Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Case of Need, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 47 гласа)

Седем

Уилсън ме беше раздразнил, но и ми бе дал в изобилие материал за размишление. Прибрах се вкъщи, налях си водка с лед и седнах да систематизирам фактите. След като прехвърлих мислено разговорите си с всички, осъзнах, че бях пропуснал да задам важни въпроси. Като този например: какво беше правила Керън в събота вечерта, излизайки с колата на Питър? Какво беше казала на мисис Рандъл на следващия ден? Беше ли върнала колата на Питър и кога? Пиех водката и чувствах как ме обзема спокойствие. Бях действал прекалено прибързано, прекалено често бях губил контрол над чувствата си: бях реагирал повече на хората, отколкото на информацията.

В бъдеще трябваше да бъда по-внимателен.

Телефонът иззвъня. Беше Джудит. Обаждаше се от дома на Лий.

— Какво става?

— Най-добре да дойдеш тук. Навън има демонстрация — каза тя с много спокоен глас.

— Веднага идвам — отговорих и затворих телефона. Сграбчих палтото си и тръгнах към колата, но после спрях.

Трябваше да бъда по-внимателен.

Върнах се, набрах номера на вестник „Глобус“ и съобщих за демонстрация на адреса на Лий. Задъхано и мелодраматично обаждане — бях сигурен, че ще се задействат. После се качих в колата си и потеглих натам.

Когато стигнах пред дома на Лий, дървеният кръст в ливадата пред тях все още тлееше. Там се беше събрала голяма тълпа — най-вече съседски деца и стъписаните им родители — и имаше полицейска кола. Все още беше ранна вечер, небето беше наситено синьо и пушекът от кръста се извисяваше право нагоре.

Проправих си през тълпата път към къщата. Всички прозорци, които се виждаха, бяха счупени. Никой вътре плачеше. Едно ченге ме спря на вратата.

— Вие кой сте?

— Доктор Бери. Съпругата ми и децата ми са вътре.

Той се отдръпна и аз влязох.

Всички бяха в дневната. Бети Лий плачеше, за децата се грижеше Джудит. Навсякъде имаше разпилени счупени стъкла. Две от децата бяха порязани дълбоко, но не сериозно. Полицай разпитваше мисис Лий. Не беше успял да стигне доникъде. Тя повтаряше непрекъснато:

— Ние потърсихме защита. Потърсихме я. Молихме ви, но вие все не идвахте…

— Господи, госпожо!

— Търсихме ви. Нямаме ли някакви права?

— Господи, госпожо — повтори той.

— Какво се случи? — попитах аз, помагайки на Джудит да превърже децата.

Внезапно ченгето се обърна към мен:

— Вие пък кой сте?

— Аз съм лекар.

— Да, добре, крайно време беше — каза той и отново се обърна към мисис Лий.

Джудит беше бледа и съкрушена.

— Всичко започна преди двайсет минути — каза тя. — Получавахме заплахи по цял ден, писма също. Най-накрая преминаха към действие: пред къщата спряха четири коли и тумба хлапаци слязоха от тях. Те забиха кръста, заляха го с бензин и го запалиха. Трябва да са били двайсетина. Стояха там и пееха: „Напред, християнски войници!“ Когато видяха, че ги гледаме, започнаха да хвърлят камъни. Истински кошмар.

— Добре ли бяха облечени? Какви бяха колите им?

Тя поклати глава.

— Това беше най-неприятното. Бяха хлапаци, облечени прилично. По-лесно щях да го проумея, ако бяха стари фанатици, но това бяха тийнейджъри. Трябваше да видиш лицата им.

След като превързахме децата, ги изведохме от стаята.

— Искам да видя писмата, които сте получили — казах аз.

Точно тогава едногодишното бебе на Лий допълзя в дневната. То се усмихваше и издаваше гукащи, доволни звуци. Бляскащите стъкла по килима очевидно го заинтригуваха.

— Хей! — викнах към ченгето на вратата. — Хванете го!

Той ме погледна. Беше наблюдавал детето през цялото време. Наведе се и спря бебето, хващайки го за дундестия глезен.

— Вдигнете го. Няма да ви ухапе.

Направи го неохотно. Държеше го така, сякаш бебето беше заразно. По лицето му се четеше отвращение: бебе на убиец на деца.

Джудит отиде при полицая, стъклата хрущяха под обувките й. Тя взе бебето от ръцете му. Малкото не знаеше какво изпитва към него ченгето. То се беше заиграло щастливо с блестящите му копчета, радваше се на униформата.

— Ами, вижте какво, ние получаваме съобщения през цялото време. Не можем да реагираме на всички обаждания — говореше на мисис Лий другото ченге.

— Но ние се обадихме, когато те запалиха онова нещо на ливадата.

— Онова нещо е кръст.

— Знам какво е. — Вече вбесена, Бети беше спряла да плаче.

— Дойдохме възможно най-бързо. Това е истината, госпожо. Толкова бързо, колкото можахме.

— Трябваха им цели петнайсет минути — каза Джудит. — За това време всички прозорци бяха изпочупени и тийнейджърите си бяха отишли.

Отидох до масата и погледнах писмата. Те бяха внимателно отворени и подредени на купчина. Повечето бяха надраскани набързо, няколко бяха написани на машина. Бяха кратки, някои само с по едно изречение, и всяко едно съдържаше задъхания съсък на проклятието й псувнята.

