Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Case of Need, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 47 гласа)

Четиринайсет

Когато се върнах вкъщи, видях, че Джудит и децата са все още при Бети. Направих си друго питие — този път силно — и седнах в хола мъртвоуморен, неспособен да се разтоваря.

Имам лош темперамент. Знам го и се опитвам да се контролирам, но истината е, че съм груб и рязък в отношенията си с хората. Предполагам, че причината да съм патолог, е, че просто не харесвам себеподобните си. Разсъждавайки над изминалия ден, осъзнавам, че съм излизал от контрол много пъти. Това беше глупаво, безсмислено и рисковано поведение.

Телефонът иззвъня. Беше Сандерсън, шеф на патологичните лаборатории в Линкълн.

— Обаждам се от телефона на болницата — започна той.

— Окей — отговорих.

Телефонът имаше най-малко шест допълнителни телефонни поста. Вечер всеки можеше да бъде подслушван.

— Как мина денят ти? — попита Сандерсън.

— Интересно — отговорих, — а твоят?

— Имаше гнусни моменти.

Не беше трудно да си го представя. Всеки, който ми имаше зъб, щеше да си го изкара на Сандерсън. Беше толкова логично и просто за изпълнение, при това можеше да се направи доста изкусно — с някоя и друга пиперлия шега например или с привидно добронамерени въпроси като:

— О, говори се, че не ти достига персоналът.

— Разбрах, че Бери бил болен, но не си стоял вкъщи, вярно ли е?

Чувах в ушите си гневните изблици на шефовете на отделения:

— Сандерсън, как, по дяволите, очакваш да държа медицинския си персонал на линия, като ти пускаш патолозите си в отпуска през цялото време?

И накрая за капак някой от възмутените администратори:

— Това е отлично функционираща болница, където всеки има да изпълнява определени задължения. Няма място за излишен баласт на борда.

Силният натиск щеше да има за краен ефект или връщането ми в лабораторията, или назначаването на нов човек на мястото ми.

— Кажи им, че имам третичен сифилис — казах. — Това на първо време трябва да ги озапти.

— Няма проблем — засмя се Сандерсън. — За момента. Имам доста дебел врат. Мога да го държа протегнат под ножа още малко. — Той направи пауза и продължи: — Имаш ли представа колко ще продължи това?

— Не знам — казах. — Объркано е.

— Мини да се видим утре. Можем да го обсъдим — каза той.

— Добре. Може би дотогава ще знам повече. Засега е толкова мътно, колкото случая Перу.

— Разбирам. Тогава до утре.

— Добре.

Затворих, убеден, че бе разбрал за какво говоря — че в случая на Керън Рандъл има нещо нередно, нещо не на място, подобно на друг случай, който имахме преди три месеца — на рядка болест, наречена агранулоцитоза, за която е характерна липсата на бели кръвни телца в болния. Това е твърде сериозно състояние, защото без тях човешкият организъм не може да се справя с инфекциите. Обикновено хората носят болестотворните микроорганизми в устата или тялото си — най-често стафилококови бактерии или стрептококи, понякога и пневмококи — и когато защитните сили на организма намалеят, инфекцията побеждава. Пациентът беше американец, работещ за държавното здравеопазване на Перу. Той вземал продължително някакво перуанско лекарство против астма, докато един ден състоянието му започнало да се влошава. В устата му се появили афти, вдигнал температура и се чувствал отвратително. Той отишъл на лекар в Лима и си направил кръвен тест. Броят на кръвните му телца на кубичен сантиметър бил 600 (при нормален брой от 4000 до 9000 клетки). На следващия ден бил слязъл до 100, а на по-следващия вече бил 0. Той хванал самолета за Бостън и си записал час в нашата болница.

Направих биопсия на костен мозък, която извадих с куха игла от гръдната му кост. Прегледах я под микроскоп и бях озадачен. Открих много незрели бластни клетки в костния му мозък и въпреки че не беше нормално, не беше и чак толкова зле. „По дяволите, тук има нещо нередно“ — помислих аз и реших да говоря с лекуващия го лекар.

Неговият лекар изследвал лекарството, което пациентът вземал. Оказало се, че съдържа вещество, спряно на пазара още през 1942 година, защото потискало формирането на бели кръвни телца. Вземайки лекарството, пациентът бе пречил на организма си да произвежда бели кръвни телца и сега той бе беззащитен пред инфекциите. Лечението бе просто: лекарството трябваше да се спре и костният мозък щеше да се възстанови.

Обясних на лекаря, че на предметното стъкло костният мозък не изглеждаше толкова зле. Отидохме да видим пациента, който бе все още болен. Имаше язви в устата си и стафилококови инфекции по краката и гърба. Температурата му бе висока, от време на време се унасяше и на въпросите отговаряше бавно.

Не можехме да разберем защо костният му мозък бе почти нормален, след като той изглеждаше дяволски зле. Умувахме над това по-голямата част от следобеда. Около шестнайсет часа попитах лекаря дали е имало инфекция на мястото, където бяха направили пункция, за да вземат костен мозък. Отговори ми, че не е проверил. Отидохме при пациента и прегледахме гръдния му кош.

Зяпнахме от изненада: не беше продупчен. Биопсията на костния мозък не била взета от този пациент. Една от стажантките се беше объркала. Незабавно взехме проба от нашия пациент и веднага видяхме колко е увреден костният му мозък.

По-късно пациентът се оправи, но аз никога няма да забравя как си блъскахме главите над резултатите от лабораторията.

* * *

Сега имах същото чувство: имаше нещо смущаващо, нещо не на мястото си. Не можех да се закълна, но подозирах, че целите на хората, които имаха отношение към случилото се, бяха противоположни; имах усещането, че сякаш говорим за различни неща, че не се чуваме. Моята позиция беше ясна: Арт беше невинен до доказване на противното, а това още не бе направено.

Но като че ли никой друг не го беше грижа дали е виновен, или не. За тях беше без значение това, което на мен ми се струваше съдбоносно.

Но защо беше така?