Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Case of Need, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 47 гласа)

Две

Когато бях в армията, служих като военен полицай в Токио и личният ми опит ме научи на много неща. Военните полицаи бяха най-непопулярните хора, в онези дни — беше крайната фаза на окупацията. С белите си каски и униформи ние въплъщавахме за японците последните останки от досадната военна власт. За американците на Гинзата, пияни от саке или уиски, ако можеха да си го позволят, ние бяхме олицетворение на всичко, което ги ограничаваше и им бе омръзнало до смърт. Тоест ние бяхме живо предизвикателство за всеки, който ни видеше, и приятелите ми попадаха често в критични ситуации. Един от тях беше ослепен с нож, друг бе убит.

Разбира се, ние бяхме въоръжени. Спомням си, че когато за пръв път ни раздадоха оръжията, един уродлив капитан ни каза:

— Взехте си оръжието, сега ме чуйте: никога не използвайте пистолета. Ще застреляте буен пияница, може би дори в самозащита, и по-късно ще откриете, че вуйчо му е конгресмен или генерал. Пазете пистолета подръка, но в кобура. Точка.

Беше ни наредено всъщност да си вършим работата с блъфиране. Научихме се да го правим. Всички ченгета се научават.

Спомних си всичко това, когато се изправих лице в лице срещу навъсения сержант от полицейското управление на Чарлз Стрийт. Гледаше ме така, сякаш с радост би ми счупил главата.

— Какво има?

— Тук съм, за да се срещна с доктор Лий — казах аз.

Той се усмихна.

— Малкият чинк[1] е натясно, нали? Много лошо.

— Тук съм, за да го видя.

— Не може.

Той погледна към масата си и раздразнено разбърка листовете върху нея.

— Бихте ли си направили труда да ми обясните защо?

— Не — каза той. — Не бих.

Извадих си химикал и бележник.

— Бих искал да узная личния ви номер, ако обичате.

— Кой си ти бе, палячо? Зарежи я тая, не можеш да го видиш.

— Законът изисква от вас да ми покажете номера на значката си при поискване.

— Това е много хубаво.

Погледнах ризата му и се престорих, че записвам номера. После тръгнах към вратата.

— Отиваш ли някъде? — попита нехайно той.

— Точно отвън има телефонна кабина.

— И какво от това?

— Срамота! Обзалагам се, че жена ви е изгубила часове, за да прикачи нашивките на раменете ви. Трябват им 10 секунди, за да бъдат махнати. Използват ножче за бръснене — дори не се поврежда униформата.

Тон се изправи тежко зад масата.

— Каква работа имаш тук?

— Дойдох да видя доктор Лий.

Той ме погледна безизразно. Не знаеше дали аз мога да предизвикам уволнението му, но знаеше, че по принцип това е възможно.

— Негов адвокат ли си?

— Точно така.

— За Бога. Трябваше да го кажеш от самото начало.

Той взе връзка ключове от едно чекмедже.

— Ела.

Усмихваше се, но очите му все още ме гледаха враждебно. Не казваше нищо, само промърмори неразбрано един-два пъти. Накрая подхвърли през, рамото си:

— Не можеш да ме обвиняваш, че съм предпазлив. Убийството си е убийство, както знаеш.

— Да — отговорих аз.

* * *

Арт беше заключен в приятна килия — чиста и не миришеше много. Всъщност Бостън има едни от най-добрите затворнически килии в Америка. И това е обяснимо — много известни хора са пребивавали в тях: кметове, държавни чиновници и други подобни. Не можеш да очакваш някой да организира свястна изборна кампания за преизбирането ти във въшлива килия, нали? Просто не би било редно.

Арт седеше на леглото, съзерцавайки цигарата между пръстите си. Каменният под беше посипан с пепел и фасове. Проследи ни с поглед, докато се приближаваме към него.

— Джон!

— Имаш 10 минути — каза сержантът.

Влязох в килията. Той заключи и остана там, облегнат на решетките.

— Благодаря ви — обадих се аз. — Можете да си вървите.

Той ме изгледа злобно и бавно се отдалечи, подрънквайки с ключовете.

