Евел Инара
OTIUM ^[0] (25)

Двайсет и пета глава

Отраженията от диско топките се плъзгат по всяка повърхност, като река от слънчеви зайчета. От струите на климатиците ажурните завеси плющят — спуснати от високия, тъмен таван, чак до дансинга. Блицовете разграждат движението на танца в безброй статични фази. Ако искаш да чуеш друго, освен мислите си, трябва да доближиш ухо до нечии устни.

Агот избутва скейта си под ниската маса, докато оглежда банкнотите, които току-що е отмъкнал. Хората постоянно се блъскат едни в други, без да обръщат внимание на чуждите ръце, които шарят по и из дрехите им.

Махва на сервитьорката, колкото да се позабавлява. Макар да гледа в неговата посока, момичето изобщо не реагира на жеста му. Агот свива три от пръстите си, оставя да стърчи само средния и продължава да го размахва. Безсрамният пръст, така го наричаха някога — спомня си и се подсмихва.

Три девойки в предизвикателни рокли са се облегнали на подиума до стълбите. Едната има буйна, синьо-черна, лъскава грива и алени устни. Агот спира да размахва ръката си и се заглежда натам. Косите на другите две са в различни оттенъци на русото, но изкуственото осветление ги прави да изглеждат пепеляви и лишени от блясък тук. Чернокосата е най-хубава от трите и й личи, че го съзнава. Стройното й тяло се полюшва върху токовете на ботушите й, докато отпива нищожни глътчици от коктейла си.

Трите момичета са излезли на лов — за платежоспособни мъже, които да ги почерпят, а после да ги опипват в мрака на някое празно сепаре. Да ги качат в скъпите си коли и да правят с тях това, което се очаква да върши един опитен мъж с някое красиво момиче на кожените седалки, зад затъмнените стъкла. Евентуално, ако момичетата се представят добре тази нощ, е възможно да бъдат поканени на следваща среща. Само че за момента около трите апетитни девойки не се навъртат ухажори и те изглеждат леко кисели, особено най-хубавата.

Агот скрива скейта между канапетата и става от мястото си. Той също е тук за да ловува. Приближава през тълпата до бара, непрестанно обсаден от размахващи банкноти хора. На плота се появяват две пълни чаши, ръцете му се стрелват и ги отнасят. Никой не забелязва. Агот помирисва, после близва съдържанието им, докато с танцова стъпка се отдалечава. Скоч с три бучки лед. Второто е коктейл, алкохолът вътре почти е спестен. Излива по-голямата част от скоча в него и го понася към трите самотни момичета.

Обръщат му внимание, чак когато тропва високата чаша пред най-невзрачната от тях. Чернокосата го оглежда с надежда, после се цупи, щом проумява ситуацията. Русата девойка, която Агот току-що е почерпил, грее. Приятелките й отправят завистливи погледи.

— Ана — изкрещява тя в ухото му.

— Агот — изхилва се той и загърбва красавицата. — Как си, Ана?

Ана се раздвижва победоносно в ритъма на музиката, части от тялото й докосват неговото. Самоувереността на хубавицата с алени устни започва пада под критичния минимум. Тази нощ тя ще бъде негова, трябва му само време.

Той любезно се запознава с второто русо момиче, после прегръща Ана през талията и я повежда към дансинга. Умишлено не поглежда към чернокосата, но тя го гледа. Той е наясно. Избрал я е по няколко причини. Първата са дрехите, прическата и маникюрът й — изглеждат скъпи. Втората са ключовете за кола, които я е видял да прибира в чантата си. Чернокосата със сигурност има къде да го заведе тази нощ и освен извивките на тялото си, ще му предложи меко легло. Дом за няколко часа.

Агот плъзва длани по изрязаната рокля на Ана, заравя лице в твърдите букли на прическата й. Ана дава всичко от себе си. Извива се, сякаш вече са между чаршафите, ръцете й го притискат. Той се пази от устните й, макар да гали лицето и врата й. Ако я целуне, чернокосата ще да се откаже от него.

Отмъква още няколко чаши от бара. Твърд алкохол, Ана трябва да си тръгне. Още танци, още думи и смях, заглушени от музиката. Започва да черпи и другото русо момиче — така и не е запомнил името й. Докато се натиска с Ана, уж случайно среща погледа на чернокосата. После й носи питие, каквото тя си е поръчвала по-рано. Няма как да не й направи впечатление, че е запомнил.

Момичето му се усмихва, върти кичур от лъскавата си коса. Езикът на тялото й е като обещание за по-късно.

Меко легло и момичешки ласки, гарваново черни коси, надвиснали над лицето му — Агот също й се усмихва, представяйки си го.

