Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Case of Need, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 47 гласа)

Осем

Джудит заведе децата вкъщи, а аз останах и помогнах на Бети да закове прозорците. Отне ни почти час и с всеки прозорец, който заковавах, се ядосвах все повече. Децата на Бети бяха преуморени, но не можеха да заспят. Хленчеха непрекъсното и току слизаха долу — ту за чаша вода, ту за да се оплачат от раните си. Малкият Хенри твърдеше, че го боли кракът, така че развих бинта, за да се уверя, че не съм пропуснал да отстраня някое стъкълце. Открих малко парченце, все още забито в раната.

Докато седях там с малкото му краче в ръката си и го почиствах отново, изведнъж се почувствах уморен. Къщата миришеше на изгорено дърво. От счупените прозорци нахлуваше студ, щяха да са нужни дни, за да се почисти. Защо трябваше да се случва всичко това?

Когато приключих с раната на Хенри, се върнах към писмата, които Бети беше получила. Четенето ме накара да се почувствам още по-зле. Продължавах да се питам как са могли хора да постъпят така. Какво трябва да си бяха мислили? Очевидният отговор бе, че въобще не бяха разсъждавали. Те просто бяха реагирали, както реагирах аз, както реагираше всеки. Изведнъж ми се прииска всичко да е вече приключило. Исках писмата да спрат, прозорците да са поправени, раните да са излекувани и животът да се върне в нормалното си русло. Исках го силно и отчаяно.

Обадих се на Уилсън.

— Предполагах, че можете да позвъните — каза Уилсън.

— Какво мислите за едно пътуване?

— Докъде?

— Дж. Д. Рандъл.

— Защо?

— За да си вържат кучетата — казах аз.

— Да се видим след двайсет минути — отговори той и затвори.

* * *

Докато карахме към Саут Шор и къщата на Рандъл, Уилсън попита:

— Какво ви накара да промените решението си? Децата ли?

— Много неща.

Известно време пътувахме в тишина, после той се обади:

— Знаете какво означава това, нали? Значи, че трябва да затегнем хватката около мисис Рандъл и Питър.

— Точно така — казах.

— Мислех, че ви е приятелче?

— Уморен съм.

— Смятах, че лекарите никога не се уморяват.

— Оставете ме на мира. Става ли?

Беше късно. Наближаваше девет. Небето беше черно.

— Когато стигнем до къщата — каза Уилсън, — ще говоря аз.

— Окей.

— Няма да е добре, ако говорим и двамата. Трябва само единият.

— Ще имате възможност за изява — казах аз.

Той се усмихна.

— Не ме харесвате много, нали?

— Не, не много.

— Но се нуждаете от мен.

— Точно така. Познахте.

— Точно толкова, че да се разбираме — каза той.

— Да, точно толкова, че да свършите работа.

Не си спомнях точно къде беше къщата, затова, като приближихме, намалих. Накрая я открих и вместо да завия по алеята, спрях. На чакълестия паркинг пред къщата имаше две коли. Едната беше сребърното порше на Дж. Д. Рандъл, другата сив мерцедес седан.

Изключих светлините и дадох на заден ход.

— Какво става? — попита Уилсън.

— Не съм сигурен — отговорих.

— Е, ще влизаме ли вътре или няма?

— Не — казах.

Свърнах прев улицата и паркирах на отсрещната страна близо до храстите. Имах добър изглед към алеята, която водеше към къщата и можех да виждам ясно двете коли.

— Защо не?

— Защото там има паркиран мерцедес.

— И какво от това?

— Питър Рандъл има мерцедес.

— Толкова по-добре. Ще ги изправим един срещу друг.

— Не — отговорих, — защото Питър Рандъл ми съобщи, че колата му е открадната.

— Нима?

— Така каза той.

— Кога?

— Вчера.

Замислих се. Нещо ме тормозеше, човъркайки мозъка ми. Тогава си спомних: това беше колата, която бях видял в гаража на Рандъл, когато посетих мисис Рандъл.

Отворих вратата.

— Да тръгваме.

— Къде отиваме?

— Искам да видя колата — казах.

Излязохме от автомобила. Нощта беше влажна и неприятна. Вървейки по алеята, бръкнах в джоба си и напипах малкото фенерче с форма на химикалка. Носех го със себе си винаги. Напомняше ми дните, когато бях стажант. Радвах се, че беше с мен сега.

— Съзнавате ли — прошепна Уилсън, — че нарушаваме частна собственост?

— Да, знам.

Минахме от скриптящия чакъл на меката трева и изкатерихме хълма към къщата. Лампите на приземния етаж светеха, но завесите бяха спуснати и не можехме да виждаме вътре.

Стигнахме колите и отново стъпихме върху чакъл. Струваше ни се, че шумът от стъпките ни е много силен. Стигнахме мерцедеса и запалих фенерчето. Колата беше празна; на задната седалка нямаше нищо. Спрях се. Седалката на шофьора беше подгизнала от кръв.

— Аха — каза Уилсън.

