Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Case of Need, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 48 гласа)

Шест

Беше едно от онези странни видения, които човек получава понякога, нещо подобно на сън, в който всичко е деформирано. Сградите бяха черни и много високи, стърчащи над мен, сякаш всеки момент ще се сринат. Стана ми студено, целият бях мокър, дъждът плискаше в лицето ми. Вдигнах глава от паважа и видях, че всичко е червено. Подпрях се на единия си лакът. Кръв капеше върху дъждобрана ми. Гледах тъпо кръвта по паважа. Господи, колко много кръв! И то моята? Стомахът ми се обърна и аз повърнах настрани. За миг всичко стана зелено. Бях замаян.

Най-накрая се насилих и застанах на колене.

В далечината чух сирени. Все още бяха далече, но приближаваха. Изправих се, клатушкайки се, и се подпрях на един автомобил, паркиран до бордюра. Не знаех къде съм, улицата беше тъмна и тиха. Гледах кръвта по нея и се чудех какво да правя.

Сирените приближаваха.

Залитайки, аз побягнах и завих зад ъгъла. Спрях да си поема дъх. Сега сирените вече бяха съвсем близо. Синя светлина блесна по улицата, от която идвах.

Тръгнах отново. Не знам колко далеч съм стигнал. Не знам къде съм бил.

Просто продължавах да се движа, докато видях едно такси. Беше паркирало на стоянката със запален мотор.

— Моля ви, закарайте ме до най-близката болница — казах аз.

Той погледна лицето ми.

— Няма да стане.

Понечих да се кача.

— Зарежи я тая, драги. — Той тресна вратата и потегли.

В далечината чух сирените отново.

Усетих, че ми се завива свят. Приклекнах и зачаках да ми мине. Отново ми прилоша. По лицето ми отнякъде още капеше кръв; малки червени капчици падаха в повърнатото.

Дъждът продължаваше. Треперех от студ, но това ми помагаше да стоя в съзнание. Станах и се опитах да се ориентирам. Бях някъде на юг от Уошингтън Стрийт; на близкия пътен знак пищеше: „Кърли Плейс“. Но това нищо не ми говореше. Тръгнах несигурно, като често се спирах.

Надявах се, че вървя в правилна посока. Знаех, че губя кръв, но не знаех колко. На всеки две-три крачки трябваше да спирам, за да се облегна на някоя кола и да си поема дъх.

Виенето на свят се усилваше. Залитнах и паднах. Коленете ми се удариха в паважа: прониза ме остра болка. За миг ми просветна и успях да се изправя на крака. Подгизналите ми обувки джвакаха. Дрехите ми лепнеха, целите в пот и влага.

Концентрирах се върху шума от обувките си. Започнах да броя крачките си. След три преки зърнах светлини. Разбрах, че ще се справя.

Крачка след крачка.

Облегнах се отново на една синя кола, за миг, само за миг, да си поема дъх.

* * *

„Това е то. Това е момчето.“ Някой ме повдигаше. Бях в някаква кола. Изкараха, ме навън. Ръката ми беше преметната през нечие рамо и аз вървях. Ярки светлини пред мен. Знак: бърза помощ! Синьо светещ знак. Сестра на вратата.

— Не бързай, момче, по-спокойно.

Главата ми висеше клюмнала. Опитах се да кажа нещо, но устата ми беше прекалено суха. Бях ужасно жаден и ми беше много студено. Погледнах човека, който ме крепеше: старец с прошарена брада и гола глава. Опитах се да застана по-добре, така че да не се налага той да ме подкрепя, но коленете ми бяха гумени и аз силно треперех.

— Добре се справяш, момче, всичко е наред.

Гласът му беше дрезгав и окуражаващ. Сестрата се появи отпред в светлия кръг до вратата, видя ме и влезе отново вътре. Излязоха двама стажанти и ме хванаха под ръка. Те бяха силни, усетих, че ме повдигат, така че пръстите ми започнаха да се влачат в локвите. Усетих дъжда във врата си, а главата ми клюмна напред. Плешивият мъж тичаше напред да отваря вратите.

Внесоха ме вътре, където беше топло. Сложиха ме на тапицираната маса и започнаха да ме събличат, но дрехите ми бяха мокри и подгизнали от кръв. Те бяха залепнали за тялото ми и трябваше да ги срежат, за да ги свалят. Цялата тази работа им отне часове. Държах очите си затворени, защото светлината над главата ми беше мъчително ярка.

— Донеси превързочните материали и хирургическите игли във втора стая.

Хората се суетяха около главата ми. Смътно усетих допир на ръце и притискане на марли по кожата си. Челото ми беше вкочанено от студ. Вече ме бяха съблекли напълно, изсушиха ме с груба кърпа и ме увиха в одеяло. После ме поставиха върху друга тапицирана маса и тя започна да се търкаля из залата. Отворих очите си и видях плешивия мъж да ме гледа насърчително.

— Къде го намерихте? — попита един от стажантите.

— Върху една кола. Беше се проснал върху една кола. Видях го и си помислих, че е пиян. Той стърчеше наполовина на улицата, помислих си, че може да го прегазят, и спрях, за да го преместя. Тогава забелязах, че е добре облечен и целият в кръв. Не знаех какво се е случило, но той изглеждаше много зле, затова го докарах тук.

— Имате ли някаква представа какво е станало? — попита стажантът.

— Изглежда, са го пребили, ако питате мен — отговори мъжът.

— Няма портфейл. Дължи ли ви пари за услугата?

— Въпросът е уреден.

— Сигурен съм, че ще иска да ви плати — настоя стажантът.

— Въпросът е уреден — повтори шофьорът. — Аз вече си тръгвам.

— Най-добре е все пак да оставите името си на пропуска — каза стажантът.

Но човекът си беше вече отишъл.

Преместиха ме в стая, облицована цялата в синьо. Хирургическото осветление над главата ми беше включено. Лица се взираха в мен. Нахлузваха се гумени ръкавици, поставяха се марлени маски.

— Трябва да спрем кървенето — каза стажантът. — После малко рентген. — Той ме погледна. — О, вие се събудихте, сър.

Кимнах с глава и се опитах да проговоря.

— Не говорете. Челюстта ви може да е счупена. Най-напред ще зашия тази рана на челото ви, а после ще видим челюстта.

Сестрата изми лицето ми първо с топъл сапун. Гъбите почервеняваха от кръв.

— Сега спирт — каза тя. — Може да пощипе малко.

Стажантите говореха помежду си, докато гледаха раната.

— По-добре това да се отбележи като шестсантиметрова рана на дясното слепоочие.

Аз едва усетих спирта. Почувствах охлаждане и леко изтръпване.

Стажантът държеше спринцовка с крива игла. Сестрата се отдръпна назад и той дойде над главата ми. Очаквах болка, но не беше нищо повече от леко боцкане на челото ми. Стажантът, който ме шиеше, каза:

— Дяволски остър разрез. Почти хирургически.

— Нож?

— Може би, но се съмнявам.

Сестрата сложи на ръката ми турникет и изтегли кръв.

