Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Case of Need, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 48 гласа)

Единайсет

Никой англичанин, ако е с всичкия си, не би стъпил в Бостън, особено през 1630-а година. Да се подложиш на изпитанията на дългото морско пътешествие, за да попаднеш на враждебно и непознато диво място, изисква не само кураж и сила на духа — изисква безразсъдство и фанатизъм. И преди всичко изисква най-вече непреодолим разрив с английското общество.

За щастие историята оценява хората по действията, а не по мотивите им. Само по тази причина бостънци могат да мислят за прадедите си като за революционни герои, либерални художници и писатели, носители на демокрация и свобода. Бостън е градът на фамилиите Адамс и Ривър, градът, който все още тачи старата Северна църква и Бънкър Хил.

Но Бостън има и друго, много по-мрачно лице — това са позорният стълб, кладите и столът за инквизиции, също както и преследването и ловът на вещици. Трудно съвременен човек може да погледне на тези уреди за изтезания като на доказателства за вманиаченост, невроза и перверзна жестокост, каквито всъщност са си. Те са белези на едно общество, обсебено от страха от греха, проклятието, адския огън, болестите и от индианците — в приблизително този ред. Напрегнато, наплашено, подозрително общество. Накратко — общество на реакционни религиозни фанатици.

Бостън има и една географска особеност — на мястото, където е разположен градът, по-рано е имало блато. Някои смятат, че това са причините за винаги лошото време и неизменно влажния климат; други омаловажават този факт.

Бостънци избягват да си спомнят за по-голямата част от миналото си. Като бедно дете, което иска да пробие в обществото, градът се е откъснал от произхода си и се е опитал да го прикрие. Колония от обикновени хора, той е създал своя, нетитулована аристокрация, която се стреми да конкурира най-древните и безспорни аристократи на Европа. Като град със силно изявени религиозни традиции тук се е развила научна общност, каквато няма подобна на Изток. В същото време той е твърде нарцистичен — заимствал е черти от друг град с доста съмнителен произход: Сан Франциско.

За съжаление и двата града едва ли някога ще могат да избягат от миналото си. Сан Франциско не може да се отърси от динамичния си, суров, златотърсачески дух, за да се превърне в изискан източен град, както и Бостън, колкото и да се старае, не може да се освободи от своя пуританизъм и да стане отново английски.

Ние всички сме свързани с миналото — и индивидуално, и колективно. То дава своето отражение както в конструкцията на костите ни, във вида на окосмяването и цвета на кожата ни, така и в походката, стойката, начина на хранене, обличане и — мислене.

Сетих се за всичко това, когато отивах да се срещна с Уилям Харви Шатък Рандъл, студент по медицина.

* * *

Всеки, който е кръстен на Уилям Харви[1], без да намеквам нищо за Уилям Шатък, би трябвало да се чувства като глупак. Същото се отнася и за съименниците на Наполеон или Кари Грант — за едно дете такова име е твърде непосилен товар, твърде голямо предизвикателство. Много неща в живота се надживяват трудно, но няма нищо по-трудно преодолимо от името.

Джордж Гал е отличен пример за това. След Медицинския институт, където безброй пъти изстрада безконечните шеги и подигравки на състудентите си, той стана хирург, специалист по белодробни и жлъчни болести. Това беше възможно най-лошото нещо, с което можеше да се занимава с име като неговото, но той вървеше по пътя си със странна, тиха самоувереност, сякаш всичко бе предопределено. В известен смисъл така си и беше. Години по-късно, когато шегите станаха непоносими, на него му се щеше да смени името си, но вече бе невъзможно[2].

Лично аз се съмнявам, че Уилям Харви Шатък Рандъл би сменил някога своето. Въпреки че името му много задължаваше, то носеше и предимства, особено ако останеше в Бостън; освен това на него, изглежда, му се отразява добре. Той е широкоплещест и рус, с приятно открито лице — и както повечето американци изглежда недодялан и малко смешен.

Уилям Харви Шатък Рандъл живееше на първия етаж на Шератън Хол — общежитието на Медицинския институт. Като много от стаите в сградата и неговата беше единична, само че по-широка от останалите. Със сигурност бе доста по-обширна от „дупките за гълъби“ на четвъртия етаж, където бях живял аз като студент — на най-горния етаж стаите бяха по-евтини.

