Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Case of Need, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
PanJoro (2014)

Издание:

Майкъл Крайтън. Аборт

Американска. Първо издание

Издателска група „МАТЕКС-EЛMA“, София, 1995

Художник: Камен Стоянов

ISBN: 954-508-018-3

История

  1. — Добавяне

Девет

Не ми се ходеше много на коктейл, но Джудит настоя. Докато карахме към Кеймбридж, тя попита:

— За какво беше всичко това?

— Кое по-точно?

— Намесата на полицията.

— Опит да ме откажат.

— Как се мотивираха?

— Рандъл подал оплакване. За тормоз.

Разказах й набързо за хората, с които се бях срещнал през деня.

— Звучи объркано — каза тя, когато свърших разказа си.

— Сигурен съм, че просто съм одраскал повърхността.

— Мислиш ли, че мисис Рандъл лъже за чека от 300 долара?

— Може и да е излъгала — признах аз.

Въпросът й ме сепна. Тогава си дадох сметка, че нещата се случваха толкова бързо, че не бях имал време да обмисля всичко, което бях научил, да го отсея и подредя.

Знаех, че има несъответствия и проблемни места — няколко такива, — и аз не бях открил логическата връзка между тях.

— Как е Бети?

— Не е добре. Имаше статия във вестника днес…

— Така ли? Не съм я видял.

— Беше съвсем малка. Арест на лекар за аборт. Без много детайли освен името му. Тя получи няколко анонимни обаждания.

— Неприятни ли бяха?

— Доста неприятни. Вече се опитвам да вдигам телефона само аз.

— Добро момиче.

— Тя се старае да бъде много смела, стреми се да се държи така, сякаш всичко е нормално. Не зная дали е за добро или лошо. Но не е възможно. Нещата не са наред и това си е.

— Ще отидеш ли там и утре?

— Да.

Паркирах на тиха населена улица, недалеч от Кеймбридж Сити Хоспитъл. Мястото беше приятно, със стари дървени къщи и кленови дървета по улицата. Тротоарите бяха павирани с тухли в стила на целия Кеймбридж. Докато паркирах, Хамънд пристигна с мотоциклета си.

В Нортън Франсис Хамънд III са въплътени надеждите за бъдещето на медицинската професия. Той не го знае и толкова по-добре; ако го знаеше, щеше да бъде непоносим. Хамънд дойде от Сан Франциско, от, както сам го наричаше, едно дълго плаване. Сега изглежда като жива реклама на живота в Калифорния — висок, рус, загорял и чаровен. Той е отличен лекар, втора година асистент в Мем, където е смятан за толкова добър, че персоналът охотно му прощава дългата до раменете коса и къдравите пищни мустаци.

Най-характерното за Хамънд и малкото лекари като него е, че нарушават старите правила, без да въстават открито срещу нормите. С косата, навиците или мотоциклета си Хамънд не се опитваше да се опълчи срещу никого; на него просто не му пукаше какво мислят другите лекари за него. При това положение на нещата те не можеха да протестират — въпреки недостатъците си той се справяше със задълженията си отлично. И макар че намираха външния му вид за дразнещ, те нямаха основания да се оплакват.

Така че Хамънд си вървеше по пътя необезпокояван и влияеше на по-младите от него с личния си пример. Той беше толкова забележителен най-вече заради това, че правеше революция без бунт.

Хамънд паркира мотоциклета си, заключи го, потупа го ласкаво и изтупа белите си дрехи. Едва тогава ни видя:

— Здравейте, деца. — Хамънд наричаше всички деца.

— Как си, Нортън?

— Оправям се някак — каза той с усмивка — въпреки всички обстоятелства. После ме ощипа по рамото и продължи: — Хей, Джон, чувам, че си започнал война. Някакви белези или рани вече имаш ли?

— Няколко натъртвания.

— Късметлия — каза той, — въпреки че си се захванал със стара АП.

— АП? — попита Джудит.

— Анална превръзка: така го наричат момчетата от третия етаж.