— По-добре му дайте тетанус-токсоид — каза стажантът, още шиейки. — И ударна доза пеницилин. — После се обърна към мен: — Мигайте един път с очи за „да“ и два пъти за „не“. Алергичен ли сте към пеницилин?

Мигнах два пъти.

— Сигурен ли сте?

Мигнах един път.

— Окей — каза стажантът и продължи да шие. Сестрата ми би две инжекции. Другият стажант оглеждаше тялото ми, без да казва нищо.

Изглежда съм загубил отново съзнание. Когато отворих очи, видях голям рентгенов апарат до главата си.

— Леко, леко — казваше някой с нервен глас.

Отново изпаднах в безсъзнание.

Събудих се в друга стая. Беше боядисана в бледозелено. Стажантите държаха още мокрите рентгенови снимки срещу светлината и говореха за тях. Тогава единият излезе, а другият дойде над мен.

— Изглеждате съвсем добре — каза той. — Май сте загубили няколко зъба, но няма фрактури, доколкото можем да видим.

Главата ми се избистряше. Бях достатъчно буден, за да попитам:

— Видя ли рентгенологът тези снимки?

Те се стъписаха: какво искам да кажа, да не би да си мисля, че снимките на черепа са чак толкова трудни, че да изискват непременно опитно око. Не проумяваха как мога да задам такъв въпрос.

— Не, точно сега рентгенолога го няма. Излезе да пие кафе.

— Върнете го — казах аз. Устата ми беше суха и изтръпнала, болеше ме челюстта. Докоснах бузата си и напипах голяма подутина, много болезнена. Нищо чудно, че си бяха задали въпроса дали нямам фрактура.

— Какъв е моят хематокрит? — попитах аз.

— Моля, сър.

Разбираха ме трудно, защото езикът ми беше надебелял и говорех неясно.

— Попитах какъв е моят хематокрит?

Те се спогледаха.

— Почти нормален, сър.

— Донесете ми вода.

Единият отиде да донесе вода. Другият ме гледаше учудено, като че ли току-що откриваше, че съм човешко същество.

— Вие лекар ли сте, сър?

— Не — казах аз. — Аз съм добре информиран пигмей.

Той се смути, извади бележника си и попита:

— Били ли сте вече в тази болница, сър?

— Не — казах. — Аз и сега не съм приет.

— Сър, вие дойдохте с разрезна рана…

— Зарежете раната. Донесете огледало.

— Огледало?

Кимнах.

— Искам да видя колко добре шиете — казах аз.

— Сър, ако сте лекар…

— Донесете ми огледало.

Светкавично бързо се появиха чаша с вода и огледало. Първо изпих водата, беше невероятно вкусна.

— По-бавничко, сър.

— Хематокрит четиридесет не е лошо — казах аз. — И вие го знаете.

Взех огледалото и изследвах разреза на челото си. Бях ядосан на стажантите и това ми помогна да преодолея болезнената чувствителност на тялото си. Погледнах разреза, който беше чист и завиваше от едната вежда към окото ми. Имаше около двайсетина бода.

— Откога съм тук? — попитах.

— От около час, сър.

— Престани да ме наричаш сър — казах аз, — и ми пусни друг хематокрит. Искам да знам дали нямам вътрешен кръвоизлив.

— Пулсът ви е само седемдесет и пет, сър, и цветът на кожата ви…

— Направи го — казах аз.

Те ми взеха друга проба. Стажантът взе пет куб. см в спринцовка.

— Господи — казах аз, — но това е само един хематокрит.

Той ме погледна с извиняващ се поглед и бързо излезе. Момчетата от Отделението за бърза помощ са мърлячи. На тях им е необходима само част от куб. см. Те можеха да го направят само с капка кръв от един пръст.

Казах на другия стажант:

— Казвам се Джон Бери. Патолог съм в Линкълн.

— Да, сър.

— Стига си записвал.

— Да, сър. — Той бутна бележника си настрани.

— Това не е приемане и няма да бъде официално регистрирано.

— Сър, ами като ви нападнаха, ако ви бяха и обрали.

— Не са ме обрали — казах аз. — Препънах се и паднах. Нищо друго, беше една глупава грешка.

— Сър, белезите от контузиите по тялото ви ще покажат…

— Пет пари не давам, че случаят ми няма да фигурира в сводката. Казвам ти какво се случи и това е.

— Сър…

— Не — казах. — Няма нужда от аргументи.

Погледнах го, беше в бели дрехи и на тях имаше следи от кръв. Предполагам, моята кръв.

— Не си носиш картончето с името — казах аз.

— Не.

— Ами носи го. Ние, пациентите, обичаме да знаем с кого разговаряме.

Той въздъхна дълбоко и каза:

— Аз съм студент четвърта година.

— Господи.

— Сър…

— Виж, синко, трябва да свикваш с някои неща веднага.

Бях благодарен на гнева си, който ми даде енергия.

— За теб може да е само разнообразие да прекараш един месец от стажа си в Отделението за бърза помощ, но за мен в никакъв случай не е така. Извикай доктор Хамънд.

— Кого, сър?

— Доктор Хамънд. Дежурния лекар.

— Да, сър.

Той понечи да излезе и аз реших, че съм бил твърде груб с него. Той беше, в края на краищата, само студент и изглеждаше доста добро момче.

— Впрочем — казах аз, — ти ли ме ши? — Той помълча, гледайки някак виновно.

— Да. Аз ви ших раната.

— Добра работа си свършил.

Той се усмихна:

— Благодаря, сър.

— Престани да ме наричаш сър. Прегледа ли разреза, преди да го зашиеш?

— Да, с… Да.

— Как ти се стори?

— Беше забележително чист разрез, изглеждаше ми като порязване с бръснач.

Аз се усмихнах.

— Или със скалпел?

— Не разбирам.

— Мисля, че за теб това е била една интересна нощ — казах аз. — Извикай Хамънд.

* * *

Останал сам, аз нямаше за какво да мисля освен за болката. Най-голямата беда беше стомахът ми, сякаш бях погълнал топка за тенис. Обърнах се на една страна и почувствах облекчение. След малко Хамънд се появи с четвъртокурсника зад него.

— Здрасти, Джон.

— Здрасти, Нортън. Какво става?

— Не съм те видял, когато си постъпил — каза Нортън. — Впрочем…

— Няма значение, момчетата ти свършиха добра работа.

— Кажи какво стана?

— Произшествие.

— Имал си късмет — каза Нортън, като се наведе над раната и я разгледа. — Повърхностен разрез на слепоочието. Имал си адски кръвоизлив, но кръвната ти картина не го показа.

— Имам голям далак — казах аз.

— Може би. Как се чувстваш?

— Като лайно.

— А главоболие?

— Малко. Вече е по-добре.

— Спи ли ти се? Гади ли ти се?

— Хайде, Нортън…

— Просто си лежи — каза Хамънд. Извади от джоба си светещата си писалка и прегледа зениците ми. После погледна в очните ми дъна с офталмоскопа. Провери рефлексите ми, краката и ръцете от двете страни.

— Виждаш ли — казах аз, — нищо ми няма.

— Все още може да имаш хематом.

— Ама нямам.

— Трябва да останеш под наблюдение двадесет и четири часа.