Цветът на сградата бе различен. По мое време тя беше сива като черупката на динозавърско яйце, докато сега беше тинесто зелена. Но общежитието не се беше променило — същите голи коридори, същите мръсни стълби, същата задушлива миризма на потни чорапи, учебници и хексахлорофин.

Рандъл беше подредил стаята си с много вкус. Декорът беше старинен — сякаш мебелите бяха купени на разпродажба във Версай. В протритото червено кадифе и нащърбеното позлатено дърво имаше някакво позахабено носталгично очарование.

Посрещна ме обърнат с гръб към вратата.

— Влезте — каза той.

Не попита кой съм. Бе хвърлил само един поглед и бе надушил лекаря. Човек свиква да го прави, когато е бил покрай лекари достатъчно дълго време. Влязох в стаята и седнах.

— Дошли сте да говорим за Керън? — Той изглеждаше повече отнесен, отколкото тъжен, сякаш току-що се беше върнал от някакво важно място, или пък се готвеше да излиза.

— Да — казах. — Знам, че времето не е особено подходящо…

— Моля ви, продължавайте.

Запалих цигара и пуснах клечката в позлатен венециански пепелник. Беше грозен, но скъп.

— Бих желал да ми разкажете за нея.

— Разбира се.

Продължавах да очаквам да ме попита кой съм, но той, изглежда, не се интересуваше. Седна в един фотьойл срещу мен, кръстоса крака и попита:

— Какво точно искате да знаете?

— Кога я видяхте за последен път?

— В събота. Тя дойде от Нортхемптън с автобус. Посрещнах я на автогарата следобед. Имах два свободни часа. Закарах я до вкъщи.

— Как изглеждаше?

Той повдигна рамене.

— Добре. Всичко й беше наред, дори изглеждаше щастлива. Говореше само за колежа и съквартирантката си. Явно имаше доста дива съквартирантка. Говореше за дрехи и други подобни неща.

— Не беше ли нервна или депресирана?

— Не. Държеше се както обикновено, може би само по-възбудена — все пак прибираше се вкъщи след известно отсъствие. Мисля, че малко се плашеше от Смит Колидж. Моите родители я третираха като бебето в семейството и тя мислеше, че не й вярват, че може да се справи. Тя беше доста… недоверчива. Предполагам, че разбирате какво искам да кажа.

— Кога е била предишната ви среща?

— Не зная. Не преди края на август, предполагам.

— Следователно това е било среща след дълга раздяла?

— Да — каза той. — Аз винаги се радвах да я видя. Тя беше много лъчезарна, много енергична и артистична. Можеше да изимитира някой приятел или професор. Или пък истерия. Всъщност точно по този начин получи колата.

— Колата?

— В събота вечерта вечеряхме заедно — Керън, аз, Ив и чичо Питър.

— Ив?

— Моята втора майка — каза той. — Наричахме я Ив.

— Значи бяхте и петимата?

— Не, четиримата.

— А баща ви?

— Беше зает в болницата.

Каза го някак равнодушно, сякаш между другото.

— Така или иначе — продължи Уилям, — Керън искаше кола за уикенда, а Ив отказа, понеже не искаше да я пусне навън за цяла нощ. Така че Керън попита чичо Питър, той е по-мек, дали не може да вземе неговата кола. На него много не му се даваше, но тя взе да го имитира и той незабавно й зае колата.

— А той самият как се прибра?

— Аз го закарах до тях на връщане.

— Значи сте прекарали с Керън няколко часа в събота?

— Да. От един докъм девет или десет вечерта.

— След това си тръгнахте с чичо ви?

— Да.

— А Керън?

— Тя остана при Ив.

— А излиза ли навън онази вечер?

— Предполагам. Нали затова поиска колата.

— Каза ли къде ще ходи?

— До Харвард. Имаше няколко приятели от колежа.

— Видяхте ли я отново в неделя?

— Не.

— Кажете ми, когато бяхте с нея, не забелязахте ли нещо необичайно в поведението й?

Той поклати глава.

— Не. Беше си все същата. Разбира се, леко понапълняла, но предполагам, че при всички момичета е така. През лятото тя много спортуваше — играеше тенис и плуваше. Спря да се занимава със спорт, когато отиде в колежа, и може би затова беше качила няколко килограма.