— Рандъл?

— Ами кого другиго. — Той се усмихна на Джудит. — Хлапето е отхапало прекалено голяма хапка.

— Знам.

— Казват, че АП дебне из третия етаж като ранен лешояд. Не може да повярва, че някой е дръзнал да се противопостави на негово величество.

— Мога да си представя — обадих се аз.

— Той е в ужасно състояние — не спираше Хамънд. — Дори смъмрил Сам Карлсън. Познаваш ли Сам? Стажант е при АП, блъска се в ада на хирургията. Сам е златното момче на АП. АП го обича и никой не може да разбере защо. Някои казват, че защото е глупав, Сам е ослепително глупав. Съкрушително, ужасяващо глупав.

— Наистина ли?

— Не е възможно да се опише. Но вчера го смъмрили. Бил в бюфета, хапвал сандвич с пилешка салата — разбира се, след като попитал сервитьорките какво е пилето. Тогава влязъл Рандъл и казал: „Какво правиш тук?“ Сам отговорил: „Ям сандвич с пилешка салата.“ АП попитал: „За какъв дявол?“

— И какво отговорил Сам?

Хамънд се усмихна широко.

— От достоверен източник знам, че Сам казал: „Не знам, сър.“ Оставил сандвича и излязъл от бюфета.

— Гладен? — попитах аз.

Хамънд се засмя:

— Вероятно. — Той поклати глава. — Но не можеш да обвиняваш АП. Той живее в Мем от сто години и никога не е имал проблеми. Много му дойде. Първо издирването, а после и дъщеря му…

— Издирване ли? — попита Джудит. — Какво издирване?

— Мила моя, клюкарската ми мрежа при теб се проваля. Съпругите обикновено научават първи. Самият ад се срина над клиничната аптека в Мем.

— Загубили ли са нещо?

— Можеш да бъдеш сигурен.

— Какво?

— Голямо количество морфинови ампули. Хидроморфинов хидрохлорид. По-силен е от морфиновия сулфат от три до пет пъти.

— Кога е станало?

— Миналата седмица. На аптекаря за малко да му хвръкне главата. Той бил навън, залисан с някаква сестра, когато се случило. Било по обяд.

— Откриха ли ампулите?

— Не. Преобърнаха болницата с краката нагоре, но не намериха нищо.

— Това случвало ли се е преди?

— Да, преди няколко години. Но липсвали само няколко ампули. Този път уловът е по-голям.

— Кой ли го е направил?

— Би могъл да бъде всеки. Лично аз мисля, че е взет с търговска цел. Откраднали са прекалено много. Рискът е твърде голям. Можеш ли да си представиш: да се вмъкнеш в болничната аптека на Мем и да се измъкнеш с кутия морфинови шишенца под мишница.

— Не мога, наистина.

— Нужна е смелост.

— Количеството е твърде голямо за един човек — казах аз.

— Да. Точно затова Мисля, че е извършено с търговска цел. Вероятно кражба, при това внимателно планирана.

— От външно лице?

— А — каза той, — сега стигаме до същината на въпроса.

— Е?

— Мисля си, че го е направил някой от персонала.

— Има ли доказателства в полза на такава версия?

— Не, никакви.

Качихме се по стълбите на дървената къща.

— Това е много интересно, Нортън — казах аз.

— Убеден съм, че е така. Знаеш ли кой е заподозреният?

— От персонала ли? Не.

— Говори се, че се е боцкало едно от момичетата, работещо в Отделението за сърдечноболни… Но го е зарязала преди година. Така или иначе се отнесоха доста строго с нея. Съблякоха я, за да проверят за следи от инжекции. Не откриха нищо.

— Какво ще кажеш за…

— Лекарите?

Кимнах. Лекарите и наркотиците са тема табу. Твърде много лекари са пристрастени към тях — това, както и високият процент на самоубийствата при лекарите, е обществена тайна. По-непознат е класическият психиатричен синдром, включващ лекар и син, в който синът се пристрастява, а бащата лекар му осигурява нужните наркотици. Но никой не говори за тези неща.