— Няма да стане — седнах в леглото и потреперах. Болеше ме стомахът.

— Помогни ми да стана.

— Страхувам се, че твоите дрехи…

— … бяха нарязани на парчета. Знам. Донеси ми лекарски.

— Лекарски! Защо?

— Искам да съм наоколо, когато докарат другите.

— Какви други?

— Чакай и ще видиш.

Четвъртокурсникът ме попита за номера на дрехите ми и аз му отговорих. Той тръгна да ги донесе, но Хамънд го спря с ръка.

— Един момент — той се обърна към мен. — Можеш да ги имаш при едно условие.

— За Бога, Нортън. Нямам хематом. А ако имам субдурален такъв[1], може да не проличи седмици и дори месеци. Знаеш, че е така.

— Може да е епидурален.

— Не личат фрактури в снимките на черепа — казах.

Епидуралният хематом представлява събиране на кръв вътре в черепа поради скъсана артерия. Кръвта може да причини смърт поради увеличеното налягане върху мозъка.

— Ти сам каза, че снимките още не са гледани от рентгенолог.

— За Бога, Нортън, не говориш на 80-годишна бабичка. Аз…

— Ще получиш дрехите — каза той спокойно, — ако се съгласиш да останеш за през нощта.

— Аз няма да се регистрирам.

— Добре. Просто ще останеш тук.

— Окей — съгласих се неохотно аз накрая. — Ще остана.

Четвъртокурсникът отиде да ми донесе дрехите, а Хамънд ме погледна въпросително:

— Кой те преби?

— Почакай и ще видиш.

— Изкара акъла на стажантите.

— Не съм искал. Но те бяха нещо като дежурни в този случай.

— Тази вечер рентгенолог е Харисън. Но той, негодникът, никога не е на мястото си.

— Мислиш ли, че това има значение за мен?

— Знаеш как е — каза той.

— Да — казах аз, — знам.

Дрехите дойдоха и аз ги облякох. Беше странно усещане, не бях носил такива от години. Тогава се гордеех с тях. Сега ми изглеждаха груби и неудобни. Намериха ми обувките, мокри и кървави, изтрих ги и ги обух. Чувствах се слаб и уморен, но трябваше да продължа да вървя. Всичко трябваше да се свърши тази нощ. Бях сигурен в това.

Взех си кафе и сандвич. Не можех да разбера вкуса им, сякаш дъвчех вестник, но си мислех, че храната ми беше необходима. Хамънд остана с мен.

— Между другото — каза той — направих справката за Роман Джонс.

— Е, и?

— Бил е виждан само веднъж в клиниката в Отделението за бъбречни заболявания. Постъпил е със симптоми за бъбречен колит. Затова са му направили анализ на урината.

— Да?

— Имал е кръв в урината.

— Разбирам.

Беше класически случай. Пациентите често в клиничните си оплаквания споменават остри болки в долната част на коремната област и намалено количество урина. Най-логичната диагноза е камъни в бъбреците, един от петте най-болезнени случаи. Веднага след поставянето на диагнозата се дава морфин. Но за да се докаже, се изисква проба от урината и се изследва за следи от кръв. Камъните обикновено дразнят и причиняват леко кървене в пикочния канал.

Наркоманите морфинисти знаят колко лесно се получава морфин за болки в бъбреците и често се опитват да симулират бъбречни кризи. Някои са много добри в това — знаят симптомите и могат да ги имитират точно. Когато ги помолят за проба от урината им, те влизат в тоалетната, уринират, убождат си пръстите и пускат капка кръв в пробата. Но някои са страхливи — вместо да използват собствената си кръв, използват кръв на животни, като пиле например. Единственият проблем е, че пилешките червени кръвни клетки имат нуклеин, а човешките нямат. Така че нуклеиновите червени телца в урината на пациент почти винаги означават, че някой симулира симптомите и това обикновено означава наркоман.

— Изследван ли е за следи от убождания с игла?

— Не. Когато лекарят се заял с него, той напуснал клиниката и оттогава не са го виждали.

— Интересно. Тогава сигурно е наркоман.

— Да, вероятно.

След като се нахраних, се почувствах по-добре. Изправих се, но се чувствах изтощен и ме болеше. Обадих се на Джудит и и казах, че съм в Мем и че съм добре, да не се безпокои. Не й споменах за боя и раната. Знаех, че ще се стресне, когато се прибера вкъщи, но сега не исках да я притеснявам.

Вървях по коридора с Хамънд, като се опитвах да не треперя от болка. Той продължаваше да ме пита как се чувствам и аз продължавах да му отговарям, че се чувствам отлично. А всъщност не беше така. От храната започна да ми се повдига, а главоболието ставаше по-лошо. Но най-лошото беше изтощението. Бях ужасно, ужасно уморен. Отидох до входа на Отделението за бърза помощ. Беше нещо като хангар — отворен в двата края гараж, където линейките паркираха и разтоварваха багажа си, с отварящи се автоматично врати, които водеха към болницата. Излязохме и поехме хладния нощен въздух. Беше дъждовна, мъглива вечер, но студеният въздух ми се отрази добре.

— Блед си — каза Хамънд.

— Аз съм окей.

— Кажи ми, ако не си. Не се прави на герой.

— Аз и не съм герой.

Ние зачакахме. Някакъв автомобил прелетя покрай нас и гумите му изсвистяха по мокрите улици, но иначе беше тихо.

— Какво ще става? — попита Хамънд.

— Не съм сигурен, но мисля, че ще докарат негър и момиче.

— Роман Джонс ли? Забъркан ли е той в това?

— Мисля, че да.

Всъщност бях почти сигурен, че ме е пребил Роман Джонс. Не си спомнях ясно нищо. Случките преди инцидента ми се губеха. Трябваше да го очаквам. Нямах истинска ретроградна амнезия, която се простира назад и обхваща петнайсет минути преди инцидента. Но бях малко объркан. Трябва да е бил Роман, мислех си аз. Струваше ми се, че това беше единственото логично предположение. Роман Джонс се беше насочил към Бийкън Хил, а причината за това също би могла да бъде само една. Трябваше да чакаме.

— Как се чувстваш?

— Продължаваш да питаш — казах аз — и аз продължавам да ти отговарям, че съм отлично.

— Изглеждаш уморен.

— Аз съм уморен. Уморен съм от една седмица.

— Не, имам предвид, че изглеждаш оклюмал.

— Не се заяждай.

Погледнах часовника си. Бяха минали почти два часа, откакто ме бяха пребили. Това беше доста време. Повече от необходимото. Започнах да се чудя дали нещо не е наред. В този момент полицейска кола зави зад ъгъла. Изсвистяха гуми. Пищеше сирена, бляскаше синя светлина. Веднага след това пристигна линейка, следвана от трета кола. От нея изскочиха двама мъже в костюми — бяха репортери: познаваха се по любопитните лица. Единият от тях носеше фотоапарат.

— Никакви снимки — казах аз.

