Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Case of Need, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 47 гласа)

Десет

Пътят ми от Уайтинг към Медицинския институт минаваше покрай Линкълн Хоспитъл. До стоянката на такситата отвън, прегърбен, с ръце в джобовете, загледан в паважа, стоеше Франк Конуей. Нещо в стойката му излъчваше тъга и дълбок, необясним фатализъм. Спрях до тротоара.

— Да те закарам ли?

— Отивам в Детското — каза той. Изглеждаше изненадан, че съм спрял. С Конуей не бяхме кой знае колко близки приятели. Той е добър лекар, но не особено приятен човек. Двете му съпруги се бяха развели с него — втората само след шест месеца.

— Детското ми е на път — казах аз.

Не беше, но въпреки това щях да го взема. Исках да говоря с него. Той се качи и аз се влях в автомобилния поток.

— Какво те води натам? — попитах.

— Конференция. Провеждат ги по традиция веднъж седмично. А тебе?

— Имам среща — казах, — обяд с приятел.

Той промърмори нещо неразбрано и се облегна назад.

Конуей е млад, само на 35 години. Беше завършил специализацията си много бързо, работейки под ръководството на най-добрите специалисти в страната. Сега е по-добър от всеки от тях, или поне така се говори.

Никога не можеш да бъдеш сигурен как ще постъпи човек като Конуей. Той е от малцината лекари, чиято слава расте толкова бързо, че придобиват ореола на политици или кинозвезди. Те се сдобиват както със сляпо обожаващи ги почитатели, така и със сляпо отричащи ги критици — хората или ги обичат, или ги ненавиждат, но в никакъв случай не остават равнодушни към тях.

Външният вид на Конуей излъчва властност — той е едър и силен мъж с посребрена коса и дълбоко разположени пронизващи сини очи.

— Искам да се извиня — каза Конуей — за тази сутрин. Не биваше да избухвам така.

— Няма нищо.

— Трябва да се извиня и на Херби. Наприказвах ги едни…

— Той ще разбере.

— Чувствам се ужасно — продължи хирургът. — Но когато гледаш как пациентът колабира пред теб, как свършва пред очите ти… Ти не знаеш какво е.

— Не знам — признах аз.

Пътувахме мълчаливо известно време, после попитах:

— Мога ли да те помоля за една услуга?

— Разбира се.

— Разкажи ми за Дж. Д. Рандъл.

Той се спря.

— Защо?

— Просто любопитство.

— Глупости.

— Добре — казах аз.

— Прибрали са Лий, нали? — попита Конуей.

— Да.

— Той ли го е направил?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Вярвам на думите му — отговорих.

Конуей въздъхна:

— Джон — каза той, — ти не си глупак. Предполагам, че някой те е натоварил с това. Ще го отречеш ли?

— Не е там въпросът.

— Разбира се, че е. Всеки би го отрекъл.

— Невъзможно ли е Арт да е невинен?

— Не само е възможно, най-вероятно е невинен.

— Е, тогава?

Конуей поклати глава.

— Забравяш как стоят нещата. Рандъл е голяма клечка. Загубил е дъщеря си. Много му е удобно единственият в квартала китаец, известен с това, че прави незаконни аборти, сега да опере пешкира. Идеален случай китаецът да си получи заслуженото.

— Чувал съм тази теория и по-рано. Не я приемам.

— Тогава не познаваш Дж. Д. Рандъл.

— Това е вярно.

— Той е лостът, с който можеш да преобърнеш вселената. Има пари, власт и престиж. Може да има каквото си поиска — дори малката глава на китаеца.

— Но защо му е тя? — попитах аз.

Конуей се изсмя.

— Братче, да не падаш от небето?

Трябва да съм изглеждал объркан.

— Не знаеш ли за… — Виждайки недоумението на лицето ми, той много внимателно кръстоса ръце пред гърдите си и не каза нищо повече. Взираше се право напред.

— Е? — настоях аз.

— По-добре питай Арт.

— Питам теб — отвърнах.

— Попитай Лу Кар — каза Конуей. — Може би той ще ти каже. Аз няма.

— Добре тогава. Разкажи ми за Рандъл.

— Като хирург?

— Да, като хирург.

Конуей сви рамене:

— Като хирург не струва. Посредствен е. Губи хора, които не трябва да губи. Млади и силни хора.

Аз кимнах.

— И е зъл като дявол. Просто смила стажантите си, набутва ги в какви ли не гадости и ги хвърля в пълно отчаяние. Той ръководи много млади и надеждни кадри и такова е отношението му към всеки от тях. Знам го от личен опит. Преди да специализирам кардиология в Хюстън, две години специализирах гръдни болести под негов контрол. Бях на двайсет и девет, когато се срещнах с Рандъл за пръв път, а той беше на четирийсет и девет. Внушаваше респект със своята енергичност и добри маниери, с костюмите от Бонд Стрийт и приятелите си със замъци във Франция. Тези неща, разбира се, не представляват гаранция, че е добър като хирург, но такова е общото впечатление, което създават. Всичко това му придава бляскав ореол. Прави го да изглежда съвършен.

Не казвах нищо. Конуей се вживяваше в темата все повече и повече — беше повишил глас и размахваше силните си ръце. Не исках да го прекъсвам.

— Проблемът — каза Конуей — е, че Дж. Д. е старомоден. Той започна да практикува през петдесетте заедно с Грос, Чартрис, Шакълфорд и другите момчета. Тогава хирургията беше по-различна — беше важна сръчността, а науката нямаше кой знае какво значение. Никой не знаеше за електролитите или за химията. А Рандъл никога не е бил на „ти“ с тях. Докато с новото поколение лекари не е така.

— Но Рандъл има добра репутация — възразих аз.

— И той като Джон Уилкс Бут — каза Конуей — я имаше за малко.

— Не усещам ли нотка на професионална завист?

— Моята лява ръка е по-добра от неговата дясна, при това със затворени очи — изпъчи се Конуей.

Аз се усмихнах.

— И винаги се навърта из болницата, дори в неделя — добави той.

— Това ли е любимото му занимание?

— Истински бодил. Студентите се шегуват, че се разхождал с чук и гвоздеи в джоба, в случай че му се удаде да разпне някого.

— Не може да е чак толкова отвратителен.

— Не е — призна Конуей. — Но само ако е в добро настроение. Като всички нас и той си има почивни дни.

— Изкарваш го твърде суров.

— По-лош от средното ниво копелета — каза той. — Знаеш ли какво още говорят студентите?

— Какво?

— Те казват, че Рандъл обича да реже сърца, защото си нямал свое собствено.