Тъкмо щях да се обадя, когато се чуха гласове и отварянето на вратата. Побързахме да се върнем на тревата и да се пъхнем зад храсталака до алеята.

Питър и Дж. Д. Рандъл излязоха от къщата, спорейки тихо за нещо. Чух Питър да казва:

— Това е абсурдно.

— По-внимателно — отговори Дж. Д.

Но иначе думите им бяха неразбираеми. Слязоха по стълбите към колите. Питър влезе в мерцедеса и запали двигателя.

— Следвай ме — каза Дж. Д.

Питър кимна.

После Дж. Д. се качи в сребърното порше и подкара надолу по алеята. Когато излязоха на пътя, завиха надясно в южна посока.

— Да тръгваме — казах и ние спринтирахме надолу по алеята към колата ми, паркирана на отсрещната страна на пътя. Другите две коли вече се бяха отдалечили, едва чувахме двигателите им, но можехме да видим светлините от фаровете им, които се движеха надолу по брега. Запалих колата и ги последвах. Уилсън беше бръкнал в джоба си и тършуваше.

— Какво имате там?

Той го вдигна така, че да мога да го видя — малка сребърна кутийка.

— Винаги ли носите със себе си фотоапарат?

— Винаги — отговори.

Спазвах дистанция, за да не заподозрат нещо. Питър следваше Дж. Д. Рандъл плътно. След петминутно шофиране двете коли влязоха в отклонението за югоизточната магистрала. Стигнах дотам малко след тях.

— Нещо не ми е ясно — каза Уилсън. — Първо защитавате човека, а после го преследвате като хрътка.

— Искам да разбера — казах аз. — Това е всичко. Просто искам да разбера.

Следвах ги около половин час. Пътят се стесни при Маршфийлд, като платната от три станаха две. Уличното движение беше натоварено. Изостанах още по-назад.

— Това може да е съвсем невинно — каза Уилсън. — Цялата работа може да се окаже…

— Не — отговорих, подреждайки мислено фактите. — Питър е заел колата си на Керън за уикенда. Синът, Уилям, ми го каза. Керън е използвала колата. В нея е останала кръв. После колата е паркирана в къщата на Рандъл и Питър докладва, че е открадната. Сега…

— Сега се отървават от нея — каза Уилсън.

— Очевидно.

— Става напечено — каза той. — Сега загазиха.

Автомобилите продължиха на юг покрай Плимоут, после надолу към Кейп. Въздухът тук беше студен и с остър мирис на сол. Коли почти нямаше.

— Добре се справяте — каза Уилсън. — Дайте им достатъчно преднина.

На пустия път двете коли набраха скорост. Сега се движеха много бързо — почти с около 120 км/час. Минахме Плимоут и се насочихме към Провинстоун. Изведнъж видях стоповете им да светват и те се отклониха към брега вдясно от пътя. Ние ги последвахме по черен път, обграден от млади борчета. Намалих светлините. Вятърът идваше от океана, поривист и студен.

— Много е пусто — каза Уилсън. Аз кимнах. Скоро успях да чуя скърцането на спирачките. Отбих от пътя и паркирах. Приближихме се пеша към океана и видяхме двете коли, спрени една до друга. Разпознах мястото — беше източната страна на Кейп, където имаше дълъг трийсетина метра стръмен бряг. Колите бяха на ръба на брега над водата. Рандъл беше излязъл от поршето и говореше с Питър. Поспориха малко, после Питър влезе обратно в колата и я премести напред — гумите й бяха на сантиметри от ръба. След това излезе и се върна. През това време Дж. Д. беше отворил багажника на поршето и извадил преносим бидон с бензин. Двамата мъже заедно го изпразниха в колата на Питър. Чух тихо изщракване и се обърнах. Уилсън снимаше, допрял малкото фотоапаратче до очите си.

— Нямате достатъчно светлина.

— Апаратът е с инфрачервени лъчи — каза той, без да спира да снима. — Може да се насили до 2400, ако имаш добра лаборатория. А моята е добра.

Погледнах обратно към колите. Дж. Д. връщаше тубата в багажника. После запали двигателя на поршето и обърна колата в обратна на океана посока.

— Готови са за тръгване — каза Уилсън. — Прекрасно.

Дж. Д. извика на Питър и излезе от колата. Застана до него и ние видяхме краткото припламване на кибритена клечка. Изведнъж вътрешността на мерцедеса избухна в пламъци. Двамата мъже незабавно изтичаха до задната част на колата и започнаха да бутат с всички сили. Колата тръгна бавно, после по-бързо и накрая започна да се спуска надолу по пясъчния склон. Те отстъпиха назад и я проследиха с поглед. Очевидно на дъното тя експлодира, защото се чу силен звук и блесна яркочервена светлина. Мъжете спринтираха до поршето, качиха се бързо и прелетяха покрай нас.

— Елате — каза Уилсън и изтича с фотоапарата си до ръба на брега. На повърхността на водата плаваха горещите смачкани останки на мерцедеса. Уилсън направи няколко снимки, после прибра фотоапаратчето и ме погледна. Усмихваше се широко.

— Момченце — каза той. — Извадихме късмет.