Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Case of Need, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 47 гласа)

Десет

По пътя към къщи Джудит изглеждаше напрегната. Седеше със събрани колене, прегърнала ги здраво с ръцете си — кокалчетата и дори бяха побелели.

— Тревожи ли те нещо?

— Не, просто съм уморена.

— Съпругите ли помогнаха? — попитах.

Тя се усмихна едва доловимо.

— Станал си много популярен. Мисис Уийтстоун толкова се разтревожила, че пропуснала анонс в следобедната игра.

— Какво друго научи?

— Питаха ме защо го правиш, защо помагаш на Арт. Мислеха, че си чудесен пример за човек, верен на приятеля си. Мислеха, че постъпката ти е затрогваща, хуманна, прекрасна…

— Аха.

— И не спираха да питат защо.

— Е, надявам се, че си им казала, че го правя просто защото съм добър човек.

Тя се засмя в мрака.

— Иска ми се да се бях сетила за това.

Въпреки всичко гласът й беше тъжен, а лицето й, отразено в светлината на фаровете, напрегнато. Знаех, че не й беше лесно да бъде с Бети през цялото време. Но все някой трябваше да го прави. Не знам защо, но се сетих за студентските си дни и за Пърпъл Неп. Пърпъл Неп беше 78-годишна бивша алкохоличка, която умря година преди да ни я дадат за дисекция. Правехме си с нея малки злобни шеги, които ни помагаха да се справяме по-лесно с работата си. Спомних си за желанието си да се откажа, да спра да разрязвам студената, влажна, смърдяща плът, да престана да отделям слоевете. Мечтаех за деня, когато щях да свърша с Неп, когато щях да мога да я забравя, да забравя смрадта и чувството за мазната, отдавна мъртва плът. Всички твърдяха, че станало лесно. А аз просто исках да свърша с това и да забравя. Но не се отказах, докато не направих всички дисекции и не описах и систематизирах всички нерви и артерии. След първия си тежък опит с Пърпъл Неп бях изненадан да открия, че патологията ме интересува. Харесвам работата си и съм в състояние да се абстрахирам от зловонието, от гледката на всеки следващ труп. Аутопсиите са някак различни и по странен начин обнадеждаващи. При аутопсията работиш върху човек, току-що умрял, чиято история ти е известна. Той не е безличен, анонимен труп, а личност, която доскоро е водила своята битка, своята единствена битка с живота, и я е загубила. Задачата ти е да разбереш как и защо се е провалил той, най-вече за да помогнеш на другите, които тепърва ще започнат битката си — както и на самия себе си. Това няма нищо общо с труповете за дисекция, които съществуват под формата на отвратителна професионална смърт, сякаш единствената цел на техния здрачен балсамиран следживот е да бъдат доказано мъртви.

* * *

Когато се прибрахме вкъщи, Джудит отиде да нагледа децата и да се обади на Бети. Откарах бавачката до тях. Тя беше ниско, наперено момиче на име Сали, душа на компанията в Бруклин Хай. На път към тях най-често разговаряхме за обикновени неща: харесва ли й в училище, в кой колеж иска да отиде и т.н. Но тази вечер се чувствах като любопитен старомоден старец, като човек, който се връща в родината си след продължителен престой в чужбина. Всичко ми изглеждаше различно, дори децата и младежите. Те не правеха това, което правехме ние на тяхната възраст. Други неща ги предизвикваха, други бяха и проблемите им. Или поне наркотиците. Проблемите им може би си бяха същите. Поне на мен така ми се щеше.

В крайна сметка реших, че съм препил на партито и по-добре да си държа устата затворена. Оставих Сали да говори за шофьорските си курсове. Докато тя бъбреше, се чувствах малко уплашен и в същото време облекчен. Мина ми през ума, че е глупаво, че нямам причини, че интересът ми към бавачката на децата ми можеше да бъде изтълкуван погрешно. Далеч по-безопасно беше да се говори за шофьорски книжки — здрава, заслужаваща уважение тема.

Тогава, кой знае защо, се сетих за Алън Зенър. И за една мисъл на Арт: „Ако искаш да научиш нещо за този свят, казваше той, превключи телевизора на някоя програма с интервю и изключи звука.“ Направих го няколко дни по-късно. Беше изумително: лицата и езиците се движеха, сменяха се израженията и жестикулациите. Но без никакъв звук. Изобщо нищо. Ефектът беше поразителен.

