Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Case of Need, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 47 гласа)

Вторник
Единадесети октомври

Едно

Когато се събудих, денят изглеждаше нормален. Бях изтощен, навън ръмеше, времето беше студено, сиво и отблъскващо. Съблякох пижамата си и взех един душ. Докато се бръснех, влезе Джудит и ме целуна, после отиде да приготви закуската. Усмихнах се в огледалото и се запитах каква ли щеше да бъде хирургическата ми програма за деня.

Тогава се сетих: днес нямаше да ходя в болницата. Припомних си цялата история.

Не беше обикновен ден.

Отидох до прозореца и погледнах ситните капчици по стъклото. За пръв път се запитах дали да не зарежа всичко и да отида на работа. Изведнъж шофирането до лабораторията, паркирането на колата, закачването на палтото, обличането на престилката и поставянето на ръкавиците — всички дребни детайли от моето всекидневие — ми се сториха очарователни и примамливи. Това беше работата ми: обичах я и я вършех без умора и напрежение; бях свикнал с нея и се чувствах добре, докато я вършех. Нямаше смисъл да си играя на аматьор-детектив — в студената сутрешна светлина идеята изглеждаше нелепа. Тогава започнах да си припомням лицата, които бях видял: лицето на Арт, на Дж. Д. Рандъл и нескритото самодоволство на Бредфорд. Знаех, че ако аз не помогна на Арт, никой нямаше да го направи.

Това беше плашеща, почти ужасяваща мисъл.

* * *

Закусвахме сами с Джудит. Децата още спяха.

— Какво смяташ да правиш днес? — попита тя.

— Не съм решил още.

Аз си задавах същия въпрос. Трябваше да науча повече, много повече — за Керън и мисис Рандъл. За никоя от тях не знаех кой знае колко.

— Ще започна с момичето — казах.

— Защо?

— От разказите на близките й излиза, че е била самата невинност. Всички я обичали и била просто чудесна.

— Може и да е била.

— Да, но освен мнението на баща й и брат й е добре да чуя мнението и на някой друг.

— Как ще го откриеш?

— Ще тръгна от Смит Колидж.

* * *

В Смит Колидж, Нортхемптън, щата Масачузетс, по средата на път, отиващ дявол знае къде, получават образование 2200 момичета. На разстояние два часа път по магистралата след бариерата за изхода от Холиок и след още половин час каране по второкласни пътища пресякох железопътната линия и влязох в града. Никога не съм харесвал Нортхемптън. Атмосферата му е особено потискаща за студентски град: почти можеш да помиришеш във въздуха раздразнението и тежката обща немощ на 2200 красиви момичета, оставени на това забравено и от Бога място за цели четири години, както и общото раздразнение на местните жители, принудени да се съобразяват с тях през това време.

Районът на колежа е красив, особено през есента, когато листата сменят цветовете си. Красив е дори когато вали.

Отидох директно в канцеларията на колежа и потърсих името на Керън Рандъл в указателя за ученици и преподаватели. Дадоха ми и карта на района на колежа, на която беше обозначено и мястото на нейното общежитие Хенли Хол.

Оказа се бяла дървена къща на Уилбър Стрийт. В нея живееха четирийсет момичета. На партера имаше дневна със светли тапети на ситни шарки, обзаведена доста безвкусно. Наоколо се мотаеха момичета с дълги накъдрени коси, облечени в униформени престилки. До вратата имаше портиерна.

— Бих искал да говоря с Керън Рандъл — казах на момичето.

Тя ме погледна сепнато, решила сякаш, че съм изнасилвач на средна възраст.

— Аз съм чичо й — доктор Бери.

— Не бях тук през уикенда. Откакто съм се върнала, не съм виждала Керън. Тя отиде в Бостън за почивните дни.

Имах късмет: очевидно дежурната не знаеше нищо. Дали другите момичета знаеха, засега не можех да си отговоря. Имаше вероятност възпитателката на пансиона да е вече уведомена или пък скоро да научи. Исках да избегна срещата си с нея.

— А, ето я Джини, съквартирантката й — каза момичето зад бюрото.

От вратата излезе тъмнокосо момиче, облечено в тесен комбинезон и евтин пуловер — по странно педантичния си външен вид напомняше на стара мома, но нещо в израза на лицето й се противопоставяше на останалата част от тялото й. Момичето на бюрото махна на Джини и каза:

— Това е доктор Бери. Той търси Керън.