— Добре ли си? — попитах Арт, когато останахме сами.

— Така мисля.

Арт Лий е дребен спретнат мъж, твърде взискателен към облеклото си. Роден е в Сан Франциско в голямо семейство на лекари и адвокати. Очевидно майка му е американка — не прилича много на китаец. Кожата му е по-скоро маслинена, отколкото жълта. Очите му не са дръпнати и косата му е светлокафява. Той е много нервен и постоянно бързо жестикулира с ръце. Приличаше по-скоро на латиноамериканец, отколкото на каквото и да било друго.

Сега беше блед и напрегнат. Когато стана, за да се разтъпче из килията, движенията му бяха бързи и отсечени.

— Много мило, че дойде.

— Ако те попитат, представям адвоката ти. Така влязох тук. — Извадих бележника си. — Обаждал ли си се на адвоката си?

— Не, не още.

— Защо не?

— Не знам. — Той потърка челото си и разтри очите си с пръсти. — Не мога да разсъждавам правилно. Нищо, изглежда, няма смисъл…

— Кажи ми името на адвоката си.

Той го назова и аз го записах в бележника. Арт имаше добър адвокат. Сякаш бе предполагал, че някога ще му потрябва.

— Добре — казах. — Ще му позвъня, като изляза от тук. Сега ми обясни какво става.

— Арестуваха ме за убийство — каза Арт.

— Така и разбрах. Защо ми се обади?

— Защото ти си наясно с тези неща.

— С убийствата? Не знам нищо.

— Следвал си право.

— Една година — казах аз. — Това беше преди десет години. Не си спомням нищо от онова, което съм учил.

— Джон! Това е и медицински, и юридически проблем. И двете. Имам нужда от помощта ти.

— Най-добре е да започнеш от самото начало.

— Джон, не съм го направил аз. Кълна се, че не съм. Никога не съм докосвал това момиче.

Той крачеше из стаята все по-бързо и по-бързо. Сграбчих здраво ръката му и го спрях.

— Седни — казах. — И започни от началото. Много бавно.

Той поклати глава и смачка фаса си. Веднага запали друга, цигара.

— Взеха ме от къщи тази сутрин около седем. Вкараха ме тук и започнаха да ме разпитват. Първоначално казаха рутинна проверка, каквото и да значи това, после станаха гадни.

— Колко бяха?

— Двама. Понякога трима.

— Бяха ли груби? Биха ли те? Имаше ли ярки светлини?

— Не, нищо такова.

— Казаха ли ти, че можеш да повикаш адвокат?

— Да. Но това беше по-късно. Когато ми прочетоха правата. — Той се усмихна с тъжната си и скептична усмивка.

— В началото, както виждаш, бяха просто рутинни въпроси, така че изобщо не ми мина през ума да търся адвокат. Не бях направил нищо лошо. Разпитваха ме почти час, преди изобщо да споменат за момичето.

— Какво момиче?

— Керън Рандъл.

— Да нямаш предвид Керън…

Той кимна.

— Да. Дъщерята на Дж. Д. Рандъл.

— Боже Господи!

— Започнаха с въпроси какво знам за нея и дали съм я срещал като пациентка. Такива неща. Казах да — беше идвала при мен за консултация преди седмица. Главното й оплакване беше аменорея.

— С каква продължителност?

— Четири месеца.

— Каза ли им това?

— Не. Не ме попитаха.

— Добре — казах аз.

— Искаха да знаят и други подробности за посещението й. Питаха дали това е единственият й проблем и как се е държала. Не им казах. Обясних им, че пациентката ми е говорила поверително. Те смениха тактиката — искаха да знаят къде съм бил миналата вечер. Отговорих, че съм имал вечерна визитация в болницата и после съм се разходил в парка. Попитаха дали съм се върнал в кабинета си. Отговорих, че не съм. Попитаха видял ли ме е някой в парка. Казах, че не си спомням да съм срещнал познат.

Арт всмукна дълбоко от цигарата си. Ръцете му трепереха.

— Тогава започнаха да ме обработват. Сигурен ли съм бил, че не съм се върнал в кабинета си, какво съм бил правил след визитацията, категоричен ли съм, че не съм виждал Керън от миналата седмица. Не разбирах целта на въпросите.