* * *

Намерих адреса в телефонния указател: Самюел Ф. Арчър, 1334, Ландън Стрийт. Избрах номера и до мен достигна записан на лента глас; „Съжалявам, сър. Номерът, който сте избрали, не работи в момента. Ако задържите линията, операторът ще ви даде допълнителна информация.“

Почаках. Чуха се серия автоматични прещраквания, сякаш телефонното сърце пулсираше, после гласът на оператора:

— Тук справки. Кой номер желаете?

— 74-21-447.

— Този пост е откачен. Някой друг да ви интересува?

— Не, сър.

Възможно бе Самюел Арчър да се е преместил, но трябваше да проверя. Отидох направо там. Апартаментът се намираше в стара кооперация на стръмен склон на Бийкън Хил. Коридорът миришеше на зеле и бебешки храни. Слязох в мазето по едно скърцащо дървено стълбище. Зелена лампа осветяваше боядисана цялата в черно врата. На нея висеше надпис: „Господ се грижи само за своите.“ Почуках.

Отвътре се дочуваха писъци, стенания, шепот и нещо като въздишки.

Вратата се отвори и срещу мен застана брадат млад мъж на около 20 години с дълга влажна черна коса. Беше облечен в комбинезон и лилава риза на точки. Изгледа ме безизразно и попита:

— Кого търсите?

— Аз съм доктор Бери. Вие Самюел Арчър ли сте?

— Не.

— Той тук ли е?

— Точно сега е зает.

— Бих искал да го видя.

— Вие негов приятел ли сте?

Той се взираше в мен с нескрито подозрение. Отвътре долетяха още звуци — скърцане със зъби, тупурдия и дълго, приглушено изсвирване.

— Нужна ми е помощта му.

Той сякаш се поуспокои.

— Моментът е доста неподходящ. Казахте, че сте лекар, нали?

— Да.

— Добре. Съжалявам, но знаете в какви времена живеем. Човек не може да вярва на никого. — Той се дръпна от вратата. — Не говорете, моля ви. Първо ще го подготвя. Той композира и обикновено много се вживява. Това продължава вече седем часа и се надявам, че няма да се ядоса. Побеснява, когато го прекъсват, дори след толкова изтощителна работа.

Минахме през нещо, което трябва да беше хол. Имаше студийни кушетки и няколко евтини лампи. Стените бяха бели, изрисувани със странни, преливащи се форми във флуоресцентни цветове. Една ултравиолетова лампа усилваше ефекта.

— Диво — казах аз, надявайки се, че точно това е думата, която ще му хареса.

— Точно така, човече.

Влязохме в следващата стая. Осветлението беше слабо. Бледо ниско момче с огромна глава и къдрава руса коса седеше на пода, обградено от електронна техника. Две колони стояха до по-далечната стена. Свиреше магнетофон. Бледото момче боравеше умело с техниката и произвеждаше звуците. Когато влязохме, въобще не ни погледна. Изглежда, беше силно концентриран, но движенията му бяха бавни.

— Стойте тука — нареди брадатият. — Сега ще му кажа.

Останах при вратата, а той се приближи до композитора и нежно го повика:

— Сам, Сам.

Сам го погледна отнесено.

— Здрасти — каза той.

— Сам, имаш посетител.

Сам изглеждаше стъписан.

— Така ли?

Още не ме беше забелязал.

— Да, един добър, много добър човек. Разбираш ли? Един приятел.

— Добре — каза Сам бавно.

— Той има нужда от помощта ти. Ще му помогнеш ли?

— Разбира се — отрони Сам.

Момчето с брадата ми направи знак. Аз се приближих.

— Какво е взел?

— ЛСД — каза той. — Сега е седмият час. Трябва да се съвземе вече, но бъдете внимателен!

— Добре.

Седнах на пода така, че да бъда на равнището на Сам. Той ме погледна с празни очи.

— Не те познавам — каза той накрая.

— Аз съм Джон Бери.

Сам не помръдна.

— Ти си стар човек. Наистина стар.

— В известен смисъл — казах аз.

— Така е, ей, човече. Хей, Марвин — обърна се той към приятеля си, — виждаш ли колко стар е този човек?

— Да — отговори Марвин.

— Сам — обадих се отново, — аз съм твой приятел.

Протегнах бавно ръката си към него, за да не го изплаша. Той не се ръкува; хвана я за пръстите и я огледа на светлината. Обърна я и бавно разгледа първо дланта, после горната част, след това раздвижи пръстите.

— Хей, човече, ти си доктор. Имаш докторски ръце, усещам го.

— Да — отговорих аз.

— Какви хубави ръце имаш.

Той замълча за момент, продължавайки да разглежда ръцете ми: мачкаше ги, галеше ноктите и възглавничките на пръстите, опипваше косъмчетата по обратната страна на дланите.