Вратите на линейката се отвориха и оттам изнесоха тялото на мъж. Първото нещо, което забелязах, бяха дрехите — смачкани и разкъсани върху торса и горните крайници, сякаш човекът е бил премазан от някаква чудовищна машина. Тогава в студената светлина на входа на Отделението за бърза помощ видях лицето на Роман Джонс. Черепът му беше хлътнал от дясната страна като изпусната футболна топка, а устните му бяха моравосини. Проблесна светкавица. Още по пътя Хамънд се зае за работа. Действаше бързо и уверено: веднага вдигна китката на Роман с лявата си ръка и сложи ухото си на гръдния му кош. После напипа сънната артерия с дясната си ръка, изправи се и без да каже дума, започна да масажира гръдния кош. Правеше го с плоскостта на едната ръка и долната част на другата, ударите му бяха ритмични.

— Извикайте анестезиолог и дежурния хирург. Донесете и картон за арестуване. Искам разтвор на арамин едно на хиляда. Вземете кислородна маска и да тръгваме.

Внесохме го в една от малките манипулационни стаи на Отделението за бърза помощ. Хамънд продължаваше масажа върху сърцето през цялото време, без да наруши ритъма. Когато влязохме в стаята, дежурният хирург беше там.

— Арестант ли е?

— Да — каза Хамънд. — Липсват дихателна дейност и пулс.

Хирургът взе книжен пакет с ръкавици и без да изчаква сестрата да му ги отвори, ги сложи на ръцете си. Не откъсна очи от неподвижното тяло на Роман Джонс.

— Добре, ще го отворим — каза той и размърда пръстите си в ръкавиците.

Хамънд кимна, продължавайки да натиска гръдния кош. Не личеше да има някаква полза от това: езикът и устните на Роман Джонс бяха потъмнели още. Кожата му, най-вече на лицето и покрай ушите, беше тъмна и на петна.

Кислородната маска беше сложена.

— Колко, сър? — попита сестрата.

— Седем литра — отговори хирургът.

Подадоха му скалпел. Дрехите на Роман вече бяха срязани и махнати от гръдния му кош. Никой не смееше да го докосне и съблече докрай. Хирургът пристъпи напред, лицето му беше бледо, в дясната си ръка здраво стискаше скалпел с показалец върху острието.

— Добре — каза той и го сряза над ребрата от лявата страна. Беше дълбок разрез, от който бликна кръв, но лекарят не му обърна внимание. После разкри белезникавите лъскави ребра, резна между тях и така се показаха свивателните мускули. Те бяха разтеглени и издаваха скриптящ звук, сякаш бяха счупени. През разреза можеха да се видят белите дробове на Роман, сплескани и сбръчкани, и неговото сърце — голямо, синкаво, нетуптящо, то се гърчеше като торба, пълна с червеи.

Хирургът стигна до сърцето и започна да го масажира. Правеше го плавно, като свиваше първо малкия си пръст, а след това всички останали до показалеца, изтласквайки кръв от сърцето. Той натискаше много силно и сумтеше ритмично.

Хамънд погледна иглата за момент:

— Нищо.

— Той фибрилира — каза лекарят, като държеше сърцето. — Без епинефрин. Нека изчакаме.

Масажът продължи около минута, после още две. Цветът на Роман стана още по-тъмен.

— Става по-зле. Дай ми пет кубика разтвор едно към хиляда.

Спринцовката беше готова. Хирургът я инжектира направо в сърцето, после продължи да изстисква.

Минаха още няколко минути. Аз гледах сърцето и ритмичното надуване на дробовете от респираторите. Но състоянието на пациента се влошаваше. Най-накрая те спряха.

— Това е краят. — Хирургът дръпна ръката си от гръдния кош, погледна Роман Джонс и свали ръкавиците си. Прегледа разкъсванията по гърдите и ръцете и следата от удара в черепа.

— Вероятно първичен респираторен арест — каза той. — Ударен е много лошо по главата.

Обърна се към Хамънд.

— Ще приготвиш ли смъртния акт?

— Да — каза Хамънд, — ще го направя.

В този момент една сестра се втурна в стаята.

— Доктор Хамънд — каза тя, — доктор Йоргенсън има нужда от вас. Имат момиче в хеморагичен шок.

* * *

Отвън във фоайето първият, когото видях, беше Питърсън. Той стоеше там в костюм, като изглеждаше и объркан, и притеснен. Видя ме и ме дръпна за ръкава.

— Кажете, Бери…

— После — казах аз.

Последвах Хамънд и сестрата до другата манипулационна. Там лежеше едно момиче, много бледо. Китките й бяха бинтовани. Тя беше почти в безсъзнание — главата й се клатеше насам-натам и тя стенеше. Йоргенсън, интернистът, се беше надвесил над нея.

— Имаме случай на самоубийство — обясни той на Хамънд. — Прерязване на вените. Спряхме кръвотечението и започнахме кръвопреливане.

Той търсеше по крака вена за включване на система.

— Загубила е много кръв — продължи той, като вкарваше иглата. — Да взема ли повече кръв от банката? Тя ще поеме най-малко две банки. Кръвната картина е добра, но това още не значи нищо.

— Защо краката? — каза Хамънд, като посочи системата.

— Трябваше да бинтоваме китките й.

Пристъпих напред. Момичето беше Анджела Хардинг. Сега не изглеждаше толкова красива, лицето й беше бяло като тебешир, със сивкав оттенък около устата.

— Какво мислиш? — попита Хамънд Йоргенсън.

— Ще я спасим — каза той, — освен ако не се обърка нещо.

Хамънд прегледа китките и, които бяха бинтовани.

— Това ли е нараняването?

— Да. На двете ръце. Ние ги зашихме.

Той огледа ръцете й. Пръстите й бяха тъмнокафяви.

— Ти за това момиче ли ми беше говорил? — попита той.

— Да — казах аз. — Анджела Хардинг.

— Голяма пушачка.

— Пробвай отново.

Хамънд вдигна едната ръка и помириса оцветените пръсти.

— Това не е от тютюн — каза той.

— Точно така.

— Тогава…

Аз кимнах:

— Точно така.

— … тя е сестра.

— Да.

Следите бяха от йодова тинктура, използвана за дезинфекция. Беше жълтокафява течност, която при допир цапаше. Използваше се за почистване на рани преди операция и за други манипулации, като включване на системи например.

— Не разбирам — каза Хамънд.

Вдигнах ръцете й. Възглавничките на пръстите й и опакото на ръцете бяха покрити със следи, които не бяха достатъчно дълбоки, за да кървят.

— За какво ни е това?

— Тестуване.

Класическият начин за установяване на самоубийство чрез рязане на вени е наличието на един или повече предварителни разрези през ръката, сякаш жертвата най-напред е проверявала остротата на ножа или силата на болката, която ще последва.

— Не е това — казах аз.

— Тогава какво е?

— Виждал ли си човек, участвал в бой с ножове?

Хамънд поклати глава. Без съмнение никога не беше виждал. Това е преживяване, което можеш да имаш само ако си патолог. Малките разрези по ръката показваха, че е имало бой с ножове. Жертвата се е прикривала с ръцете си и малките рани са били получени в резултат на това.

— Случаят такъв ли е?

— Да.

— Имаш предвид, че е участвала в бой с ножове?

— Да.

— Но защо?

— Ще ти кажа по-късно — казах аз.

