Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Case of Need, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 47 гласа)

Четири

Смъртта при аборт е сравнително рядко явление, но този факт се прикрива от жълтата преса. Статистиките, както и клюкарските хроники са твърде емоционални и неверни. Числата са най-различни, но повечето хора приемат факта, че около милион криминални аборта се правят всяка година и около 5000 жени намират смъртта си в резултат на такива аборти. Това означава, че смъртността в тези случаи варира около 500 на 100 000. Съотнесена към смъртността при болничните аборти, това е изключително висока стойност. При болничните аборти тя варира от 0 до 18 на 100 000, което я прави опасна колкото ваденето на сливици (17 на 100 000).

Статистиката доказва, че криминалните аборти са около 25 пъти по-смъртоносни, отколкото би могло да бъдат. Повечето хора са ужасени от това, но Арт разсъждаваше за тези неща трезво и внимателно. Той твърдеше нещо много интересно: че една от причините абортите да останат нелегални е тази, че са сравнително безопасни.

— Трябва да се осмислят фактите — каза той веднъж. — Милион жени е нищо незначещо число. Това, което е от значение, е, че на всеки трийсет секунди се прави по един криминален аборт — всеки ден, година след година. Това го прави много често срещана операция и за добро или зло, в болнични условия тя е безопасна.

По специфичния си циничен начин той говореше и за прага на смъртността, както сам го наричаше. Дефиницията му за понятието беше следната: това е броят на хората, които трябва да умират инцидентно и безсмислено всяка година, преди някой да се сети да се развълнува за тях. Изразен в числа, той беше установен на около 30 000 на година — толкова бяха и американците, които умираха при автомобилни катастрофи.

— Това е то — казваше Арт. — На ден по магистралите умират около 80 души и всички го приемат като обичаен факт от живота. Е, в такъв случай кой ще го е еня за 14-те жени, които умират при аборт всеки ден?

Той твърдеше, че за да се принудят лекарите и адвокатите да направят нещо, смъртните случаи при аборт би трябвало да достигнат 50 000 на година, а може би и повече. Спрямо сегашните стойности на смъртността това означаваше 10 000 000 аборта на година.

— Може би е странно, но аз правя лоша услуга на обществото. Не съм загубил пациентка при аборт, следователно поддържам ниска смъртността. Това е добре за пациентите ми, разбира се, но е лошо за обществото като цяло. Обществото би се развълнувало само от страх или от чувството за вина. Ние реагираме само на големите числа, малките не ни впечатляват. Кой щеше да забележи, ако Хитлер беше убил само 10 000 евреи?

Той продължаваше да обяснява как, като прави безопасни аборти, запазва статуквото, и това намалява натиска на обществеността върху законодателите. После каза и още нещо:

— Проблемът на тази страна е, че жените нямат никаква воля и смелост. Те биха предпочели скрито да им бъде направена опасна и нелегална операция, отколкото да се опитат да променят законите. Законодателите са мъже, а мъжете не забременяват, те могат да си позволят да бъдат моралисти. Също както и свещениците — ако имаше жени свещеници, щяхме да станем свидетели на бързи промени в религията. Но политиката и религията се управляват от мъже, а жените просто не смеят да упражнят натиск. А това е лошо, защото абортите са работа на жените — техни са децата, техни са телата, техен е рискът. Ако 1 000 000 жени пишат писма до конгресмена си, може би нещо би се променило. Вероятно трудно, но все пак има някакъв шанс. Само че те няма да го направят.

Тази мисъл го тревожеше повече от всичко друго. Сетих се за нея, докато шофирах, за да се срещна с една жена, която според всички сведения беше твърде смела и решителна: мисис Рандъл.

* * *

Северно от Кохасет, на около половин час от ниската част на Бостън, се намира разкошен жилищен квартал, построен по дължината на скалистия бряг. Той твърде много напомня на Нюпорт — стари къщи с архитектурна стойност с великолепни морави и изглед към морето.

Къщата на Рандъл беше огромна, четириетажна, в готически стил; зданието беше бяло, с претенциозни балкони и кулички. Тревната площ се разстилаше до водата; общо взето, около къщата имаше пет акра двор. Минах с колата по чакълестия път и паркирах пред къщата до две поршета — едно черно и едно яркожълто. Явно цялото семейство караше поршета. Вляво от къщата имаше гараж със сив мерцедес. Той вероятно беше за слугите.

Излязох от колата и тъкмо се чудех как ще се оправя с иконома, когато някаква жена излезе от главния вход и слезе по стълбите. Слагаше си ръкавици, докато вървеше, и изглежда, бързаше. Когато ме видя, тя спря.

— Мисис Рандъл?

— Да — каза тя.

Не знам какво бях очаквал да видя, но със сигурност не беше това, което видях. Жената беше висока и облечена в бежов костюм на Шанел. Косата й имаше лъскав черен цвят, краката й бяха дълги, очите — големи и тъмни. Нямаше повече от 30 години. Скулите на лицето й бяха остри и ясно очертани.

За няколко секунди се взирах в нея с недоумение, чувствайки се като глупак, неспособен да предприема нищо. Тя се намръщи срещу мен от нетърпение.

— Какво желаете? Няма цял ден да ви чакам.

Гласът й беше леко дрезгав, а устните — чувствени. Имаше хубав акцент и леко английска интонация.

— Хайде, кажете.

— Искам да говоря с вас за дъщеря ви — започнах аз.