Момичето ме погледна стреснато. Тя знаеше. Бързо я хванах, заведох я до дневната и я накарах да седне.

— Но Керън…

— Знам — прекъснах я аз. — Но трябва да говоря с вас.

— Мисля, че е по-добре да поискам разрешение от мис Питърс — каза Джини и започна да се изправя. Внимателно я побутнах да седне.

— Преди да го направите, ще ви кажа, че бях на аутопсията на Керън вчера.

Тя вдигна ръка към устните си.

— Съжалявам, че съм толкова рязък, но имам сериозни въпроси, на които само вие можете да отговорите. И двамата знаем какво ще каже мис Питърс.

— Тя не би разрешила да говоря с вас — каза Джини.

Гледаше ме подозрително, но се виждаше, че съм събудил любопитството й.

— Нека да отидем на по-спокойно място — предложих.

— Не знам…

— Ще ви отнема само няколко минути.

Тя стана и кимна към коридора.

— По принцип не е разрешено мъже да влизат в стаите ни — каза тя. — Но вие сте роднини, нали?

— Да — отговорих.

Джини и Керън живееха в една стая на приземния етаж в задната част на сградата. Вътре беше претъпкано и нямаше къде да се обърнеш от подарени за спомен момичешки вещи — снимки на момчета, писма, шеговити картички за рождени дни, програми за футболните мачове на най-реномираните колежи в източната част на САЩ, парченца от панделки, училищни програми, шишенца с парфюми, плюшени играчки. Джини седна на едно от леглата и ми посочи стола.

— Миналата вечер мис Питърс ме уведоми, че Керън е… умряла при злополука. Помоли ме известно време да не го съобщавам на никого. Смешно е. Никой от познатите ми не е умирал досега — имам предвид на моята възраст. Смешно е, по-скоро… странно е. Не почувствах нищо, не се развълнувах особено. Май че още не го вярвам.

— Познавахте ли Керън, преди да станете съквартирантки?

— Не. Събра ни колежът.

— Разбирахте ли се?

Тя потрепери. Но беше някак фалшиво — като грижливо репетиран пред огледалото жест.

— Предполагам, че сме се разбирали. Керън не беше типичната първокурсничка. Тя не се изплаши от условията тук и винаги заминаваше за ден или за целия уикенд. На практика никога не влезе в клас и непрекъснато говореше колко мрази това място. Казва го всяка от нас, но тя го правеше някак сериозно. Мисля, че наистина го мразеше.

— Защо мислите така?

— Заради поведението й. Бягаше от часовете, напускаше района на колежа. Тя подписваше родителите си, за да излезе през уикендите, като твърдеше, че отива да ги посети, но никога не го правеше. Тя самата ми призна. Керън мразеше родителите си.

Джини стана и отвори вратата на гардероба. От вътрешната й страна имаше закачена голяма гланцирана снимка на Дж. Д. Рандъл — цялата покрита с миниатюрни дупчици.

— Знаете ли от какво са? Тя имаше навик да хвърля стрелички по него всяка вечер, преди да си легне.

Джини затвори вратата.

— А майка й?

— О, тя харесваше майка си. Истинската си майка, която е умряла. Сега има мащеха. Нея Керън никога не е харесвала особено.

— За какво друго говореше Керън?

— За момчета — каза Джини, сядайки на леглото отново.

— Всички говорим за момчета. Керън е ходила в частно училище някъде наблизо и познаваше много момчета. Те често идваха да я видят.

— Имаше ли някоя по-сериозна връзка?

— Не мисля. Имаше много познати момчета и всички я преследваха.

— Значи беше популярна?

— Или нещо такова — каза Джини, сбърчвайки нос. — Слушайте, не е хубаво да се говорят такива неща за нея сега, знаете ли. И няма причини да мисля, че е истина. Може пък всичко да е било една голяма лъжа.

— Какво значи това?

— Ами ти идваш тук като първокурсник и никой не те познава, никой не е чувал за тебе преди — можеш да кажеш на хората каквото поискаш и номерът ти да мине. По-рано имах навика да казвам, че съм била лидерка на клакьорките в гимназията, просто заради майтапа. Всъщност аз учих в частно училище, но винаги съм искала да бъда лидерка.