— Доколкото знам, лекарите са чисти — каза Хамънд.

— Да е напускал скоро някой? Сестра, секретарка, който и да е?

Той се усмихна.

— Не се ли задълбочаваш прекалено много в детайлите?

Свих неопределено рамене.

— Защо? Допускаш, че случаят е свързан със смъртта на Керън?

— Не съм сигурен.

— Няма видима връзка между двете неща, но това не бива да се изключва — замисли се Хамънд.

— Прав си.

— Ще ти се обадя, ако изскочи нещо — обеща той.

Стигнахме до вратата. Отвътре долитаха звуците на партито: звън на чаши, говор, смях.

— Успех в битката — пожела ми Хамънд. — Дяволски се надявам, че ще спечелиш.

— Аз също.

— Ще успееш. Само не вземай пленници.

— Това е в противоречие с Женевската конвенция — усмихнах се аз.

— Това е много ограничена война — отговори Хамънд.

* * *

Домакин на партито беше Джордж Морис, специализант по медицина в Линкълн. Той скоро щеше да завърши и да започне частна практика, така че това беше парти за появяването му в обществото, дадено заради самия него.

Беше организирано великолепно, с много ядене и пиене, което навярно му бе струвало повече, отколкото би могъл да си позволи. Напомняше ми на онези разточителни партита, давани от производители, за да лансират нов продукт или нова технология. В известен смисъл наистина беше така.

Джордж Морис, на 28 години, с жена и две деца, беше взел огромни заеми, както би направил всеки лекар на негово място, за да навлезе в света на медицината. Той се нуждаеше от пациенти. Нуждаеше се от добрата воля, консултациите и препоръките на утвърдени лекари. Затова беше поканил двеста от тях в дома си, беше ги затрупал с най-добрите питиета, които можеха да се намерят, и най-добрите сандвичи, които можеха да се доставят.

Като патолог бях поласкан да получа покана. Не можех да направя нищо за Морис — патолозите се занимават с трупове, а труповете не се нуждаят от препоръки. Морис ни бе поканил с Джудит, защото бяхме приятели — може би единствените му приятели на партито тази вечер.

Огледах стаята и видях шефовете на отделенията от най-големите болници. Тук бяха също и стажантите, и съпругите. Съпругите се бяха струпали в единия край на стаята и говореха за децата, а лекарите се бяха обособили в по-малки групички по болници или по специалности и това разделение веднага биеше на очи.

В един ъгъл Емери защитаваше преимуществата на своя начин на лечение при хипертиреоза; в друг Джонсън говореше за чернодробните заболявания; в трети можеше да се чуе Левистън да осъжда използването на електрошоковата терапия при депресии като антихуманно и опасно средство.

От съпругите долитаха обичайните думи като спирала, шарка, диети.

Изправена до мене, Джудит изглеждаше привлекателна и доста млада в синята си вталена дреха. Тя бързо пиеше скоча си — Джудит е бърз пияч — и очевидно се готвеше да се гмурне в групата на съпругите.

— Понякога ми се иска — каза тя — да говорят за политика или каквото и да е друго, само не за медицина.

Усмихнах се, припомняйки си думите на Арт, че лекарите са аполитични. Той твърдеше, че лекарите не трябва да отстояват политически възгледи и че не бива да имат такива.

— Също като във войската — беше казал веднъж. — Политическите възгледи се смятат за несъвместими с професията им.

Както обикновено Арт преувеличаваше, но в това, което казваше, имаше нещо вярно.

Арт обичаше да пресилва нещата, да шокира, дразни и провокира хората. Той се очароваше от тънката линия, която обикновено разделя истинското твърдение от преувеличеното. Това негово качество постоянно да прави коментариите си и да гледа кой как би реагирал се проявяваше особено когато бе пиян.

