Майкъл Крайтън
Аборт (42)

Епилог

В понеделник бях в лошо настроение. Почти цяла сутрин се мотах, пих кафе, пуших и усещах противен кисел вкус в устата си. Повтарях си непрекъснато, че можех да зарежа всичко и това нямаше да направи впечатление на никого. Бях пропуснал момента. Не можех да помогна на Арт и не можех нищо да променя. Можех само да влоша нещата.

Впрочем, нищо от това не беше по вина на Уестън, наистина. Въпреки че ми се искаше да обвиня някого, него не можех да обвиня. При това той беше стар човек. Беше само губене на време. Пиех си кафето и си повтарях това. Губене на време. И все пак го правех.

Малко преди обяд потеглих към Малори. Влязох в кабинета на Уестън. Той се беше надвесил над някакви предметни стъкла и диктуваше данните на малък касетофон. Когато влязох, прекъсна.

— Здравей, Джон. Какво те води насам?

— Как си? — попитах аз.

— Аз ли? — той се изсмя. — Чувствам се чудесно. А ти как си? — той посочи превръзките на главата ми. — Чух какво ти се е случило.

— Аз съм добре.

Погледнах ръцете му — бяха под масата, в скута му. Беше ги скрил, щом влязох в стаята.

— Много ли те болят? — попитах.

— Какво?

— Ръцете.

Той ме погледна изненадано или поне се опита да симулира изненада. Не се получи. Посочих ръцете му и той ги извади изпод масата. Двата пръста на лявата му ръка бяха превързани.

— Злополука ли?

— Да. Много глупаво. Белех лук вкъщи и се порязах. Повърхностна рана, но ми пречи. Ще си помислиш, че след всичките тези години трябва да знам как се държи ножът.

— Сам ли се превърза?

— Да, раната беше незначителна.

Седнах в стола срещу бюрото му и запалих цигара. Знаех, че ме наблюдава внимателно. Издухах струйка дим към тавана. Лицето му оставаше спокойно и безизразно, което усложняваше задачата ми. Но това беше негово право. Вероятно и аз на негово място бих правил същото.

— Има ли нещо, заради което искаш да ме видиш?

— Да.

Загледахме се един друг и тогава Уестън бутна настрана микроскопа и изключи касетофона.

— Да не е за диагностичните листове на Керън Рандъл от патологията? Чух, че си се интересувал.

— Така беше — отговорих аз.

— Би ли се почувствал по-добре, ако и някой друг ги прегледа? Например Сандерсън?

— Не сега — казах аз. — Сега това няма значение. Поне формално.

— Предполагам, че си прав — каза той.

Вгледахме се отново един в друг и настъпи продължително мълчание. Не знаех как да го наруша, но тишината ме убиваше.

— Столът — казах аз — е бил избърсан. Знаеше ли това?

За момент Уестън се намръщи и аз помислих, че нищо няма да каже. Но вместо това той кимна.

— Да, тя ми каза, че го е избърсала.

— И дръжката на вратата?

— Да. И дръжката на вратата.

— Кога го разбра?

Той въздъхна.

— Беше късно. Работих до късно в лабораториите и тръгнах да се прибирам. Спрях до апартамента на Анджела, за да видя как е. Често го правех. Просто спрях. Потърсих я. Наглеждах я.

— Лекуваше я от наркоманията?

— Имаш предвид дали й доставях наркотици?

— Имам предвид дали я лекуваше.

— Не — каза той. — Знаех, че не беше по силите ми. Бях загрижен, разбира се, но знаех, че не бих могъл да се справя, и можех да влоша нещата. Карах я да се лекува, но…

— Вместо това ти ходеше често при нея.

— Просто да се опитам да помогна да превъзмогне кризите. Това беше най-малкото, което можех да направя.

— А в четвъртък вечерта?

— Той вече беше там, когато пристигнах. Чух тупурдия и викове. Отворих вратата и го видях да я гони с бръснач. Тя държеше кухненски нож — дълъг такъв, за рязане на хляб — и се отбраняваше. Той се опитваше да я убие, защото тя беше свидетел. Все й повтаряше: „Ти си свидетел, малката.“ Не си спомням точно какво стана след това. Винаги съм държал на Анджела. Той ме видя и се спусна към мен с бръснача. Изглеждаше ужасно. Анджела вече го беше порязала с ножа, или поне дрехите му…

— И ти вдигна стола?

— Не, аз се дръпнах назад. Той се спусна след Анджела. Беше вече срещу нея, далеч от мен. Тогава именно… аз вдигнах стола.

Посочих пръстите му:

— А твоите рани?

— Не си спомням. Предполагам, че са от него. Имаше малък разрез на ръкава върху палтото ми, когато се прибрах вкъщи. Но не си спомням.

— След стола…

— Той падна. Беше загубил съзнание. Просто падна.

— Какво направи ти тогава?

— Анджела се уплаши за мен. Каза ми да си тръгна веднага, тя щяла да се погрижи за всичко. Беше ужасена, че мога да бъда замесен. И аз…

— И ти си тръгна — казах аз.

Той погледна ръцете си.

— Да.

— Беше ли Роман мъртъв, когато си тръгна?

— Наистина не знам. Беше паднал до прозореца. Предполагам, че просто го е бутнала и тогава си е прерязала вените. Но не съм сигурен, не съм.

Погледнах лицето му, бръчките по кожата му и бялото в косата му, и си спомних как, докато ни обучаваше, ни окуражаваше, стимулираше и насърчаваше, как го уважавах, как водеше стажантите до близкото кафене на питие и раздумка, как не пропускаше да донесе торта за рождения си ден всяка година и да почерпи всички присъстващи. Всичко се върна в паметта ми — шегите, хубавите и лошите моменти, въпросите, обясненията, дългите часове в залите за дисекции, ясните и спорните случаи.

— Е — каза той с тъжна усмивка, — това е.

Запалих още една цигара, като си закривах с ръка, въпреки че нямаше течение в стаята. Беше горещо и задушно като в парник.

Уестън не зададе въпроса. Не трябваше да го задава.

— Би могъл да си признаеш всичко — казах аз.

— Да — каза той много бавно. — Бих могъл.

* * *

Вън студеното слънце грееше в клоните на безлистните дървета на Масачузетс Авеню. Когато излязох, край мен профуча линейка. Докато минаваше, видях отзад човек с кислородна маска. Не можех да различа чертите на лицето му, не познах дори дали е мъж или жена.

Няколко души се спряха на улицата и изгледаха линейката. На лицата им бяха изписани загриженост, любопитство и съчувствие. Може би се питаха кой е човекът, каква е болестта и дали ще излезе жив от болницата. За разлика от мен те не можеха да получат отговорите на тези въпроси.

Точно тази линейка имаше светлини, но сирените не бяха включени и се движеше с почти нормална скорост. Това означаваше, че пациентът не е много болен.

Или че е вече мъртъв. Не беше възможно да се разбере кое от двете. За миг се почувствах странно, изпитах такова любопитство, че почти се почувствах длъжен да отида в Отделението за бърза помощ и да разбера кой е пациентът и какви са прогнозите.

Но не го направих. Вместо това тръгнах по улицата, качих се в колата си и потеглих към къщи. Опитах се да забравя за линейката, защото имаше милиони линейки, и милиони болни, всеки ден, във всяка болница. В края на краищата аз забравих.

И тогава се почувствах добре.