Той се усмихна бавно.

— Шегувахме се с нея по тоя повод. Беше се оплакала от гадната храна там и ние й се присмяхме, че е яла толкова много от нея, че чак е надебеляла.

— Имаше ли по принцип проблеми с теглото?

— Керън? Не. Винаги е била дребно слабо момиченце, подвижна като момче. Наистина се закръгли доста бързо — като гъсеница в пашкул.

— Тогава за пръв път ли го забелязахте?

Той вдигна рамене.

— Не зная. Ако трябва да бъда честен, никога не съм обръщал на това толкова голямо внимание.

— Нищо друго ли не забелязахте?

— Не, нищо.

Огледах стаята. На бюрото, близо до учебниците му по патология и хирургия, имаше снимка на двамата. На нея изглеждаха загорели и здрави. Той видя, че я гледам.

— Това беше на Бахамските острови миналата пролет. Случи се все пак веднъж цялото семейство да изкара заедно на почивка една седмица. Беше чудесно.

Станах и погледнах фотографията по-отблизо. Керън беше излязла много добре. Кожата й беше приятно загоряла и на нея добре се открояваха сините й очи и русата коса.

— Знам, че въпросът ми е странен, но сестра ви винаги ли е имала тъмни косми над горната устна и по ръцете си?

— Беше много забавно. Като го споменахте сега, се сетих. В събота стана дума за това. Питър й каза, че трябва да ги отскубне или боядиса. В първия момент тя се ядоса, но после се засмя.

— Следователно ги е нямала по-рано?

— Предполагам. Но е възможно и да ги е имала винаги, а аз да не съм забелязал дотогава. Защо питате?

— Не зная.

Той стана и дойде да погледне снимката.

— Човек никога не би помислил, че може да й се случи такова нещо — каза той. — Беше страхотно момиче — забавно, щастливо и пълно с енергия. Имаше златно сърце. Зная, че звучи глупаво, но беше истина. Като най-малката тя беше нещо като семеен талисман. Всички я обичаха.

— Къде прекара Керън това лято? — попитах аз.

— Не зная — каза той, като поклати глава.

— Не знаете?

— Не съм съвсем сигурен. Тя трябваше да работи в една художествена галерия в Провинстоун. — Той направи пауза. — Но не мисля, че се е задържала дълго там. Според мен по-голямата част от времето си е прекарала в Хил. Имаше там някакви ненормални приятели. Събираше доста странни типове.

— Приятели или приятелки?

— И двете. — Той вдигна рамене. — Не зная точно. Споменавала ми е в случайни разговори веднъж или два пъти. Когато се опитвах да я заговоря за това, тя се засмиваше и сменяше темата. Беше майсторка в обсъждането само на удобните за нея въпроси.

— Споменавала ли е някакви имена?

— Вероятно, но не помня. Тя можеш да те подлуди, що се отнася до имената — говореше за хората просто така, сякаш ги познаваш от години. Използваше само малките им имена. Трябваше непрекъснато да й се напомня, че никога преди не си чувал за Хърби, Сузи и Али. — Той се засмя. — Помня как веднъж ми имитира момиче, което правело балони.

— Но не можете да си спомните имена?

— Съжалявам — поклати глава той.

Станах да си вървя.

— Благодаря ви — казах аз. — Трябва да сте много уморен. С какво се занимавате тези дни?

— С хирургия. Тъкмо свършихме акушерство и гинекология.

— Интересно ли ви е?

— Нормално — каза той безстрастно.

На тръгване попитах:

— Къде учихте акушерство?

— В Бостън Хоспитъл.

Той ме погледна за миг и се намръщи.

— И за да отговоря на въпроса ви — асистирах на няколко аборта. Знаех как да го направя, но имах дежурство в неделя през нощта. Това е всичко.

— Благодаря за времето, което ми отделихте.

— Няма нищо.

* * *

На излизане от общежитието видях, висок, слаб, среброкос мъж да върви срещу мен. Разбира се, познах го въпреки разстоянието. Дж. Д. Рандъл, ако не друго, поне се набиваше на очи.

Бележки

[1] Английски съдебен лекар, който през 1628 година открил, че кръвта се движи в затворена система. — Б.а.

[2] Лекар не може да сменя името си, след като е получил медицинската си степен, защото тя се анулира. — Б.а.