Арт е единственият ми познат лекар, за когото знам, че се напива. Другите можеха да погълнат фантастични количества алкохол, без да им проличи; в началото те ставаха по-разговорливи, после им се доспиваше. Арт се напива и когато е пиян, е изключително жесток и избухлив. Никога не можах да проумея това у него. Известно време си мислех, че той е типичен случай на патологична интоксикация. Но по-късно реших, че съзнателно използва слабостта си, за да си позволи да направи нещо, което другите не си позволяваха. Вероятно той се нуждаеше от тази свобода, за да изпусне парата и да се освободи от напрежението. Арт със сигурност е огорчен от професията си. Такива са много от лекарите поради различни причини: Джоунс — защото е пристрастен към изследванията и не може да спечели толкова пари, колкото би искал; Андрюс — защото урологията му струваше жена му и щастливия му семеен живот; Телсър — защото е заобиколен в дерматологията от пациенти, които смята за невротици, а не за болни. Ако говориш с когото и да е от тези мъже, негодуванието им рано или късно ще изплува. Но те не са като Арт. Той негодува срещу медицинската професия такава, каквато е.

Предполагам, че във всяка професия могат да се срещнат хора, които презират себе си и колегите си. Но Арт е изключителен случай. Той сякаш е отишъл в медицината, за да си направи напук, да се направи нещастен, ядосан и тъжен.

В най-песимистичните моменти си мисля, че прави аборти, за да шокира и провокира колегите си. Може и да съм прав, но не мога да бъда сигурен. Когато е трезвен, той защитава абортите интелигентно и аргументирано. Когато е пиян, с наслада изразява само емоциите си.

Мисля, че се напива, за да може да се освободи от злобата към медицината с извинението, че е пиян. Тогава той води остри, почти яростни спорове с други лекари: веднъж каза на Джанис, че е правил аборт на жена му, и Джанис, който не знаеше това, го изгледа, сякаш го ритнаха в топките. Джанис е католик, но жена му не е. Арт успя да сложи край на едно абсолютно щастливо вечерно парти точно на минутата.

Бях на това парти и след това бях ядосан на Арт. Той ми се извини след няколко дена. Казах му да се извини и на Джанис и той го направи. Поради някаква странна причина Джанис и Арт станаха по-късно близки приятели и Джанис промени мнението си за абортите. Не знам какво му е казал Арт и как го е убедил, но каквото и да бе, то действаше.

И тъй като познавам Арт по-добре от повечето хора, отдавам голямо значение на факта, че е китаец. Мисля, че произходът и външният вид са повлияли много върху характера му. Има много китайци и японци в медицината, както са много и анекдотите за тях — солени шеги за техните умения и навици, за стремежа им към успеха. Това са от този вид шеги, които могат да се чуят и за евреите. Мисля, че като американо-китаец Арт се е борил с тази слава, борил се е с възпитанието си, което по същество е било консервативно. Така той е отишъл в другата крайност и е станал екстремист и левичар. Доказателство за това е склонността му да приема безрезервно всички нови неща. Лий има най-модерно оборудвания кабинет от който и да е частно практикуващ лекар в Бостън. Когато и да се появеше нов продукт на пазара, той го купуваше. За това му се надсмиваха, наричаха го ориенталец и любител на джунджурии, но обяснението на поведението му беше по-различно — Арт се бореше с традицията, рутината, с общоприетите норми.

Когато човек разговаря с него, той изглежда така, сякаш ще се взриви от идеи. Той по нов начин прави рутинните изследвания. Това е най-акуратният диагностичен тест в цялата медицина. Той смята рутинния преглед на таза с ръце за губене на време. Мисли, че промяната на температурата като белег на овулацията е по-показателна, отколкото е прието да се смята. Мисли, че форцепсът като метод за израждане трябва да се елиминира, независимо от това колко сложни са случаите.

Когато първоначално чуеш тези идеи и теории, ти си впечатлен. Едва по-късно осъзнаваш, че той всъщност атакува традицията, откривайки в нея недостатъци когато и където може.