— Моята заварена дъщеря — изрече тя бързо, минавайки край мен на път към черното порше.

— Да, вашата заварена дъщеря.

— Разказах вече всичко на полицията. А сега закъснявам за среща, така че, ако ме извините…

Тя отключи вратата на колата и я отвори.

— Казвам се…

— Зная кой сте. Джошуа спомена за вас снощи. Предупреди ме, че може да се опитате да ме видите.

— Е?

— Каза ми, доктор Бери, да ви пратя по дяволите.

Мисис Рандъл правеше всичко възможно, за да изглежда ядосана, но си личеше, че се преструва. Имаше нещо друго, което се четеше на лицето й — може би любопитство или пък страх. Стори ми се странно. Тя запали колата.

— Приятен ден, докторе.

Наведох се към нея.

— Изпълнявате заповедите на съпруга си ли?

— Обикновено го правя.

— Но не винаги — казах аз.

Тя тъкмо щеше да включи колата на скорост, но спря с ръката на лоста.

— Моля?

— Имам предвид, че съпругът ви не е наясно с някои неща.

— Напротив — отговори тя.

— Знаете, че съм прав, мисис Рандъл.

Тя загаси колата и ме погледна.

— Ще ви дам 30 секунди да напуснете тази собственост, преди да извикам полицията.

— Ще извикате полицията? Не мисля, че това е разумно.

Жената губеше контрол, нейната самоувереност се изпаряваше.

— Защо дойдохте тук?

— Искам да ми разкажете за нощта, в която закарахте Керън в болницата — неделя вечерта.

— Ако искате да разберете повече за онази нощ, погледнете в онази кола. — Тя посочи жълтото порше.

Отидох да погледна. Беше като в ужасен сън. Дамаската, някога жълтеникаво-кафява, сега беше червена. Шофьорското място, пътническото място, копчетата по таблото бяха червени. Кормилото беше тук-там червено. Килимът на пода беше червен. Галони кръв бяха изтекли в тази кола.

— Отворете вратата — каза мисис Рандъл — и пипнете седалката.

Направих го. Беше още влажна.

— Три дни по-късно все още не е изсъхнала. Толкова много кръв изгуби Керън. Това е, което й направи той.

Аз затворих вратата.

— Това нейната кола ли е?

— Не, моята. Керън нямаше кола. Джошуа не искаше да й купува, преди да навърши 21.

— Тогава тази чия е? — кимнах аз към черната кола, в която седеше тя.

— Нова е. Вчера я купихме.

— Ние?

— Аз я купих, с разрешението на Джошуа.

— Ами жълтата?

— Полицията ни посъветва да я запазим като веществено доказателство, ако стане нужда. Но щом можем, веднага ще…

— Какво точно се случи в неделя през нощта?

— Не съм длъжна да ви отговарям — каза тя със стиснати устни.

— Разбира се, че не сте — усмихнах се леко.

Знаех, че съм я хванал натясно — в очите й се четеше страх. Тя погледна настрани, взирайки се направо през предното стъкло.

— Бях сама вкъщи. Джошуа имаше в болницата спешен случай, а Уилям бе дежурен в Медицинския институт. Беше около три и половина сутринта. Керън бе на среща. Чух да свири клаксонът на колата. Не спираше. Станах от леглото, облякох си един халат и слязох долу. Колата ми беше там, с работещ мотор и, включени фарове. Клаксонът още свиреше. Излязох навън и я видях. Беше припаднала върху бутона на клаксона. Навсякъде имаше кръв.

Тя пое дълбоко въздух и затършува в чантата си за цигара. Извади пакет френски и аз й поднесох огънче.

— Продължавайте.

— Няма повече за разказване. Преместих я на другата седалка и я закарах в болницата.

Тя пушеше цигарата с кратки, отривисти движения.

— По пътя се опитвах да разбера какво се е случило. Знаех откъде кърви, защото полата й беше цялата мокра. „Лий го направи.“ Каза го три пъти. Никога няма да забравя този слаб, тънък глас.

— Тя беше в съзнание? Беше в състояние да разговаря с вас?

— Да — каза мисис Рандъл. — Припадна отново точно когато стигнахме в болницата.

— Как разбрахте, че абортът е бил предизвикан? — попитах. — Не допускате ли, че може да е било спонтанен аборт?

— В чантата й открих чековата й книжка. Последния чек, който беше дала, беше за триста долара с дата от неделя. Ето откъде знам.

— Бил ли е осребрен чекът? Проверихте ли?

— Разбира се, че не е бил — отговори тя. — Човекът, който има чека, сега е в затвора.

— Разбирам — казах замислено.

— Това е добре. А сега ще трябва да ме извините.

Мисис Рандъл излезе от колата и забърза по стълбите обратно към къщи.

— Мислех, че закъснявате за среща — не се стърпях аз.

Тя спря за момент и ме изгледа.

— Вървете по дяволите! — изруга ме и затръшна вратата зад гърба си.

Аз се върнах при колата си, обмисляйки представлението, което ми бе изнесено. Беше твърде убедителна. Успях да открия само две слаби места: едното беше количеството кръв в жълтата кола — притесняваше ме, че на пътническото място имаше повече кръв. Другият пропуск на мисис Рандъл беше, че не знаеше таксата на Арт за аборт. Той вземаше 25 долара — точно колкото да покрие разходите за лабораторията. Никога не вземаше повече. Това беше някакъв странен негов начин да запази съвестта си чиста.