Евел Инара
OTIUM ^[0] (22)

Двайсет и втора глава

— Един е мъртъв. Един се промени. Не ставаш ли част от пророчество, Исен?

Беше първият ни спор по този въпрос. Уви, нямаше да е последният.

Повдигнах рамене:

— Аз съм онзи, който ще остане същият.

Амая се боеше, чувствах го. И беше права да се бои.

— Агот ще го държи под око — казах й и си спомних как всичкият смях, всичката самоувереност беше изчезнала от очите на Агот, когато двамата стиснахме десници.

Но Агот щеше да удържи на думата си. Щеше.

Тя изсумтя пренебрежително:

— Не бих му вярвала, Исен.

— Не твърдя, че му вярвам. Крадецът му вярва. Това ми стига, Амая.

Тя крачеше напред-назад по поляната. В здрача изсъхналата трева пукаше под краката й. Виждах ясно ума й. Тогава и аз мислех същото, каквото и тя:

Нито Крадецът, нито Ейла трябваше да ги има.

Ала как да убиеш някой, който притежава безсмъртието на Онейро? Как, дори да го е откраднал? Само като спечелиш доверието му, нали така, само като го подлъжеш да го признае — допълних и подхвърлих на глас:

— С теб съм, ако предложиш по-добър начин, мила.

Амая тръсна красноречиво глава. Твърде много негодувание имаше в мислите й, за да пожелае да ги изрази гласно.

Не само Крадецът я караше да се тревожи. Като мен и Амая съзнаваше, че всеки път, щом Ейла издъхнеше, отново щеше да се роди. Така бяха устроени смъртните.

Убийството й щеше да продължи наистина дразнещо дълго.

Засмях се на тази й мисъл.

— Е, добре. Ще почакаме — разпери ръце Амая. — Все някога и Ейла ще бъде Архат.

— Виждаш ли? Ще почакаме единия. Ще подмамим другия. А третият — посочих аз себе си — със сигурност няма да се промени.

— О, Исен… — тя се усмихна, точно преди да си тръгне.

Но не беше казала „да“. Само ми беше дала време.

Съвсем се беше смрачило. Откъм планината духаха нощните ветрове. Дълго гледах тънката й, отдалечаваща се фигура, криейки една-единствена своя мисъл:

Че аз също се боях.

Минах през селото. Къщите бяха необичайно светли и шумни, само онази на Ейла тънеше в тишина. Свещта на прозореца осветяваше едва-едва тялото й, положено на ниския одър. На ръба на одъра седеше жена и мълчаливо бършеше сълзите си.

Майката — сетих се.

Приближих се, не се удържах. Надникнах към бледото чело, към студените, непомръдващи устни. Бяха толкова подобни на моите даже сега, когато тя беше смъртна.

Отдалеч видях факлите — смъртните търсеха убиеца на момичето. В димната светлина възбудата им приличаше на отровно сив облак. Искаха да защитят семействата си, сякаш беше възможно.

Засмях се на глас и им дадох посока, в която да търсят.

Идваха. Дишаха учестено, но вече не от бързането, а от страх. Страхът им беше твърде неуправляем, за да дойдат достатъчно близо, затова аз закрачих насреща им. Бях едно с мрака. Наметалото ми се стелеше безшумно зад мен.

— Много хора обличат тъмни дрехи. Много хора обикалят горите и предпочитат нощта. Много хора са странници, които ни плашат — беше ми казала Ейла по-рано същия ден.

Беше се спряла насред същата тази пътека. Беше препречила пътя ми.

— Исен! — камбаната, призоваваща за вечерня, я принуди да повиши тон.

Сред дърветата нямаше друг, освен двама ни.

— Но те са тленни, също като мен — почти беше извикала.

После сграбчи ръката ми, нещо одраска дланта ми. В прахта бе закапала кръв, нейната кръв. В краката ми бе изпаднала заострена медна монета. Ейла я бе прокарала по плътта ми, желаейки да ме нарани.

Хората са диви, низши, безсърдечни създания! Те могат да ни унищожат! — важно беше да не го забравям, повтарях го като мантра в ума си.

Хората са диви, низши, безсърдечни създания. Те могат да ни унищожат.

Не с монети, не с остриета, разбира се.

— Има приказки за демони и за зли сили! За това, колко са силни и страшни, и изпълнени с мрак! Но в нито една няма отговор защо идвате, Исен.

Стоеше насреща ми и стискаше порязаните си пръсти в шепа. В ума й нямаше страх. Колкото и да й повтарях да замълчи, да престане, умът й ми се изплъзваше.

— Защо си тук, Исен?

Мълчах. Само една изтървана дума и момичето, което бе моя пленница, можеше да стане моята гибел.

Ейла. Не просто „момичето“. Тя беше някъде там, скрита в ума на смъртната. Гледах я и го знаех, понякога даже забравях, че тя не е Тя. И все-пак беше Тя. Това ме побъркваше.

— Защо идваш при мен всеки път? — попита ме пак. — Защо дебнеш да остана сама, щом няма да ме целунеш?

Тя беше умна, разбира се. Не се държах като ухажор, не я обсипвах с любезности. Изненадах я, когато се наведох към нея, но тя не изписка, както би направила всяка друга девойка. Положих длан върху сърцето й и моят мрак я покри, подобно на черен саван.

Смъртта й бе само преход. Не изпитах нищо, когато оставих тялото под дърветата.

Хората са диви, низши, безсърдечни създания. Те могат да ни унищожат — повтарях си, повтарям го и до днес. Хиляда земни години, дванайсет хиляди нови луни, триста шейсет и пет хиляди изгрева. Приблизително.

Да убивам момичето е лесно и просто. По-сложно е постоянното присъствие, което се налага. Общуването със смъртните е като зараза. Устойчива и заплашваща ме.

Проклинам, че неведнъж бях пожелавал тя да е смъртното момиче, за което моите желания бяха по-важни от собствените й. Думите на Онейро са силни, дори неизказаните на глас. Раждат се спонтанно в умовете ни, колкото и да стискаме зъби. От мислите си се боя, не от делата си.

Хората са диви, низши, безсърдечни създания. Те могат да ни унищожат — повтарям го като мантра. От векове съм нащрек. Уморен съм.