Затова и намирам за естествен факта, че е започнал да прави аборти. Навярно трябваше да се усъмня в мотивите му. Но аз обикновено не го правя, защото чувствам, че причините някой да прави нещо са по-маловажни, отколкото крайната стойност на това, което е направено. Историческа истина е, че човек може да извърши нещо неправилно поради правилни причини. В този случай той губи. Или пък може да постъпи правилно поради неправилни причини. В този случай ще бъде герой.

От всички хора на партито вероятно само един можеше да ми помогне. Това беше Фриц Вернер, но докато се оглеждах за него, срещнах Блейк.

Блейк е старши патолог в Дженеръл, но е по-известен с главата си, която е огромна, кръгла и гладка. Чертите на лицето му са дребни, детски, той е с малка челюст и раздалечени очи. Блейк изглежда така, както си представят всички човека на бъдещето. Той е хладно, понякога влудяващо интелигентен човек, и много обича игрите. От години с него играехме с прекъсвания една игра.

Той ме поздрави, вдигайки чашата си с мартини:

— Готов ли си?

— Разбира се.

— От „първа“ до „болка“ — предложи той.

Звучеше лесно. Извадих бележник и молив и започнахме. В горната част на страницата написах ПЪРВА, а в долната БОЛКА. След това занареждах думите:

ПЪРВА, ПАРВА, ПАЗВА, ПАЛВА, ПАЛКА, МАЛКА, ЖАЛКА, ЖИЛКА, БИЛКА, БОЛКА.

Отне ми само няколко секунди.

— Колко? — попита Блейк.

— Десет.

Той се усмихна.

— Чувал съм, че може да се направи и с шест. Моите са осем. — Той взе бележника и написа:

ПЪРВА, ПАРВА, ПАЛВА, ПАЛКА, ЖАЛКА, ЖИЛКА, БИЛКА, БОЛКА.

Бръкнах в джоба си и му дадох монета от 25 цента. Блейк беше спечелил последните три пъти, а и винаги ме бе побеждавал през годините. Но той побеждаваше всички.

— Между другото — каза той, — чух друг довод. Знаеш ли го този с генното копие?[1]

— Да — казах аз.

Той поклати глава.

— Жалко. Харесва ми. Да го подхвърлям на хората, имам предвид.

Усмихнах му се, едва скривайки удоволствието си.

— Знаеш ли най-новото за младежта в Азия? За правото да откажеш лечение?

Бях чувал вече и му го казах. Това, изглежда, го депресира. Той се отдалечи, за да опита късмета си с някой друг.

Блейк колекционира различни мнения в областта на медицинската философия. Той е особено щастлив, когато с логически аргументи доказва на хирурга, че няма право да прави операция, или на стажанта, че е етически задължен да убие всеки пациент, който може.

Блейк обича магията на думите и се хвърля от идея на идея, така както децата на улицата играят на топка. Това му е лесно и забавно. Двамата с Арт се разбират добре. Миналата година цели четири часа спориха дали акушер-гинекологът е нравствено отговорен за родените с негова помощ деца — от деня на раждането им до деня на смъртта им.

Погледнати ретроспективно, всичките им спорове не изглеждаха по-полезни или важни от зяпането на упражняващия се в гимнастически салон атлет, но в момента на дискутирането им могат да бъдат интригуващи.

Мотаейки се наоколо, чувах откъслечни разговори и шеги и през ума ми мина мисълта, че това беше типично медицинско парти.

— Чували ли сте за френския биохимик, който имал близнаци? Той кръстил единия и оставил другия за сравнение.

— Така че той каза: „Отказах пушенето, но проклет да бъда, ако откажа и пиенето.“

— Тя винаги е била хубаво момиче. Много добре облечена. Трябва да са похарчили цяло състояние за дрехите й…

— … естествено, беше напикан. Всеки би бил напикан.

— … в 74-годишен мъж, ние просто го изрязахме локално и го изпратихме вкъщи. То расте бавно, така или иначе.

— … черният му дроб стигаше до коленете му на практика. Но нямаше чернодробни проблеми.

