. Исен пожела да я догони, за да я излъже, че — не, не бе мислил така, когато я беше срещнал. Но не направи нито крачка. Той също издигна стена, също скри мислите си.
— Ейла! — името й само̀ се откъсна от устните му.
Истината може и да не беше приятна, но и двамата я знаеха:
Онейро не трябваше да вярват на никого.
Прииска му се тя пак да е онова човешко момиче, за което неговите желания бяха по-важни от собствените й. Потри лице и се изсмя на това — беше неразумно дори да го мисли.
Ейла ще тръгне на юг, въпреки предупреждението му. Щеше да потърси онова момче. Рийн. Беше чул как Забравената жена викаше името му.
Тъмното й наметало се сля с цвета на гората. Пътуването им заедно беше приключило, поне за известно време. Исен погледна небето, пълно с предсказания за дребните хорските съдби. Търсеше, присвил очи, докато най-сетне не ги видя да светлеят, по-ярки от другите, току над ръба на хоризонта — няколко примигващи точици-думи:
— Един ще умре — без да иска го промърмори.
Пресегна се към сънените умове наблизо и далеч, събра цялата Сила на волята си. Щеше да предпази Ейла. Щеше да направи онова, което най-добре умееше, щом тя не искаше да го послуша.
Обръч от черни талази се изтръгна от тялото му, загърнато с ветрееща се пелерина. Примката се разширяваше, растеше, устремена все по-далеч и по-далеч. С глух стон, като порив на вятъра, из долините на Белите планини премина вълна от мрак и се върна обратно. Беше докоснала хиляди умове по пътя си, преди да се свие като точица обратно в ръката му.
Исен изпрати едно лице и една мисъл. Заповяда:
— УБИЙ ГО!
Нямаше как светът да не се подчини.