Тогава отнякъде изниква Рийн. Без скейт, явно за пръв път е имал благоразумието да скрие факта, че не притежава друг превоз. Метнал е якето си през рамо, а къдрите му пламтят в неона на лампите. Агот загърбва Ана, чудейки се да го извика ли, или да го разкара. Чернокосата още не е съвсем сигурна.

От тялото на Рийн се процеждат искри, също като от безсмъртните тела на Архатите. Хората не виждат блестящия прах естествено, но виждат Рийн — непроменящия се, неуязвим хлапак с руни, прогорени по гърба му. Рийн не е нито Архат, нито Онейро, нито човек. Както всеки път, когато помисля това, Агот си казва:

Не може да продължи вечно.

Рийн си свирука, Агот веднага го забелязва. Спрял се е на два-три метра от подиума и му се хили, показвайки всичките зъби в устата си. Агот му прави бегъл знак с ръка.

Означава: не сега, разкарай се.

Рийн пристъпва до подиума и до него, още се хили. Едновременно стават няколко неща: чернокосата мигом се оживява и прехвърля вниманието си на новодошлия. Второто русо момиче се присламчва по-близо до Рийн, а Агот псува.

Не се прави така! Ако ще дразниш най-хубавата от три приятелки, не бива да й даваш алтернатива. Сега момичето с алените устни ще поиска да излекува гордостта си не с Агот, а с очертания във впити джинси задник на Рийн!

Агот отново псува. Рийн мята ръка на рамото му:

— Ела навън!

— Разкарай се, разваляш ми свалката!

Рийн като че ли чак сега ги забелязва — оглежда едно по едно трите момичета. Чернокосата, с полуотворени алени устни. Русата, с пърхащи мигли и палави трапчинки на бузите. Ана, която замаяно завърта глава в посока на Рийн и му помахва.

След секунда размишление Рийн измъква скейта му от скривалището. Агот завърта очи, когато вижда реакцията на момичетата. Край на надеждата за меко легло и баня с топла вода, при която и да е от трите! Отчетливо размърдва устни, за се да разчете ругатнята по тях.

— Тръгвай! — изкрещява му Рийн. Крещи само за да надвика шума, иначе още се хили.

Агот отпива последната глътка от чашата си. Чуди се дали да не му я разбие в главата. Рийн бръква в джоба на джинсите му и измъква откраднатите банкноти, макар Агот да опитва да му попречи. Пъха повечето в отпуснатата ръка на Ана, другите оставя на масата:

— Ето, мила. Вземи си такси. Почерпете се!

Агот го рита по кокалчетата, но Рийн го сграбчва през раменете и го помъква навън.

— Тъпо копеле, трябваше да измъкнеш скейта, след като съм си тръгнал! Онази беше обещаваща!

— Коя, чернокосата ли? Беше твърде надута, даже за теб!

— И по-важни съм прекарвал. Защо им даде кинтите?

— За утеха — разхилва се Рийн. — А и си напил едната. На теб защо са ти?

Охранителите тутакси им препречват входа, да не би да решат да влязат пак, когато Агот изблъсква ръката му:

— Завиждаш!

Рийн го мъкне по пустата улица.

— Нямаш нужда от пари, за да направиш каквото и да е. Онези русичките утре няма да имат никакви, може и сега да нямат. За чернокосата не знам, обаче пияната и онази с трапчинките — със сигурност.

— Ти добрия самарянин ли си, а? — Агот крещи, вдигнал лице към тъмните прозорци на сградите.

— Стига си мрънкал, ще отмъкнеш други.

— Всичко прецака! Ако беше изчакал половин час, можех да пробвам да…

— Агот, намерих Ейла — прекъсва го Рийн. Пак се хили и показва всичките зъби в устата си.

Агот издърпва края на ризата си от пръстите му и започва да го приглажда:

— И какво, там ли ще спиш? — изхилва се.

Но очите му гледат зорко Рийн, почти е забравил яда си.

— Тя вижда златния прах, Агот — продължава Рийн, все така тихо. — Стоях точно до нея, съвсем близо.

Нещо не е наред — мисли си Агот. — Как така я е намерил, сама, без Исен, който вечно я пази. Как така се е доближил до нея и никой Онейро не се е намесил?

— Какво стана? — пита на глас. — Къде?

— В метрото. Щеше да тръгне с мен, почти успях да я накарам. Артем я следеше. Явно още я пазят.

— Естествено, че ще я пазят, Рийн.

Момчето му се усмихва подкупващо:

— Ако дойдеш с мен, ако ми помогнеш, тогава…

Но Агот не би го направил, затова клати глава.

— Какво стана? — пак пита, нетърпелив за отговора.

— Тя ме позна, сигурен съм. Очите й са точно такива — Рийн кимва към неговите наполовина закрити от клепките ириси, като залязващо слънце.