— Така или иначе ето за какво става дума: имало пустинен затвор с един стар затворник, който се бил примирил със съдбата си, и един млад, току-що затворен. Младият постоянно говорел за бягство и след няколко месеца успял да се измъкне. Нямало го около седмица, след това пазачите го довели обратно. Бил полумъртъв, обезумял от глад и жажда. Той описал ужасните си преживявания на стария затворник: безкрайни пясъчни пространства, никакъв оазис, никакви следи от живот. Старият затворник го послушал малко и казал: „Да, знам, аз самият се опитах да избягам преди 20 години.“ Младият отговорил: „Така ли? Защо не ми каза през всичките тези месеци, през които планирах бягството си? Защо не ми обясни, че е невъзможно?“ А старият свил рамене и казал: „Кой публикува отрицателни резултати?“

* * *

В осем бях започнал да се уморявам. Видях Фриц Вернер да влиза, поздравявайки с ръка и говорейки весело. Тръгнах към него, но Чарли Франк ме спря по пътя.

Той стоеше полуизгърбен, със сгърчено болезнено изражение на лицето, като че ли току-що ръгнат в корема. Очите му бяха широко отворени и тъжни. Изобщо външният му вид беше доста драматичен, но Чарли винаги изглеждаше така. На раменете му сякаш тегнеше мъката на цялото човечество и това го привеждаше към пода. Никога не съм го виждал да се усмихва. В напрегнат полушепот той каза:

— Как е той?

— Кой?

— Арт Лий.

— Добре е. — Не исках да говоря за Лий точно с Чарли Франк.

— Вярно ли е, че е арестуван?

— Да.

— Боже Господи! — Той въздъхна леко.

— Мисля, че накрая всичко ще се оправи — казах.

— Наистина ли? Боже Господи! — Той захапа долната си устна. — Мога ли да направя нещо за него?

— Не мисля.

Той все още държеше ръката ми. Погледнах към Фриц в другия край на стаята, надявайки се, че Чарли ще забележи и ще ме остави. Той не забеляза.

— Джон, кажи…

— Да?

— Вярно ли е, ъъъ, че се замесваш?

— Нека да кажем, че съм заинтересован.

— Искам да знаеш, че в болницата се носи мълва — каза Чарли, навеждайки се по-близо към мен, — че се интересуваш толкова, защото ти самият си забъркан.

— Това са безсмислици.

— Джон, можеш да си създадеш много врагове.

Запрехвърлях в ума си приятелите на Чарли Франк.

Той беше педиатър, при това с голяма клиентела — притесняваше се за малките си пациенти повече от майките им и това ги успокояваше.

— Защо го казваш?

— Просто ти казвам какво чувствам — каза той с тъжен поглед.

— Какво предлагаш да направя?

— Стой настрани, Джон. Грозно е, много е грозно.

— Ще го запомня.

— Много хора имат усещането…

— И аз също.

— … че всичко трябва да се остави в ръцете на съда.

— Благодаря за съвета.

Той затегна хватката на ръката ми.

— Казвам ти като на приятел, Джон. Наистина е грозно.

— Окей, Чарли. Ще го запомня.

— Тези хора не се спират пред нищо.

— Кои хора?

Той освободи ръката ми доста рязко и смутено сви рамене.

— Е, във всички случаи ще постъпиш, както смяташ, че е най-добре. — И той се обърна.

* * *

Както обикновено Фриц Вернер стоеше до бара. Беше висок, болезнено слаб, почти мършав човек. Косата му беше късо подстригана и това подчертаваше големите му, мрачни очи. Той приличаше на птица — имаше тромава походка и навика да протяга напред врата си, когато му говореха, сякаш не чуваше добре. Той излъчваше скрито напрежение, чиито произход се криеше в австрийското му потекло или в артистичната му природа. Неговото хоби беше рисуването и в кабинета му винаги цареше творчески безпорядък. Но Вернер печелеше парите си като психиатър, слушайки търпеливо скучаещи матрони на средна възраст, които със закъснение бяха решили, че нещо с мозъците им не е наред.

