Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Case of Need, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 47 гласа)

Шест

— Беше почти обяд — започна Зенър. — Бях махмурлия от едно парти след играта предната вечер и се чувствах много зле. Бях в стаята си и се опитвах да се облека за обяд. Връзвах си връзката, но все развалях възела. Главата ме цепеше. Изведнъж тя влетя в стаята, като че ли имахме уговорка.

— А вие нямахте ли?

— Тя беше човекът, когото най-малко исках да видя в онзи момент. Тъкмо бях превъзмогнал чувствата си и бях изхвърлил от главата си мисълта за нея, и тя се появява отново, по-хубава от всякога. Малко понатежала, но хубава. Съквартирантите ми вече бяха отишли на обяд, така че бях сам. Тя ме помоли да я заведа да обядваме.

— И вие какво отговорихте?

— Казах не.

— Защо?

— Защото не исках да я виждам. Страхувах се от нея като от чума. Не желаех да се мотае около мене. Помолих я да си отиде, но тя остана. Седна, запали цигара и каза, че знаела, че между нас всичко е свършено, но имала нужда да си поговори с някого. Бях чувал това и преди и нямах намерение да повтарям грешката си. Но тя седеше на леглото и не искаше да си тръгне. Каза, че съм бил единственият човек, който можел да я разбере. Накрая просто се предадох. Седнах и казах: „Добре, говори.“ А наум продължавах да си повтарям, че съм глупак, щом отново я оставям да й мине номерът, както и последния път. Има някои хора, които трябва просто да се избягват.

— За какво говорихте?

— За нея, това беше единственото нещо, за което тя можеше да говори. За нея, за родителите й, за брат и…

— Бяха ли близки с брат й?

— В известен смисъл. Но той е някак си праволинеен, като Фоги. Посветен на медицината. Керън никога не е споделяла с него някои неща, например за наркотиците.

— Продължавайте.

— Е, седнах и започнах да слушам. Известно време тя говореше за училище, после за някакви мистични занимания, с които се беше захванала, където се медитирало два пъти на ден по половин час. Би трябвало да бъде нещо като да измиеш съзнанието си или да натопиш парче плат в мастило. Тъкмо беше започнала, но мислеше, че е страхотно.

— Как се държа?

— Беше нервна — каза Зенър. — Изпуши цял пакет цигари, докато седя там, и не престана да чупи пръстите на ръцете си. Имаше пръстен на академия „Конкорд“, който сваляше, слагаше и въртеше през цялото това проклето време.

— Каза ли защо е дошла от Смит Колидж преди уикенда?

— Да.

— Защо?

— За да прави аборт.

Аз се облегнах и запалих цигара.

— Вие как реагирахте на това?

Той махна с ръка.

— Не й повярвах.

Стрелна ме с поглед, после отпи от бирата си.

— Избягвах да й вярвам. Не биваше да й обръщам внимание. Не можех да си го позволя, тя все още имаше… влияние над мен.

— А тя знаеше ли го?

— Тя знаеше всичко — каза той. — Не пропускаше нищо.. Беше като котка, разчиташе на инстинктите си да я водят и те не й изневериха никога. Тя можеше да влезе в една стая, да се огледа и веднага да разбере всичко за всички. Имаше страхотен усет.

— Обсъждахте ли аборта?

— Не, защото не й повярвах. Просто оставих темата да виси във въздуха. Тя самата се върна към нея след около час. Каза, че се страхува, че иска да бъде с мен. Не спря да повтаря, че е уплашена.

— И въпреки това не й повярвахте?

— Не знаех дали да й вярвам.

Той допи бирата си на един дъх и остави халбата.

— Но какво, по дяволите, трябваше да направя? Тя беше щура. Не се разбираше с родителите си и хората около нея и това я тласна към пропастта.

— Дълго ли разговаряхте?

— Около час и половина. После казах, че трябва да обядвам и да уча и че е по-добре да си тръгва. И тя си тръгна.

— Не разбрахте къде отива, нали?

— Не. Попитах я, но тя се изсмя. Каза, че никога не е знаела къде отива.