— И?

— Казах ти, Артем беше там. Имаше и Архати, поне двама. Трябва да им попречим, Агот! Архатите не бива да я доближават, преди да…

Преди да вземе своето. Ето какво иска Рийн. Докато Ейла е още човек и е способна да предаде Силата си.

— О, Рийн! Престани! — Агот се чуди на гнева си и на безсилието, което изпитва. Архатите не се привързват. Как тогава изобщо може да му пука за Рийн?

— Тя трябва да е смъртна, Агот! Знаеш го! Това е последният ми шанс и ако…

— Престани да го повтаряш! Стига!

Рийн разперва ръце, загърбва го. Отколешната им кавга — не го прави, ще го направя — застава помежду им.

— Как разбра къде е? — обажда се по-спокойно Агот, защото иска всички подробности. Тази игра е опасна не само за Рийн.

— Проследих я.

— Не, как разбра откъде да я проследиш?

— Имаше бележка на вратата на къщата — Рийн се ухилва през рамо и му подава някакъв лист.

— На къщата? — повтаря Агот като ехо, докато го разгръща.

Намерили са я скоро — празна къща, в която не живее никой. Няма да е задълго и няма мебели, нито течаща вода, нито електричество, но за Архатите тези неща не са особено важни. Трябва им само място, където да оставят малкото си вещи, вместо постоянно да търсят скривалища или да ги влачат със себе си. За къщата, освен тях двамата, знаят Ита, Абели, Варг и Ален — преброява мислено Агот. — Никой друг.

— Трябва да се махнем от там — заявява след това.

— Защо? Някой е искал да помогне.

— Не, Рийн, не разбираш! Пак си знаеш своето. Те са били, бил е някой Онейро! Някой, който иска да я намериш — осъзнава, че му казва твърде много и млъква.

— Да, защото е време. Тя спира да бъде човек! — възразява възбудено Рийн.

Дори не го слуша. Агот не знае да си отдъхне ли, или да се ядоса:

— Мислиш, че ще ти позволят наистина да я доближиш? Да вземеш Силата й? След като са я пазили над десет века? — скарва му се, опитвайки да не се изказва твърде ясно.

— За тях времето е нищо, сам си го казвал… — Рийн изобщо не обръща внимание на скрития смисъл в думите му.

Агот въздъхва и му дава още един жокер, за последно:

— Те ще я унищожат, няма да я оставят така.

— Ейла е Онейро. Те не биха…

— Ейла не е Онейро, Рийн. Била е. За тях даже е по-лошо.

Край, това е пределът. Или ще разбере, или…

— Какво ме засяга? Аз искам Силата й! И ще си я взема!

Рийн нищо не е разбрал.

— Тъпак! — изкрещява му Агот. Останалото премълчава, оставя го за себе си.

— Ще отмъкна Ейла от тях. Тя ще ми я даде. Така пишеше на бележката: вземи я и ще живееш.

— Рийн… — казва тихичко Агот, но не продължава да спори. Дъвче думите, които искат да излязат от устните му.

— Е, ще ми помогнеш ли? Ще дойдеш ли с мен?

— Рийн, пак ти повтарям, недей. Тя никога и никого не е обичала. Не биха й го позволили.

— Тя обичаше мен — заявява му Рийн. — Обичаше ме!

— Глупости. Спомни си, че…

Но той вече му е обърнал гръб, мимоходом облича якето си. Оставил е скейта му на асфалта.

— Рийн!

Агот натиска дъската с крак, побутва я напред-назад. Студеният вятър издува ризата му, когато се отблъсква и потегля, а колелата тракат по неравностите на улицата. Недалеч Рийн измъква собствения си скейт от пролуката между две сгради. Него не биха го пуснали в клуба, ако носеше скейта със себе си. После Рийн започва да се отдалечава, стъпил на очуканата си дъска.

Всяка друга нощ Агот би влязъл в нов клуб, за да опита наново късмета си. Някоя друга нощ Рийн би тръгнал с него, за да се смеят и да съблазняват наивни момичета. Толкова пъти го бяха правили в огромния, незаспиващ град, където съжителстват хора и Архати, където Онейро дебнат своите жертви и пазят момичето с плашеща Сила. Момичето, което Рийн все не успяваше да доближи.

Но вече е време да се случи. Ето — Агот поглежда небето — отвъд градския смог и бързо движещите се облаци, отвъд полета на нощните птици и издигащия се от комините дим, над светлините на самолетите, далеч след жълтия диск на луната сияят пет прастари звезди и изписват знак, като следа от комети:

Един ще умре.

Един ще се промени.

Един ще бъде същият.

Не може да си нито човек, нито Архат, нито Онейро. Не и завинаги — казва си той, както всеки път.