Върнах се при Роман Джонс. Той все още беше в същата стая заедно с Питърсън и още един мъж, който преглеждаше очите.

— Бери — каза Питърсън. — Вие се появявате винаги в най-идиотските моменти.

— И вие също.

— Да — каза Питърсън, — но това ми е работата.

Той, кимна към другия мъж в стаята.

— Тъй като миналия път бяхте много разтревожен, аз доведох лекар със себе си. Полицейски лекар. Случаят сега е такъв. Вие знаете.

— Знам.

— Това е някой си Роман Джонс. Имаме информацията от портфейла му.

— Къде го намерихте?

— Лежеше на улицата — хубава, тиха улица в Бийкън Хил — с размазана глава. Трябва да е паднал на главата си. Имаше счупен прозорец, два етажа нагоре, в апартамента на името на Анджела Хардинг. И тя е тука.

— Знам.

— Не знаете ли прекалено много тази вечер?

Не му обърнах внимание. Главоболието ми се усили. Болката беше пулсираща и аз се почувствах страшно уморен. Бях готов да легна и да спя дълго, дълго. Но не можех да се отпусна. Стомахът ми се бъркаше.

Наведох се над Роман Джонс. Някой беше свалил дрехите, за да се видят многобройните дълбоки разкъсвания на трупа и горните крайници. Краката бяха недокоснати. Това според мен беше характерно.

Лекарят се изправи и погледна към Питърсън.

— Трудно е да се каже сега кое точно е причинило смъртта — каза той, като посочи зейналата в гърдите рана.

— Получила се е голяма каша. Аз бих казал обаче, че е умрял от смачкване на черепа. Казахте, че е паднал от прозорец?

— Така мислим — отговори Питърсън, като ме погледна.

— Аз ще попълня формулярите. Дайте ми портфейла му — каза лекарят.

Питърсън му подаде портфейла. Лекарят започна да пише на писалището в единия край на стаята, а аз заразглеждах черепа. Когато докоснах вдлъбнатината в него, Питърсън попита:

— Какво правите? Кой ви нареди?

Въздъхнах.

— Кой би трябвало да ми нареди?

Той ме погледна смутено.

— Искам разрешението ви да извърша повърхностен оглед на тялото.

След като го изрекох, погледнах лекаря. Той си записваше нещо в бележника, но бях сигурен, че слушаше.

— Ще има аутопсия — каза Питърсън.

— Искам вашето разрешение — повторих аз.

— Не можете да го получите.

Тогава лекарят се обади:

— О, по дяволите, Джак.

Питърсън премести погледа си от полицейския лекар към мен и обратно. Накрая каза:

— Добре, Бери. Изследвайте. Но да не объркате нещо. Погледнах раната на черепа. Беше дълбока, с форма на чаша, горе-долу с размера на човешки юмрук. Само че не беше причинена от никакъв юмрук. Беше направена от забит с огромна сила край на стик или тръба. Погледнах малко по-отблизо и видях малки кафяви тресчици, залепнали по окървавения череп. Не ги докоснах.

— Казахте, че фрактурата на черепа е причинена от падане?

— Да — отговори Питърсън, — защо?

— Просто питам.

— Защо?

— А какво ще кажете за раните по тялото?

— Смятаме, че ги е получил в апартамента. Очевидно той се е боричкал с това момиче, Анджела Хардинг. Имаше един кървав кухненски нож в апартамента. Тя сигурно е тръгнала след него. Както и да е, той е паднал през прозореца или просто е бил бутнат и сега има тази фрактура на черепа, която е причинила смъртта му.

Той замълча и ме погледна.

— Продължавайте — казах аз.

— Това е всичко, което може да се каже.

Кимнах, излязох от стаята и се върнах с игла и спринцовка. Надвесих се над тялото и забих иглата във врата, надявайки се да улуча югуларната вена. Нямаше смисъл да си губя времето с вените по ръцете. Не сега.

— Какво правите?

— Вземам кръв — отговорих и измъкнах спринцовката с няколко милиметра синкава кръв.

— За какво?

— Искам да знам дали не е бил отровен. — Това беше първата мисъл, първият отговор, за който се сетих.

— Отровен?

— Да.

— Защо мислите, че е бил отровен?

— Просто предположих.

Пуснах спринцовката в джоба си и понечих да си тръгна. Питърсън ме погледна:

— Почакайте за минута. Имам един-два въпроса към вас.

— О?

— Ние мислим — каза Питърсън, — че този приятел и Анджела Хардинг са се били. Тогава Джонс е паднал и момичето се е опитало да се самоубие.

— Вече ми го казахте.

— Има само един проблем — продължи той. — Джонс е доста едър, тежал е деветдесет и един-два килограма. Мислите ли, че малко момиче като Анджела Хардинг може да го изхвърли?

— Може сам да е паднал.

Той погледна превръзката на лицето ми, покриваща раната.

— Имали сте неприятности тази вечер?

— Да.

— Какво ви се случи?

— Паднах на мокра улица.

— Значи сте се ожулили.

— Не. Паднах върху един прекрасен паркингов автомат и се нараних.

— Лошо ли се наранихте?

— Не, със съвсем гладки ръбове.

— Като на Роман Джонс?

— Не знам.

— Някога да сте срещали Роман Джонс?

— Да.

— О! Кога?

— Снощи. Преди около три часа.

— Интересно — каза Питърсън.

— Използвайте факта, както намерите за добре — казах аз. — Желая ви успех.

— Мога да ви призова на разпит.

— Разбира се, че можете, но на какво основание?

Той вдигна рамене:

— За допълнителни сведения. Нещо такова.

— И аз ще имам основание да повдигна съдебен иск срещу вас веднага, ако си позволите такъв произвол. И скъпо ще платите за това.

— Само заради някакъв си разпит?

— Точно така — казах аз. — За компрометиране на лекарската ми репутация. А репутацията на лекаря е ценна колкото неговия живот, много добре знаете това. Всяко нещо, дори най-малката сянка на подозрение, е потенциално накърняване — засягане на финансовите интереси. Мога лесно да докажа в съда нанесените ми щети.

— Арт Лий не е на същото мнение.

— Да се обзаложим ли? — Аз се усмихнах.

— Колко тежите, докторе?

— Седемдесет и шест килограма. Точно толкова, колкото и преди осем години.

— Преди осем години?

— Да — казах аз. — По времето, когато бях ченге.

* * *

Чувствах главата си като в менгеме. Главоболието ми се усилваше. Болката беше пулсираща, непоносима. По коридора внезапно стомахът ми силно се разбунтува. Спрях се в мъжката тоалетна и повърнах сандвича и кафето. Почувствах се слаб, обля ме студена пот, но това премина и ми олекна. Върнах се при Хамънд.

— Как си?

— Не ставай досаден — отговорих аз.

— Изглеждаш адски зле — каза той. — Лошо ли ти е?

— Не.

Аз извадих спринцовката с кръвта на Джонс от джоба си и я поставих на масичката край леглото. После взех чиста спринцовка.

— Можеш ли да ми намериш една мишка?

— Мишка? — Той се намръщи. — Има няколко плъха в лабораторията на Кочран.

— Трябват ми мишки.