— И каква била тя?

— Керън Рандъл била откарана в Отделението за бърза помощ в четири часа сутринта от майка си. Кървяла изобилно — всъщност, когато пристигнала, си била в състояние на хеморагичен шок. Не знам как са я лекували, но в края на краищата умряла. Полицията мисли, че миналата вечер съм й направил аборт.

Изстинах.

— Защо са толкова сигурни?

— Не пожелаха да ми кажат. Питах ги много пъти. Може би момичето е бълнувало и е споменало името ми. Не зная.

Поклатих глава.

— Арт, ченгетата се страхуват от погрешен арест като от чума. Ако те арестуват и не могат да докажат вината ти, много хора ще загубят работата си. Ти си уважаван член на професионалната общност, не някой пияница-скитник без пукната пара и приятели на тоя свят. Можеш да си позволиш добра юридическа помощ и знаят, че ще я получиш. Те не биха се осмелили да те обвиняват, ако нямат сигурни доказателства.

Арт махна раздразнено с ръка.

— Може би са просто глупави.

— Разбира се, че са глупави, но не чак толкова.

— Е — каза той, — не зная с какви факти разполагат.

— Трябва да знаеш.

— Не зная — повтори той, като започна отново да се движи назад-напред. — Дори не мога да предположа.

Погледах го за момент, чудейки се кога да му задам въпроса. Знаех, че ще се наложи — рано или късно. Той забеляза, че го гледам.

— Не — каза той.

— Какво не?

— Не го направих аз. И престани да ме гледаш по този начин. — Той седна и забарабани с пръсти по леглото.

— Господи, така ми се иска едно питие.

— По-добре забрави за това.

— О, за Бога!

— Трябва да пиеш само в компания и умерено.

— Да не съм на съд заради характера и лошите си навици?

— Разбира се, че не си — казах аз. — И не искаш да бъдеш.

Той изсумтя.

— Разкажи ми за посещението на Керън.

— Няма много за разказване. Тя дойде и ме помоли да й направя аборт, но аз отказах, защото беше бременна в четвъртия месец. Обясних й, че е твърде късно и че абортът трябва да се направи чрез секцио.

— И тя се съгласи?

— Поне така изглеждаше.

— Какво отбеляза в записките си?

— Нищо. Не направих картон.

Аз въздъхнах.

— Това — казах — би могло да има лоши последствия. Защо не го направи?

— Защото тя не идваше при мен за лечение. Нямаше да ми става пациентка. Знаех, че никога повече няма да я видя, и затова не го направих.

— Как ще обясниш това на полицията?

— Виж какво — каза той. — Ако знаех, че ще ме арестуват заради нея, можех да направя много неща по различен начин.

Аз запалих цигара и се облегнах назад, усещайки с тила си студенината на камъка. Вече разбирах, че ситуацията е доста объркана. Дребните, незначителни в друг контекст детайли сега можеха да придобият огромна тежест и значение.

— Кой ти я прати?

— Керън? Предполагам, че Питър.

— Питър Рандъл?

— Да. Той беше личният й лекар.

— И ти не я попита кой я е изпратил?

Арт обикновено внимаваше за тези неща.

— Не. Тя пристигна късно през деня. Бях уморен. Между другото, тя започна направо по същество. Беше пряма млада дама и никакви преструвки не й бяха присъщи. Когато чух историята, предположих, че Питър я е изпратил при мене, за да й обясня ситуацията, тъй като за аборт очевидно бе твърде късно.

— Защо помисли така?

Той вдигна рамене.

— Просто така.

В това нямаше никакъв смисъл. Бях сигурен, че не ми казва всичко.

— Имало ли е други членове на фамилията Рандъл, които са ти били изпращани?

— Какво имаш предвид?

— Точно това, което казах.

— Не мисля, че има нещо общо — каза той.

— Би могло да има.

— Уверявам те, че няма.

Аз въздъхнах и дръпнах от цигарата си. Знаех, че когато поискаше, Арт можеше да прояви инат на магаре.