— Те блестят. Бих искал да имам такива ръце.

— Може би имаш.

Той пусна ръцете ми и погледна своите, накрая каза:

— Не, различни са.

— Това лошо ли е?

Той ме погледна изумен.

— Защо дойде тук?

— Трябва ми помощта ти.

— Да, добре.

— Нужна ми е малко информация.

Не разбрах, че съм направил грешка, докато Марвин не тръгна към нас. Сам беше станал нервен. Дадох знак на Марвин да остане на мястото си.

— Всичко е наред, Сам, всичко е наред.

— Ти си ченге — каза Сам.

— Не, тук няма ченгета. Наистина не съм ченге, Сам.

— Такъв си, лъжеш ме.

— Често става параноичен — каза Марвин. — При него се проявява по този начин. Той се притеснява да не изпадне в халюцинация.

— Ти си ченге, мръсно ченге.

— Грешиш, Сам, не съм ченге. Ако не искаш да ми помогнеш, ще си тръгна.

— Ти си ръб, пън, парцал.

— Не, Сам, не.

Той се поуспокои, тялото му се поотпусна, мускулите му омекнаха. Аз си поех дълбоко въздух.

— Сам, ти имаш приятелка на име Бъбълс, нали?

— Да.

— А тя има приятелка на име Керън.

Той се взираше в пространството. Мина доста време, преди да отговори.

— Да, Керън.

— Бъбълс е живяла заедно с Керън миналото лято.

— Да.

— Ти познаваше ли Керън?

— Да.

Той започна да диша учестено, гърдите му се повдигаха; а очите му бяха широко отворени. Сложих нежно ръка на рамото му.

— Спокойно, Сам, спокойно. Нещо не е наред ли?

— Керън — каза той, взимайки се през стаята. — Тя беше ужасна.

— Сам…

— Тя беше най-лошата, човече, най-лошата.

— Сам, къде е Бъбълс сега?

— Навън. Отиде да види Анджела. Анджела…

— Анджела Хардинг — каза Марвин. — Те трите живееха заедно миналото лято.

— Къде е Анджела? — попитах Марвин.

В този момент Сам скочи и започна да крещи с цяло гърло:

— Ченге! Ченге!

После се хвърли върху мен и се опита да ме ритне, но не успя. Хванах крака му и той падна на земята върху част от електронната техника. Силно остро скрибуцане изпълни стаята.

— Ще донеса торазина[1] — каза Марвин.

— Зарежете торазина и елате да ми помогнете.

Аз бях сграбчил Сам и го притисках към земята, а той се дереше по-силно и от електронната техника:

— Ченге! Ченге, ченге!

Младежът риташе и се мяташе с всички сили. Марвин се опитваше да ми помогне, но усилията му не бяха ефективни. Сам блъскаше главата си в пода.

— Сложете стъпалото си под главата му!

Той не ме разбра.

— По-бързо! — извиках аз.

Марвин пъхна крака си така, че музикантът да не може да нарани главата си. Сам продължаваше да се мята и извива в ръцете ми. Освободих го изведнъж. Той спря да се гърчи. Погледна ръцете си, после мен.

— Хей, човече, какво става?

— Сега се успокой — казах аз.

— Хей, човече, но ти ме пусна.

Кимнах на Марвин и той отиде да оправи техниката. Воят секна. В стаята се възцари странна тишина. Сам седна, взирайки се в мен.

— Хей, ти наистина ме освободи. — Той ме гледаше в лицето. — Човече, ти си много красив — каза той и ме целуна.

* * *

Когато се прибрах вкъщи, Джудит беше вече в леглото.

— Какво стана?

— Целунаха ме — отговорих, събличайки се.

— Сали ли?

Изглеждаше развеселена.

— Не. Сам Арчър.

— Композиторът?

— Да, точно така.

— Защо?

— Дълга история.

— Не ми се спи, разкажи ми я.

Разказах й, после се пъхнах в леглото и я целунах.

— Много необичайно — казах аз. — Никога по-рано не ме е целувал мъж.

Тя ме потърка по врата.

— Хареса ли ти?

— Не много.

— Странно — каза тя. — На мен ми харесва. — И ме придърпа към себе си.

— Обзалагам се, че цял живот си била целувана от мъже.

— Да, но някои са по-добри.

— Кои са по-добри?

— Ти си по-добър от останалите.

— Това обещание ли е?

Тя близна върха на носа ми.

— Не. Това е покана.

Бележки

[1] Успокоително, което анулира действието на ЛСД, но засилва действието на други видове наркотици. — Б.а.