— Ще потърся.

Тръгнахме към сутерена. По пътя една сестра спря Хамънд и му каза, че са съобщили на родителите на Анджела Хардинг. Хамънд помоли да го извикат, когато те пристигнат или когато момичето дойде в съзнание.

Вървяхме по лабиринт от коридори, като се провирахме под много тръби. Накрая пристигнахме при клетките за животни. Като повечето големи болници, свързани с университети, Мем имаше изследователско крило и много животни се използваха за експерименти. Докато обикаляхме из стаите, чухме кучешки лай и мекото пърхане на птичи крила. Най-накрая стигнахме до една врата с надпис: „Дребни животни“. Хамънд я отвори. От пода до тавана беше пълна с клетки на мишки и плъхове. Миризмата беше силна и специфична. Познава я всеки млад лекар, защото тя се среща в клиничната практика. Дъхът на пациентите, болни от чернодробна недостатъчност, има специфичен мирис, известен като foetor hepaticus. Той много напомня на миризмата в помещение пълно с мишки. Намерихме мишка и Хамънд я извади от клетката по приетия начин — за опашката. Мишката изцвърча и се опита да го ухапе по ръката, но не успя. Той я постави на масата, държейки животинчето за врата.

— А сега какво?

Взех спринцовката и му инжектирах малко от кръвта на Роман Джонс. Тогава Хамънд пусна мишката в стъклен буркан. Тя дълго обикаля в кръг.

— Е, и? — рече Хамънд.

— Ти се излагаш — казах аз. — Не си никакъв патолог. Да си чувал за тест с мишки?

— Не.

— Това е стар тест. Използва се като единствения практически приложим биологичен експеримент.

— Биологичен експеримент? За какво?

— За морфин — казах аз.

Мишката продължаваше да обикаля. По някое време като че ли почна да се забавя, мускулите й се изопнаха и опашката й се вирна нагоре.

— Положителен резултат — казах аз.

— За морфин?

— Да.

Сега имаше много по-добри тестове, като например с налорфин, но при мъртвец тестът с мишка си оставаше за предпочитане пред всеки друг.

— Той наркоман ли е? — попита Хамънд.

— Да.

— А момичето?

— На път сме да разберем.

Тя беше в съзнание, когато се върнахме — уморена и с тъжен поглед въпреки трите банки кръв. Но не беше по-уморена от мен. Чувствах се твърде изтощен, изпитвах обща отпадналост и огромно желание за сън.

— Кръвното й се покачва на 100 на 65 — каза сестрата в стаята.

— Добре — отвърнах аз. Забравих умората, отидох при момичето и хванах ръката му. — Как се чувстваш, Анджела?

— Отвратително — отговори тя вяло.

— Оправяш се.

— Изложих се — глухо каза тя и една сълза се стече по бузата й. — Провалих се, това е всичко. Опитах и се провалих.

— Сега си добре.

— Да.

— Бихме искали да си поговорим.

Тя се обърна настрани:

— Оставете ме на мира.

— Анджела, това е много важно.

— Майната ви на всички лекари — каза тя. — Защо не ме оставите на спокойствие? Исках да остана сама, затова го направих. Исках да остана сама.

— Полицията те откри.

Тя се изхили:

— Доктори и ченгета.

— Анджела, трябва да ни помогнеш.

— Не — тя вдигна превързаните си китки и ги погледна. — Не, никога.

— Жалко. — Тогава се обърнах към Хамънд: — Донеси ми малко налорфин, моля те.

Бях сигурен, че момичето ме чу, но не реагира.

— Колко?

— 10 милиграма. Или повечко. Нека да е добра доза.

Анджела трепна леко, но не каза нищо.

— Добре ли си, Анджела?

Тя ме погледна. Очите и бяха пълни с гняв и с нещо друго — почти надежда. Тя знаеше какво имам предвид, и то много добре.

— Какво казахте? — попита тя.

— Казах, дали ще е добре, ако ти дадем 10 мг налорфин?

— Разбира се — каза тя. — Каквото и да е. Няма значение.

Налорфинът е антагонист на морфина. Ако момичето беше наркоманка, тя щеше да изпадне в остра криза, а можеше да се стигне и до фатален край при достатъчно голяма доза.

Влезе една сестра. Тя трепна за миг, понеже не ме позна веднага, но бързо го прикри.

— Докторе, мисис Хардинг е тук. Извикала я е полицията.

— Добре, сега идвам.

Излязох в коридора. Там стояха, притеснени мъж и жена. Мъжът бе висок и явно облечен набързо — чорапите му не се връзваха с костюма. Жената беше хубава. Изглеждаше угрижена. Щом я погледнах, изпитах странното чувство, че съм я срещал и преди, макар да бях сигурен, че не съм. Имаше нещо почти натрапчиво познато в чертите й.

— Аз съм доктор Бери.

— Том Хардинг. — Мъжът протегна ръката си и бързо се ръкува с мен. — И мисис Хардинг.

— Приятно ми е.

Огледах и двамата. Бяха хубава 50-годишна двойка, много изненадани от присъствието си в Отделението за бърза медицинска помощ в четири часа сутринта, с дъщеря, която малко преди това е срязала вените си. Господин Хардинг се изкашля леко и каза:

— Сестрата, ъъ, ни каза какво се е случило. С Анджела.

— Тя се оправя.

— Може ли да я видим? — попита госпожа Хардинг.

— Не веднага. Все още правим някои изследвания.

— Тогава значи не е…

— Не — казах аз. — Това са рутинни тестове.

Том Хардинг кимна.

— Казах на съпругата си, че всичко ще се оправи. Анджела е сестра в тази болница. Казах й, че ще се погрижат добре за нея.

— Да. Правим всичко възможно.

— Тя наистина ли е добре? — попита госпожа Хардинг.

— Да. И ще се оправи напълно.

Госпожа Хардинг се обърна към съпруга си:

— По-добре се обади на Лайлънд и му кажи да не идва.

— Сигурно вече е тръгнал.

— Нищо. Ти опитай.

— Телефонът е в приемната — казах аз.

Том Хардинг отиде да телефонира, а аз попитах:

— На семейния лекар ли се обаждате?

— Не, на брат ми. Той е лекар и е много привързан към Анджела още от най-ранното и детство. Името му е…

— … Лайлънд Уестън — казах аз и си обясних познатите черти в лицето й.

— Да. Познавате ли го?

— Той е мой стар приятел.

Преди тя да може да отговори, Хамънд се върна с налорфин и спринцовка и каза:

— Наистина ли мислиш, че ние трябва…

— Доктор Хамънд, госпожа Хардинг — казах бързо. — А това е дежурният лекар доктор Хамънд.

— Докторе — госпожа Хардинг леко кимна с глава, но в очите й се появи някакво недоверие.

— Дъщеря ви ще се оправи — каза Хамънд.

— Радвам се да чуя това — отговори тя хладно.

Извинихме се и се върнахме при Анджела.

* * *

— Страшно се надявам, че знаеш какво правиш — каза Хамънд, докато слизахме към залата.

