Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Case of Need, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 47 гласа)

Осем

Трябва да се изнижат цели тринадесет години от завършването на колеж, за да стане човек сърдечен хирург. От тях четири години остават в медицинския институт, една година отива за стаж, три години за обща хирургия, две години за гръдна хирургия, две години за сърдечна хирургия. Междувременно две години се отделят за войската. Не всеки е в състояние да поеме този товар и да погледне към толкова далечна цел. Когато започва практиката си на хирург, човек е станал вече друг, някаква нова порода, отчужден от останалите хора заради ограниченията, които се е наложило да понесе. В някакъв смисъл това е част от закалката — хирурзите са самотни мъже.

Мислех си за това, гледайки през наблюдателното стъкло на операционната. Наблюдателното стъкло беше вградено в тавана и предоставяше добър изглед на цялата зала, персонала и процедурата. В операционната имаше микрофон, така че всичко се чуваше — подрънкването на инструментите, ритмичното просъскване на респиратора, тихият говор. Имаше бутон, който можеше да се натисне, за да се говори с хората долу. Иначе те не можеха да те чуят.

Преди да дойда тук, бях ходил в кабинета на Рандъл. Исках да видя картона на Керън, но секретарката, му каза, че не е при нея. Бил у Рандъл, а той в момента оперирал. Това ме изненада. Смятах, че ще си вземе свободен ден, за да размисли. Явно не му беше минало през ума.

Секретарката обясни, че вероятно операцията скоро ще свърши, но един поглед през стъклото на операционната беше достатъчен, за да разбера, че не е така. Гръдният кош на пациента все още бе отворен, а сърцето разрязано; дори не бяха започнали да зашиват. Не можех да ги прекъсвам; трябваше да дойда по-късно и да се опитам да взема картона.

Останах за малко да погледам. Има някакъв непреодолим магнетизъм в сърдечната хирургия, нещо фантастично и свръхестествено, смес от мечти и кошмари, сбъднали се едновременно. В залата под мен имаше шестнайсет души, четиримата от които хирурзи. Като в някакъв сюрреалистичен танц всеки от тях се движеше, работеше, извършваше точно определени хармонични движения. Пациентът под зеленото покривало изглеждаше нищожен в сравнение с апарата „Сърце — бял дроб“ — огромен като автомобил комплекс от блестяща стомана с плавно движещи се цилиндри и колела.

До главата на пациента стоеше анестезиологът, заобиколен от екипа си. Имаше няколко сестри и двама техници, които следяха показанията на уредите. Опитах се да позная кой от тях бе Рандъл, но не успях: в дългите престилки и с маските всички изглеждаха досущ еднакви — безлични и взаимно заменяеми. Това, разбира се, беше само привидно. Един от четиримата мъже носеше цялата отговорност за резултата от усилията на всичките шестнайсет души, както и отговорността за живота на седемнайсетия човек в тази стая — човека със спряното сърце.

В един ъгъл на малък монитор течеше електрокардиограмата. Нормалната ЕКГ е рязко пулсираща клинообразна линия — тя се мени при всеки сърдечен удар, при всяка вълна от електрическа енергия, която задейства сърдечния мускул. Тази беше права. Според един от основните медицински критерии това означаваше, че пациентът е мъртъв. Погледнах розовите дробове в разтворените гърди: те не се движеха. Пациентът не дишаше. Машината правеше всичко вместо него: изтласкваше кръвта му, обогатяваше я на кислород и отделяше въглеродния двуокис. Апаратът „Сърце — бял дроб“ ни служеше вярно вече около десет години.

Хората долу не гледаха със страхопочитание нито на техниката, с която работеха, нито на работата, която вършеха. За тях това беше просто рутинна дейност. И може би тази беше една от причините всичко да изглежда толкова фантастично.

Наблюдавах около пет минути, без да усещам хода на времето. После си тръгнах. В коридора отвън двама стажанти се бяха облегнали тежко на стената, все още със зелените шапки и маските, които висяха свободно около вратовете им. Хапваха сандвичи с кафе и се шегуваха с някаква нагласена, но пропусната среща.