Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Case of Need, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 48 гласа)

Четири

Опитах се да играя по правилата на Питърсън. Стараех се да запазя изражението на лицето си спокойно. За щастие човек придобива голям опит за това в медицината; трениран е да не показва изненада, ако някой пациент му каже, че прави любов по десет пъти на нощ, или че сънува, че пронизва собствените си деца, или пък, че изпива по една водка на ден. Това е част от мистиката на лекаря — че нищо не го изненадва.

— Разбирам — казах аз.

Питърсън добави:

— Тя е надежден свидетел — каза той. — Зряла, стабилна жена, внимателна в преценките си. И много привлекателна. Вероятно на съдебните заседатели би направила чудесно впечатление.

— Вероятно.

— И сега, след като бях толкова откровен, може би ще ми обясните специалните си интереси към доктор Лий.

— Нямам такива. Той е мой приятел.

— Той ви потърси дори преди да потърси адвоката си.

— Той има право на два телефонни разговора.

— Да — каза Питърсън, — но повечето хора ги използват, за да се обадят на адвокатите и на съпругите си.

— Той искаше да говори с мен.

— Да. Но въпросът е защо.

— Имам известни познания — казах аз, — както и медицински опит.

— Вие сте юрист?

— Не.

Питърсън плъзна пръсти по ръба на бюрото.

— Не разбирам.

— Не съм убеден, че е важно.

— Може би сте замесен по някакъв начин в тоя бизнес?

— Всичко е възможно — казах аз.

— Това означава ли, че отговорът ви е положителен?

— Това означава, че всичко е възможно.

Той ме погледна за момент.

— Следвате много твърда линия, доктор Бери.

— Просто съм скептичен.

— Щом сте толкова скептичен, защо вярвате, че доктор Лий не го е направил?

— Не съм му адвокат.

— Знаете, че всеки може да сбърка, дори и лекарят.

* * *

Когато излязох навън в октомврийския ръмеж, реших, че за отказване от цигарите времето беше отвратително. Питърсън ме беше изнервил. Бях изпушил две цигари по пътя за магазина, от който щях да си купя други. Бях очаквал, че ще е глупав и безсмислено груб. Но той не беше нито едното, нито другото.

Ако казаното от него беше вярно, той разполагаше със сигурно доказателство. В съда то може и да не беше достатъчно, но поне нямаше да загуби работата си. Питърсън вероятно се е двоумял: от една страна, е било опасно да арестува лекаря, от друга, опасно е било и да не го арестува, ако доказателството се е окажело неоспоримо. Веднъж принуден да вземе решение, той го беше направил и сега щеше да се придържа към него колкото може по-дълго. Освен това имаше възможност и да се спаси. Ако нещата станеха твърде лоши, можеше да обвини за всичко мисис Рандъл. Можеше да използва познатата формула, толкова популярна сред хирурзи и интернисти — В.С.Р. (вършейки своята работа). Нейният смисъл е, че ако симптомите изглеждат достатъчно ясни, лекарят има право да действа, без да се интересува дали е прав или не, защото е защитен като действащ според обстоятелствата[1].

В този смисъл позицията на полицая беше добре подсигурена. Той не поемаше никакви рискове: ако Арт бъдеше осъден, Питърсън нямаше да получи поздравления, но ако бъдеше оправдан, Питърсън отново щеше да е защитен, тъй като просто си вършеше работата.

Влязох в магазина, купих си два пакета цигари и от един телефонен автомат проведох няколко разговора. Първо се обадих в лабораторията и казах, че няма да се върна до края на деня. После се обадих на Джудит и я помолих да отиде при Бети. Попита ме срещнал ли съм се с Арт и дали е добре и аз й казах, че съм го видял, че всичко е наред и скоро ще го пуснат.

Обикновено не крия нищо от жена си. Само едно или две дребни неща, като например какво направи Камерон Джаксън на една конференция на Американското общество на хирурзите преди няколко години. Знаех, че ще се разстрои заради жената на Камерон, така както се разстрои миналата пролет, когато се разведоха. Разводът беше, както се изразяват в тукашния край, М.Р — медицински развод, и нямаше нищо общо с конгресите. Камерон, твърде натоварен и отдаден на работата си ортопедист, започна да пропуска храненето вкъщи, тъй като прекарваше цялото си време в болницата. Жена му не можа да издържи дълго така. Тя започна да се оплаква най-напред от ортопедията, после — само от него. Накрая прибра двете деца и тристате долара на седмица, но не е щастлива. Това, което наистина желае, е Камерон — но без медицината.