Той се усмихна, докато се ръкувахме, и огледа стаята:

— Колко лекции ти изнесоха досега?

— Само една. Чарли Франк.

— Да. Винаги можеш да разчиташ на него за лош съвет.

— А какво да кажем за теб?

— Жена ти е много чаровна днес. Синьото много й отива.

— Ще й предам.

— Как е семейството ти?

— Благодаря, добре. Фриц…

— А работата ти?

— Слушай, Фриц. Нуждая се от помощ.

Той се засмя.

— Нуждаеш се от нещо повече от помощ — нуждаеш се от спасяване. Срещнал си се с много хора. Предполагам, че вече си видял всичките. Какво мислиш за Бъбълс?

— Бъбълс?

— Да.

Намръщих се. Никога не бях чувал това име.

— Питаш ме за Бъбълс стриптийзьорката?

— Не. Питам те за Бъбълс съквартирантката.

— Тази от Смит Колидж?

— Господи, не! Тази от миналото лято в Хил. Били три в един апартамент — Керън, Бъбълс и трето момиче, което било медицински работник — медицинска сестра, техник или нещо подобно. Трите представлявали странна група.

— Какво е истинското име на тази Бъбълс? Какво работи тя?

Някой дойде на бара за нова поръчка. Фриц погледна многозначително към стаята и каза с глас на професионалист:

— Това звучи доста сериозно. Предлагам да ми го изпратиш да го видя. Всъщност свободен час имам утре в 2:30.

— Ще го уредя.

— Добре — каза той. — Приятно ми беше да те видя, Джон.

И ние се сбогувахме.

* * *

Джудит говореше с Нортън Хамънд, който се беше облегнал на стената. Отивайки към тях, аз помислих, че Фриц беше прав: тя наистина изглеждаше добре. И тогава забелязах, че Хамънд пушеше цигара. В това не би имало нищо необичайно, разбира се, ако Хамънд беше пушач, но той не беше.

— Кажи ми, че искаш само да пробваш — подкачих го аз.

Той се засмя:

— Това е моят протест за тази вечер.

— Опитах се да му кажа, че някой ще го подуши — каза Джудит.

— Тук никой нищо не може да подуши — отговори Хамънд. Вероятно беше вярно — стаята беше пълна със синкав дим. — Между другото, спомни си Гудман и Гилман[2].

— И все пак бъди внимателен.

— Помисли си — каза той, всмуквайки дълбоко. — Няма бронхогенен карцином, няма хроничен бронхит и емфизем, няма коронарна атеросклероза, няма цироза, няма Вернике-Корсаков синдром. Красиво е.

— Забранено е.

Той се усмихна и подръпна мустака си.

— Значи ти защитаваш абортите, но не и марихуаната, така ли?

— Мога да поема само една акция в момента.

Хрумна ми една мисъл, докато го гледах да гълта дима.

— Нортън, ти живееш на Хил, нали?

— Да.

— Познаваш ли момиче на име Бъбълс?

Той се засмя.

— Всички познават Бъбълс. Бъбълс и Суперхед. Те са винаги заедно.

— Суперхед?

— Да. Той й е половинката в момента. Електронен музикант и композитор. Харесва неща, които звучат като десет виещи хрътки. Те живеят заедно.

— Тя не живееше ли с Керън Рандъл?

— Не знам. Може би. Защо питаш?

— Бъбълс ли е истинското й име?

Той сви рамене.

— Никога не съм чувал някой да я нарича по друг начин. А момчето се казва Самюел Арчър.

— Къде живее?

— Някъде зад Стейт Хаус. В мазе. Направили са го като утроба.

— Утроба?

— Трябва да го видиш, за да повярваш — каза Нортън и въздъхна самодоволно.

Бележки

[1] Виж Приложение 6.

[2] Гудман и Гилман — автори на „Фармакологична основа на терапията“. В книгата има разгърната дискусия за въздействието на марихуаната, широко цитирана при спорни съдебни процедури. — Б.а.