— Знам. — Спрях се до фонтана и си напълних чаша вода. Изпих я до дъно и я налях отново. Главоболието ми беше много силно и ужасно ми се спеше. Имах желание да легна, да забравя всичко, да заспя…

Но не казах нищо. Знаех какво ще направи Хамънд, ако разбере.

— Знам какво правя — повторих аз.

— Надявам се — каза той, — защото, ако нещо се обърка, аз съм отговорен. Аз съм дежурен.

— Знам, не се тревожи.

— Тревожа се, по дяволите! Десет милиграма от тази дрога могат да я пратят на оня свят така бързо, че…

— Не се тревожи.

— Това би могло да я убие. Ние би трябвало да степенуваме дозите. Започни с две и ако няма ефект след 20 минути, мини на 5 и така нататък.

— Да — казах аз, — но степенуваните дози няма да я убият.

Хамънд ме погледна:

— Джон, да не би да не си с всичкия си?

— Не.

Влязохме в стаята на Анджела. Тя беше обърната с гръб към нас. Взех ампулата налорфин от Хамънд и я поставих в спринцовката на масата точно до леглото й. Исках да съм сигурен, че ще прочете надписа. После отидох от другата страна на леглото, така че тя беше с гръб към мен. Пресегнах се над нея и взех ампулата и спринцовката, после бързо напълних спринцовката с вода от чешмата.

— Анджела, би ли се обърнала, моля?

Тя се обърна по гръб и подаде реката си. Хамънд беше толкова смаян, че не можеше да помръдне. Сложих турникета на ръката й и разтърках вените в сгъвката на лакътя, докато изпъкнаха. Тогава забодох иглата и изтласках съдържанието й. Анджела ме гледаше, без да каже дума. Когато това свърши, аз се изправих:

— Готово.

Тя погледна към мен, после към Хамънд, после отново към мен.

— Няма да трае дълго — казах аз.

— Колко ми сложихте?

— Достатъчно.

— Десет ли? Десет ли ми сложихте?

Ставаше неспокойна. Потупах я утешително по рамото.

— Няма за какво да се тревожиш.

— Двайсет ли беше?

— Е, не. Беше само два. Два милиграма.

— Два!

— Това няма да те убие — казах кротко. Тя изстена и се обърна. — Разочарована ли си?

— Какво се опитвате да докажете? — попита тя.

— Анджела, ти знаеш отговора.

— Но два милиграма, това е…

— … достатъчно, за да се появят симптомите — студена пот, спазми и болка. Само начало на смущенията, породени от наркотичен глад.

— Господи!

— Няма да те убият. Ти го знаеш — казах аз.

— Копелета такива! Не съм искала да идвам тук. Не съм искала да…

— Но си тук, Анджела. И имаш налорфин във вените си. Не много, но достатъчно.

Тя започна да се изпотява.

— Спрете го — каза тя.

— Можем да използваме морфин.

— Спрете го, моля ви, не го искам.

— Кажи ни — казах аз — за Керън.

— Първо го спрете.

— Не.

Хамънд беше обезпокоен от всичко това. Той тръгна към леглото. Дръпнах го назад.

— Анджела, разкажи ни.

— Не знам нищо.

— Тогава ще изчакаме, докато симптомите се проявят. И ще трябва да ни разказваш, когато състоянието ти ще бъде най-тежко.

Възглавницата й беше мокра от пот.

— Аз не знам. Не знам.

— Разкажи ни.

— Не знам нищо. — Тя започна да трепери, отначало слабо, а после се контролираше все по-трудно и по-трудно, докато се разтресе цялото й тяло.

— Започва, Анджела.

Тя скръцна със зъби.

— Не ме интересува.

— Ще стане по-лошо, Анджела.

— Не… Не… Не…

Извадих ампулата с морфин и я сложих на масата до нея.

— Разкажи ни.

Треперенето й се увеличаваше, докато цялото й тяло се загърчи в спазми. Леглото силно се клатеше. Щях да изпитам жалост, ако не знаех, че сама предизвиква реакцията и че аз не съм инжектирал никакъв налорфин.

— Анджела.

— Добре, аз го направих. Трябваше…

— Защо?

— Заради възбудата. Клиниката и възбудата.

— Ти си крадяла от хирургията?

— Да… Не много, само малко… Но достатъчно.

— От кога?

— Три години… Или може би четири.

— И какво се случи?

— Роман ограби клиниката… Роман Джонс.

— Кога?

— Миналата седмица.

— И?

— Следствието продължаваше. Те проверяваха всекиго.

— Така че трябваше да спреш да крадеш?

— Да.

— Какво направи?

— Опитах се да купя от Роман.

— И?

— Той поиска пари, много пари.

— Кой настоя за аборта?

— Роман.

— За да вземе пари ли?

— Да.

— Колко искаше? Преди тя да продължи, аз вече знаех отговора.

— Триста долара.

— И ти направи аборта?

— Да… Да… Да…

— А кой беше анестезиолог?

— Роман. Беше лесно. С тиопентал.

— И Керън умря.

— Тя беше съвсем добре, когато си тръгна. Направихме го на моето легло… Цялата работа… Всичко беше наред… На моето легло…

— Но по-късно тя умря.

— Да. О, Господи, дай ми малко дрога.

— Ще ти дадем — казах аз.

Напълних спринцовката с още вода, изпуснах въздуха, докато изскочи тънка струйка, и й направих венозна инжекция. Дишането й веднага се успокои.

— Анджела — казах аз. — Ти ли извърши аборта?

— Да.

— И впоследствие Керън умря?

— Да — каза тя глухо.

— Добре — потупах я по ръката. — Сега се отпусни.

* * *

Ние излязохме в коридора. Том Хардинг чакаше там с жена си, пушеше цигара и крачеше назад-напред.

— Докторе, тя добре ли е? Тестовете…

— Много добре е — казах аз. — Ще се възстанови напълно.

— Това все пак е утешително.

— Да.

Нортън Хамънд ме стрелна с поглед, но аз избегнах очите му. Чувствах се ужасно. Главоболието ми се влошаваше и от време на време предметите пред мен губеха очертанията си. Дясното ми око беше по-зле, отколкото лявото.

Но някой трябваше да им каже.

— Господин Хардинг, за съжаление дъщеря ви се е забъркала в неща, от които се интересува полицията.

Той ме погледна, стреснат и невярващ. После видях как на лицето му се появи израз на особено примирение, сякаш през цялото време го бе знаел.

— Наркотици? — изрече той тихо.

— Да — отговорих и се почувствах по-зле от всякога.

— Не знаехме — каза той бързо. — Искам да кажа, ако…

— Но подозирахме — прекъсна го госпожа Хардинг. — Никога не сме могли да контролираме Анджела. Беше твърдоглаво момиче, много независима, много сигурна в себе си.

* * *

Хамънд избърса потта от челото си.

— Е — каза той, — това е то.

— Да.

Въпреки че беше близо до мен, ми се струваше, че е далече. Гласът му изведнъж заглъхна и едва се чуваше. Всичко около мен беше бледо. Хората изглеждаха дребни и безцветни. Пулсиращата болка в главата ми стана непоносима. Трябваше да спра за момент и да си почина.

— Джон, какво ти е?

— Нищо, просто съм уморен.