Камерон също не е особено щастлив. Видях го миналата седмица и той спомена нещо за женитба с някаква сестра, която бил срещнал. Знаеше, че хората ще говорят, ако се ожени, но му личеше, че се надява: „Тази поне ще ме разбира…“ Често си мисля за Камерон Джаксън и дузината като него, които познавам. Обикновено такива мисли ме връхлитат късно през нощта, когато съм бил задържан в лабораторията, или пък съм бил толкова зает, че не съм имал време да се обадя вкъщи, за да кажа, че ще закъснея. Арт Лий и аз веднъж говорихме по този въпрос и той заключи по странния си циничен начин:

— Сега започвам да разбирам защо свещениците не се женят — каза той.

Неговият собствен брак е някак си задушаващо стабилен. Предполагам, че това донякъде се дължи на китайския му произход, въпреки че едва ли в това е цялата истина. И Арт, и съпругата му са високо образовани и очевидно не много близки на традицията, но мисля, че и на двамата е много трудно да скъсат с нея. Арт винаги се измъчва, че прекарва твърде малко време със семейството си, затова обсипва и трите си деца с подаръци, в резултат на което и трите са страшно разглезени. Той ги обожава и почне ли веднъж да говори за тях, е трудно да го спреш. Отношението към жена му е много по-сложно и двойствено. Понякога ми се струва, че той очаква тя да се върти около него като предано куче, а понякога изглежда, че тя иска същото. Но друг път пък е напълно независима.

Бети Лий е една от най-хубавите жени, които съм виждал някога. Тя е с нежен глас, грациозна, стройна; до нея Джудит изглежда едра, тежка и почти мъжкарана.

С Джудит сме женени от осем години. Срещнахме се, когато аз бях в Медицинския институт, а тя последна година в Смит. Родена и отраснала в една ферма на щата Върмонт, тя е твърдоглава като повечето хубави момичета.

— Грижи се за Бети — казах аз.

— Разбира се.

— Гледай да не се безпокои.

— Добре.

— И внимавай за репортерите.

— Ще има ли репортери?

— Не зная, но ако има, ги дръж настрани.

Тя каза, че ще се оправи, и затвори телефона.

След това се обадих на Джордж Бредфорд, адвоката на Арт. Той беше стабилен юрист и имаше необходимите връзки; той беше и старшият партньор в „Бредфорд, Стоун и Уитлоу“. Когато позвъних, не беше в офиса си, затова оставих съобщение.

Накрая позвъних на Луис Кар, професор по медицина в бостънската Мемориъл Хоспитъл. След малко се свързах и дрезгавият му глас прозвуча в слушалката:

— Кар на телефона.

— Луис, обажда се Джон Бери.

— Здравей, Джон. Какво си намислил?

Това беше типично за Кар. Повечето лекари, когато говорят с колеги по телефона, следват винаги определен ред: първо питат как си, после как върви работата и накрая как е семейството ти. Но Кар не спазваше този ред, както и много други клишета.

— Обаждам се за Керън Рандъл — казах аз.

— Какво за нея?

Гласът му стана загрижен. Очевидно това беше горещата тема в Мем тези дни.

— Можеш да ми кажеш всичко, което си чул, че се говори.

— Слушай, Джон — каза той. — Нейният баща е голям човек в тази болница. Чул съм и всичко, и нищо. Кой се интересува?

— Аз.

— Лично?

— Точно така.

— Защо?

— Приятел съм на Арт Лий.

— Него ли обвиниха за това? Чух, но не повярвах. Винаги съм мислил, че Лий е прекалено умен.

— Лу, какво се случи миналата нощ?

Кар въздъхна.

— Господи, каква бъркотия! Истинска дяволска бъркотия!

— Какво имаш предвид?

— Не мога да говоря за това сега — каза Кар. — По-добре ела да ме видиш.

— Добре. А къде е тялото сега? При твоите хора ли?

— Не. Откараха го в Сити.

— Направиха ли аутопсията?

— Нямам представа.

— Добре — приключих разговора аз. — Ще се отбия след няколко часа. Имам ли някакъв шанс да се добера до картона с диагнозата й?

— Съмнявам се — каза Кар. — В момента е при стария.

— Не можеш ли да го измъкнеш някак си?

— Много се съмнявам.

— Добре. Ще се видим по-късно.

Аз затворих, сложих нов жетон и се обадих в моргата на Сити. Секретарката потвърди, че са получили тялото. Алис страдаше от заболяване на щитовидната жлеза и гласът й беше дрезгав.

— Направена ли е аутопсията?

— Тъкмо започват.

— Биха ли почакали? Иска ми се да присъствам.

— Не мисля — каза Алис с тътнещия си глас. — При нас е вече един много амбициозен от Мем.

Тя ме посъветва да побързам и аз хукнах.

Бележки

[1] Това се случва често в медицината. Например за пациент с температура, увеличено количество на левкоцитите и болки в долната дясна част на корема очевидната диагноза е апендицит. Правейки апендиктомия, лекарят може да открие, че апендиксът е нормален. Но той не носи никаква вина, защото са съществували всички признаци за апендицит и всяко забавяне би могло да бъде фатално. — Б.авт.