„Мръсен комунист! Ти и другите като теб ще си получите заслуженото, убийци на бебета. Вие сте изметът на обществото. Хитлерист! Мислиш, че си в Германия, но не си!“

Неподписано

„Нашият Бог и Спасител проповядваше: Страдайте вместо малките деца, за да дойдете при мен. Ти си прегрешил срещу Бог Исус, нашия Господ, и ще изстрадаш възмездието във всемогъщите Му ръце. Възхвалявай Бога и безграничната му мъдрост и милост.“

Неподписано

„Благоприличните Богобоязливи хора от държавата няма да седят мирно. Ние ще се борим с вас, където и да се състои тази битка. Ще ви изгоним от къщите ви, ще ви изгоним от страната. Ще изгоним всички, докато тази държава стане спокойно за живеене място.“

Неподписано

„Харесва ви да убивате деца? Ще видите как ще се чувствате, когато убием вашите.“

Неподписано

„Абортът е престъпление срещу Бога, човека, обществото, и още нероденото. Ще платиш на тази земя. Господ ще те гори в ада вечно.“

Неподписано

И така нататък. Само едно писмо, написано с красив женски почерк, гласеше друго.

„Съжалявам да чуя за нещастието ви. Знам, че това ще бъде временно изпитание за всички вас. Искам само да кажа, че съм много благодарна за направеното за мен миналата година, и че вярвам във вас и в това, което правите. Вие сте най-прекрасният лекар, който някога съм познавала, и най-честният. Направихте живота ми много по-добър от онова, което щеше да бъде иначе. Ще се моля за вас всяка нощ.

Мисис Алисън Банке“

Пуснах писмото в джоба си. Можеше да потрябва.

— Я виж ти! — чух глас зад мен и се обърнах. Беше Питърсън.

— Жена ми ми се обади.

Той огледа стаята с всичките счупени прозорци. С падането на нощта ставаше студено.

— Пълна каша, нали?

— Може и така да се каже.

— Всъщност да. — Той се разходи из стаята. — Пълна каша.

Докато го наблюдавах, в съзнанието ми изплува страховито видение — униформен мъж с тежки ботуши се препъваше сред руини. Събирателен образ, несвързан с определено време, място или епоха. В стаята влезе друг мъж. Беше с шлифер и имаше бележник в ръката си.

— Кой си ти? — попита Питърсън.

— Къртис от вестник „Глобус“, сър.

— Чакай, приятелче, тебе пък кой те е извикал?

Питърсън огледа стаята и очите му се спряха на мен.

— Не е хубаво — каза той — Никак не е хубаво.

— „Глобус“ е почтен вестник. Момчето ще отрази фактите точно. Не можете да имате нищо против това.

— Слушайте — каза Питърсън. — Това е град с два и половина милиона души и полицейското управление няма достатъчно персонал. Не можем да реагираме на всяко ексцентрично обаждане и нелепа заплаха, получена по пощата. Не можем да го правим, ако искаме да вършим обикновените дейности, като например контролирането на уличното движение.

— Семейство на обвиняем… — започнах аз. Бях убеден, че репортерът следеше разговора внимателно. — Семейство на обвиняем получава заплахи по телефона и с писма. Съпругата е уплашена. Вие пренебрегвате тревогата й.

— Това не е справедливо и вие го знаете.

— Тогава се случва нещо небивало. Запалват кръст и обръщат всичко с главата надолу. Съпругата се обажда за помощ. На момчетата ви им трябват петнайсет минути, за да дойдат дотук. На какво разстояние е най-близкото управление?

— Това не е толкова важно.

Репортерът бързо пишеше.

— Представяте се зле — казах. — Много от гражданите на този град са против аборта, но още повече са онези, които са срещу необузданото незаконно рушене на частна собственост от ръцете на млади хулигани.

— Това не бяха хулигани.

Обърнах се към репортера:

— Капитан Питърсън изразява мнението, че децата, които са изгорили кръста и изпочупили прозорците на къщата, не са били хулигани.

— Нямах предвид това — каза Питърсън.

— Точно това каза той — обърнах се към репортера. — Още по-голям интерес за вас ще представлява фактът, че две деца бяха сериозно наранени от летящи стъкла. Деца на възраст три и пет години.

— Това не ми беше докладвано — каза Питърсън. — Порязванията били само…

— Мисля, че съм единственият лекар, присъстващ в момента. А може би полицията е довела лекар, след като най-накрая е откликнала на зова за помощ?

Той мълчеше.

— Полицията довела ли е лекар? — попита репортерът.

— Не.

— А повикали ли са го след това?

— Не.

Репортерът едва смогваше да записва.

— Ще ви пипна, Бери — каза Питърсън. — Ще ви го върна.

— Внимателно, пред вас стои репортер.

От очите му хвърчаха искри. Той се обърна на пета.

— Между другото — попитах, — какво ще предприеме полицията, за да предотврати повтарянето на инцидента?

Той спря.

— Това още не е решено.

— Да не забравите — не млъквах аз — да кажете на репортера колко съжалявате за случилото се и как ще поставите 24-часова охрана. Да не забравите да обещаете.

Той сви устни, но аз знаех, че ще го направи. Това беше всичко, което исках — защита за Бети и малко натиск върху полицията.