— Добре. Сега ми разкажи нещо повече за момичето.

— Какво искаш да знаеш?

— Виждал ли си я преди?

— Не.

— Някога да си я срещал в обществото?

— Не.

— Да си помагал на някой от приятелите й?

— Не.

— Как можеш да бъдеш сигурен?

— По дяволите — каза той. — Не мога да бъда сигурен, но се съмнявам, че е възможно. Тя беше само на осемнайсет.

— Добре — казах.

Арт вероятно бе прав. Знаех, че обикновено правеше аборти само на омъжени жени между 30 и 40 години. Често казваше, че не иска да се замесва с по-млади, макар че понякога го правеше. По-възрастните и омъжените жени бяха много по-безопасни, по-дискретни и по-големи реалистки. Но знаех също така, че напоследък бе освободил от бременност доста млади момичета, защото казваше, че да оперира само омъжени жени, било дискриминация. Казваше го полу на шега, полу на истина.

— Как изглеждаше тя — попитах, — когато дойде в кабинета ти? Как би я описал?

— Имаше вид на добро момиче — каза Арт. — Беше хубава, интелигентна, добре сложена. Много пряма, както вече казах. Дойде в кабинета ми, седна, постави ръце на коленете си и разправи всичко на един дъх. Използваше дори медицински термини като аменорея. Повлияла й е, предполагам, семейната среда на лекари.

— Беше ли нервна?

— Да, но при аменорея всички млади момичета са нервни и е трудно да се направи разлика.

Жените често страдат от нередовен менструален цикъл поради психологически причини.

— Цели четири месеца?

— Наистина твърде много, освен това беше наддала на тегло.

— Колко?

— Седем килограма.

— Прегледа ли я?

— Не. Предложих й, но тя отказа. Бе дошла при мен за аборт и когато й казах не, просто си тръгна.

— Каза ли какво възнамерява да прави?

— Да — отговори Арт. — Тя повдигна леко рамене с думите: „Е, предполагам, че ще трябва да им съобщя и да родя детето.“

— И ти реши, че няма да потърси друго място да й направят аборт?

— Точно така. Тя изглеждаше много интелигентна и възприемчива и като че ли добре разбра положението си. Това е, което се опитвам да правя в такива случаи — да обясня на жената защо е невъзможно да й бъде направен безопасен аборт и защо трябва да се примири и да роди детето.

— Очевидно е размислила.

— Така изглежда.

— Чудя се защо.

Той се изсмя.

— Някога срещал ли си родителите й?

— Не — отговорих аз. И усещайки шанса си, попитах: — А ти?

Но Арт беше бърз. Той ме изгледа внимателно с изпитателен поглед, който представляваше нещо като неизказано поздравление, и каза:

— Не; никога. Но съм чувал за тях.

— Какво си чувал?

В този момент сержантът се върна и започна да отключва вратата.

— Времето изтече — каза той.

— Може ли още пет минути? — помолих аз.

— Не. Времето ви свърши.

— Говорил ли си с Бети? — попита Арт.

— Да. Тя е добре. Ще й се обадя, като си тръгна, и ще й предам, че си добре.

— Тя ще се притеснява — каза Арт.

— Джудит ще стои при нея. Всичко ще бъде наред.

Той се усмихна печално.

— Съжалявам, че ви причиних толкова много неприятности.

— Няма нищо.

Аз погледнах сержанта, който стоеше на вратата, и чакаше.

— Полицията не може да те задържи. Ще те пуснат до следобеда.

Сержантът се изплю на пода. Аз се сбогувах с Арт.

— Между другото, къде е сега тялото?

— Вероятно в Мем. Но може и да е заминало вече за Сити.

— Ще проверя — казах аз. — Не се тревожи за нищо.

Излязох от килията и сержантът заключи вратата след мен. Не проговори нищо, докато ме извеждаше, но когато стигнахме фоайето, каза:

— Капитанът иска да те види.

— Добре.

— Ще му бъде интересно да си поговорите.

— Просто ме заведете — казах аз.

Бележки

[1] Chink (англ.) — презрителен прякор за китаец в САЩ. — Б.пр.