— Добре — каза Хамънд и кимна. — Всичко свърши. Трябва да си доволен.

— А ти?

Отидохме в лекарската стая — малко помещение с два стола и маса. На стените бяха окачени схеми, илюстриращи методите на работа при спешните случаи — хеморагичен шок, белодробен едем, инфаркт, изгаряния и тежки контузии.

Седнахме и аз запалих цигара. Усетих лявата си ръка слаба веднага след като щракнах запалката. Хамънд се загледа в схемите, но никой от нас не казваше нищо.

— Пие ли ти се нещо? — попита той накрая.

— Да — отговорих.

Болеше ме стомахът. Едно питие щеше да ми се отрази добре; щях да се съвзема или щеше да ми стане още по-зле. Той отвори шкафа, бръкна в него и извади бутилка.

— Водка — каза той. — Без мирис. За спешни случаи.

Отвори я, отпи една глътка и ми я подаде. Докато пиех, той каза:

— Господи, пий, напий се и падни. Господи!

— Нещо такова.

Върнах му бутилката.

— Тя беше добро момиче.

— Да.

— И този плацебо ефект. Ти я накара да почувства наркотичен глад с вода и я оправи пак с вода.

— Ти знаеш защо — казах аз.

— Да, тя ти вярваше.

— Точно така, тя ми вярваше.

Погледнах инструкциите, илюстриращи патологичния урок и спешните мерки за диагностика и лечение на ектопичната бременност. Продължих надолу и стигнах до мястото, където говореха за нередовната менструация и спазмите долу в десния квадрант, когато буквите започнаха да ми се размиват.

— Джон.

Трябваше ми доста време, за да отговоря. Изглежда, ми беше нужно дълго време, за да чуя думите. Бях почти заспал — бавно мислещ, бавно действащ.

— Джон!

— Да — казах аз. Гласът ми прокънтя.

— Добре ли си?

— Да, чудесно.

Продължавах да чувам думите като насън: „Чудесно, чудесно, чудесно…“

— Изглеждаш ужасно.

— Добре съм… „Добре, добре, добре…“

— Джон, не полудявай.

— Аз не съм луд — казах и затворих очи. Трудно ми беше да държа клепачите си отворени. Те тежаха като олово.

— Аз съм щастлив.

— Щастлив ли?

— Какво?

— Щастлив ли си?

— Не — казах аз. Той говореше глупости. Те не означаваха нищо. Гласът му беше висок и писклив като на бебе. — Не, не съм луд. Въобще не съм луд.

— Джон.

— Престани да ме наричаш Джон.

— Но това е твоето име — каза Нортън. Той се изправи бавно, движейки се като насън; беше уморително да го гледам как се движи. Бръкна в джоба си, извади запалка и освети лицето ми. Погледнах настрани — светлината беше ярка и от нея ме заболяха очите, особено дясното.

— Погледни ме. — Гласът беше силен, заповеднически. Груб и сърдит фелдфебелски глас.

— Върви на майната си — казах аз.

Яки ръце хванаха главата ми и светлина блесна в очите ми.

— Махни я, Нортън.

— Джон, дръж се.

— Махни я. — Затворих очи. Бях уморен, много уморен, и исках да спя един милион години. Сънят беше хубаво нещо. Като океана, миещ пясъка.

— Добре съм, Нортън. Просто полудях.

— Задръж, Джон.

„Задръж, Джон, задръж, Джон, задръж, Джон…“

— Нортън, за Бога…

— Млъквай — каза той.

„Млъквай, млъквай, млъквай…“

Той си беше извадил гуменото чукче. Удряше краката ми и те подскачаха. Това ме дразнеше. Исках да спя. Исках бързо, бързо да заспя.

— Нортън, негодник такъв.

— Млъкни. И ти си като всички други…

„Като всички други, като всички други…“

Думите отекваха като ехо в главата ми.

— Уморен съм.

— Знам, че си уморен. Виждам.

— Не мога, не мога нищо да видя.

Опитах се да си отворя очите.

— Кафе, трябва ми кафе.

— Не — каза той.

— Дай ми зародиш — казах аз и се учудих защо го казах. Нямаше никакъв смисъл. Имаше ли, нямаше ли. Каква бъркотия. Всичко беше объркващо. Дясното ми око ме болеше. Главоболието ми беше точно зад дясното око. Сякаш малко човече с чук ме удряше зад дясната очна ябълка.

— Малко човече — казах аз.

— Какво?

— Малко човече. — Беше съвсем ясно. Той беше тъп, щом не разбираше. Беше съвсем просто, разумно изречение на разумен човек. Нортън просто се шегуваше, като се преструваше, че не разбира.

— Джон — каза той. — Почни да броиш от сто назад. Извади седем от сто. Можеш ли?

Замислих се. Не беше лесно. Представих си лист хартия, светеща бяла хартия, с молив върху нея. Сто минус седем имаше за изваждане.

— 93.

— Добре, продължавай.

Това беше по-трудно. Имах нужда от нов лист хартия. Трябваше да скъсам предишния, преди да започна с новия. Когато скъсах стария, забравих какво пишеше на него. Сложно и объркано.

— Продължавай, Джон. 93.

— 93 минус 7 — замислих се аз. — 85, не 86.

— Продължавай.

— 79.

— Да. Джон, какъв ден сме днес?

— Ден?

Какъв глупав въпрос. Нортън беше пълен с глупави въпроси.

— Днес — казах аз.

— Коя дата сме?

— Дата.

— Да, дата.

— Май — казах аз. Беше датата май.

— Джон, къде си?

— В болницата съм — отговорих аз, като си гледах дрехите. Полуотворих очи. Те ми тежаха и аз бях гроги. Светлината ми причиняваше болка. Искаше ми се той да замълчи и да ме остави да спя. Трябваше ми сън. Бях много, много уморен.

— В коя болница сме?

— В болницата?

— В коя болница?

— В… — понечих да кажа нещо, но не можех да се сетя какво беше то. Главата ме цепеше и болката пулсираше в дясното ми око, в предната част на главата ми. Ужасно главоболие.

— Вдигни си лявата ръка, Джон.

— Какво?

Аз го чух. Чух думите, но те бяха безсмислени. Никой не би обърнал внимание на тези думи. Никой не би дал за тях пет пари.

— Какво?

Следващото нещо, което усетих, беше една вибрация от дясната страна на главата ми, някакво странно бучене. Отворих очите си и видях момиче. Беше хубава, но ми правеше странни неща. Кафяви пухчета падаха от главата ми. Нортън ме гледаше и искаше нещо, но не разбирах думите му. Почти бях заспал, всичко беше много странно. След пуха дойде пяната.

И бръснача, аз го видях, и пяната. Изведнъж ми стана лошо. Внезапно ме заболя, без предупреждение, без нищо. Аз повърнах, а Нортън каза:

— Побързайте, хайде.

И тогава донесоха бормашината. Едва я виждах. Очите ми бяха затворени и отново ми се гадеше.

Последните ми думи бяха:

— Само не ми дупчете главата.

Казах ги ясно, бавно и отчетливо.

Така мисля.

Бележки

[1] Под твърдата мозъчна обвивка. — Б.пр.