Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Case of Need, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 47 гласа)

Три

Надписът на олющената зелена врата гласеше: „Убийства“. Под него на картонче беше изписано на ръка: „Капитан Питърсън“. Той се оказа недодялан едър мъж с късо подстригана сива коса. Заобиколи бюрото, за да се ръкува с мен. Забелязах, че куцаше с десния си крак. Не се постара да го прикрие, по-скоро го подчертаваше, оставяйки ходилото си да се тътри шумно по пода. Ченгетата, както войниците, могат да се гордеят с недъзите си. Всеки знаеше, че Питърсън не беше получил своя при автомобилна катастрофа. Запитах се от какво ли бе раната му и реших, че вероятно беше от куршум — рядко се случва някой да бъде ранен с нож в прасеца. Той подаде ръка:

— Аз съм капитан Питърсън.

— Джон Бери.

Ръкостискането му беше сърдечно, но очите му бяха студени и питащи. Той посочи един стол.

— Сержантът каза, че не ви е срещал тук по-рано, затова реших, че трябва да се срещнем. Познавам повечето от адвокатите в Бостън, които се занимават с наказателни дела.

Гледаше ме очаквателно. Не казах нищо. Тогава Питърсън попита:

— Коя кантора представяте?

— Кантора?

— Да.

— Аз не съм адвокат — казах. — И не знам какво ви кара да мислите, че съм.

Той се престори на изненадан.

— Това не е впечатлението, което сте направили на сержанта.

— Не е ли?

— Казали сте му, че сте адвокат.

— Така ли?

— Да — Питърсън постави ръцете си на бюрото.

— Кой го казва?

— Той го казва.

— Тогава сигурно греши.

Питърсън се облегна назад в стола си и ми се усмихна с разбираща усмивка, сякаш искаше да ми каже: нека не прекаляваме.

— Ако знаехме, че не сте адвокат, нямаше да ви разрешим да видите Лий.

— Възможно е. От друга страна, не бях запитан за име и длъжност, нито пък ме записаха като посетител.

— Сержантът вероятно се е объркал.

— Логично е, като се има предвид какво представлява.

Питърсън се усмихна безизразно. Разбрах що за човек е: беше ченге с успех, човек, който се беше научил кога да взема и кога да дава. Много дипломатично и вежливо ченге, докато е господар на положението.

— Е? — попита той накрая.

— Аз съм колега на доктор Лий.

И да беше изненадан, не го показа.

— Лекар?

— Точно така.

— Вие, лекарите, сигурно взаимно се поддържате — каза той, все още усмихвайки се. Вероятно за последните две минути се усмихна повече пъти, отколкото му се беше случвало през последните две години.

— Не сте прав — казах аз.

Усмивката му започна да се топи — вероятно от умора и неизползвани мускули.

— Ако сте лекар, моят съвет е да стоите дяволски далеч от Лий. Публичността може да навреди на практиката ви.

— Коя публичност?

— Публичността от съдебното следствие.

— Ще има съдебно следствие?

— Да — каза Питърсън, — и то би могло да навреди на практиката ви.

— Нямам практика — казах.

— С изследователска работа ли се занимавате?

— Не. Аз съм патолог.

Той трепна. Понечи да се изправи, но се усети и се облегна отново назад.

— Патолог — повтори той.

— Точно така. Работя в болници. Правя аутопсии и други неща.

Питърсън помълча малко, почеса опакото на дланта си и погледна бюрото. Накрая каза:

— Не зная какво се опитвате да докажете, докторе. Но ние не се нуждаем от помощта ви. А Лий е отишъл твърде далеч, за да…

— Това тепърва ще се види.

Питърсън поклати глава:

— Вие по-добре знаете.

— Не съм сигурен, че зная.

— Известна ли ви е сумата — попита Питърсън, — за която може да предяви иск доктор Лий при неоснователен арест?

— За един милион долара — отговорих.

— Е, нека бъдат 500 000. Няма голямо значение, по същество е същото.

— Мислите, че случаят е ясен?

— Ние имаме необходимите доказателства.

Питърсън се усмихна.

— О, доктор Лий може да ви повика като свидетел. Знаем това. Можете яростно да го защитавате и да използвате силни думи, опитвайки се да направите съдебните заседатели на глупаци, да ги впечатлите със солидните си научни доказателства. Но не можете да избягате от основния факт. Просто не можете.

— И какъв е този факт?

— Младо момиче умря от загуба на кръв в Мемориъл Хоспитъл в Бостън тази сутрин, причинена от криминален аборт. Факт ясен и прост.

— Вие сигурен ли сте, че го е направил доктор Лий?

— Има някои улики — каза меко Питърсън.

— Добре ще е да са убедителни, защото доктор Лий е уважаван…

— Слушайте — каза Питърсън, проявявайки нетърпение за първи път. — Кое, мислите, че беше това момиче? Десет-доларова проститутка? Това беше добро, дяволски добро момиче, от добро семейство. Беше млада, красива, привлекателна, и беше заклана. Тя не се е обърнала към някоя акушерка от Роксбъри или към някой шарлатанин от Норт Енд. Имаше прекалено много ум и пари, за да постъпи така.

— Какво ви кара да мислите, че го е направил доктор Лий?

— Това не е ваша работа.

Потреперих.

— Адвокатът на доктор Лий ще ви зададе същия въпрос и това ще бъде негова работа. И ако нямате отговор…

— Имаме отговор.

Почаках. В някакъв смисъл бях любопитен да видя точно колко добър, точно колко дипломатичен беше Питърсън. Той не трябваше да ми казва нищо, не беше длъжен да каже нито дума повече. Ако продължеше да говори, щеше да бъде грешка.

— Имаме свидетел, който чул момичето да намесва името на доктор Лий — каза Питърсън.

— Момичето е докарано в болницата в шоково състояние, бълнуващо и пред кома. Каквото и да е казвала, ще представлява слабо доказателство.

— Когато го е казвала, още не е била изпаднала в шок. Било е много по-рано.

— На кого го е казала?

— На майка си — каза Питърсън, широко усмихнат. — Казала на майка си, че го е направил Лий. Майка й ще се закълне в това.