— Разбирам.

— Измислиците са толкова полезни понякога, нали знаете?

— Какви истории ви е разказвала Керън?

— Не знам. Не бяха точно истории. Просто един вид загатвания. Тя искаше хората да вярват, че е дива, и че всичките й приятели са диви. Всъщност това беше любимата й дума: див. Тя знаеше какво да направи, за да не се съмняваш в думите й. Никога не разказваше историите си от начало до край. Това бяха малки, накъсани коментарии. За абортите й, за всичко.

— Абортите й?

— Казваше, че имала два, преди дори да влезе в колежа. Това е доста невероятно, не мислите ли? Два аборта? Тя беше само на седемнайсет, в края на краищата. Казах й, че не й вярвам, и тя се втурна да обяснява как се правело всичко, с най-големи подробности. След това вече не бях толкова сигурна.

Момиче от лекарско семейство можеше лесно да добие представа за механизмите на кюртажа. Това обаче не беше доказателство, че тя самата е правила аборт.

— Каза ли ви нещо по-конкретно? Къде са й ги направили например?

— Не. Каза само, че ги е правила. Всъщност тя постоянно говореше за такива неща. Знам, че искаше да ме шокира. Можеше да бъде доста арогантна, когато пожелаеше. Спомням си първия, не — втория уикенд, откакто бяхме тук, тя излезе в събота вечерта и се върна късно. Побърках се от притеснение. Дойде си по някое време, цялата раздърпана, пъхна се в леглото на загасени лампи и каза: „Господи, обичам черно месо!“ Просто така. Не знаех какво да отговоря, имам предвид, че тогава не я познавах добре, така че не казах нищо. Помислих, че се опитва да ме впечатли.

— Какво друго ви е разказвала?

Джини потръпна.

— Не мога да си спомня. Винаги бяха несвързани неща. Една вечер, докато се приготвяше да излиза и си свиркаше пред огледалото, ми каза: „Този уикенд наистина ще го получа.“ Или нещо такова, не си спомням точните й думи.

— И какво отговорихте вие?

— Казах: „Забавлявай се.“ Какво можеш да кажеш, когато излизаш от банята и някой ти съобщава такова нещо? Тя отвърна: „Ще се забавлявам, ще се забавлявам.“ Винаги правеше малки, шокиращи коментарии.

— А вие вярвахте ли й?

— След няколко месеца започнах да й вярвам.

— Имали ли сте някога причина да мислите, че е бременна?

— Докато беше тук? В училище? Не.

— Сигурна ли сте?

— Никога не е споменавала такова нещо. А и тя пиеше хапчета.

— Сигурна ли сте?

— Да, така мисля. Всяка сутрин превръщаше това в истински ритуал. Хапчетата са ей там.

— Къде?

Джини посочи.

— На бюрото. В малкото шишенце.

Станах, отидох до бюрото и взех пластмасовото шишенце. Етикетът беше от аптека „Бейкън“. Указания липсваха. Извадих бележника си и записах номера на рецептата и името на лекаря. После отворих шишенцето и извадих едно хапче. Бяха останали само четири.

— Тя всеки ден ли ги пиеше?

— Точно така — отговори Джини.

Не бях гинеколог, нито пък аптекар, но знаех все пак някои неща. Първо, че повечето противозачатъчни се продаваха в специални опаковки, за да може жената лесно да следи дните. Второ, че първоначалната доза хормони е била намалена от 10 милиграма на ден на два милиграма. Това значеше, че хапчетата би трябвало да бъдат дребни. А тези хапчета бяха огромни в сравнение с противозачатъчните. Нямаха никаква маркировка на повърхността, бяха тебеширенобели и доста ронливи на пипане. Пуснах едно в джоба си и върнах останалите в шишенцето. Дори и без проверка имах идея какви може да са.

— Срещали ли сте някои от приятелите на Керън?

Джини поклати отрицателно глава.

— Керън говореше ли понякога за тях, разказваше ли ви за срещите си?

— Не. Поне не като за личности, ако разбирате какво искам да кажа. Тя разказваше как се проявявали в леглото, но обикновено по твърде циничен начин. Винаги се опитваше да ме смайва с цинизми и разни вулгарни неща. Почакайте малко.

Тя стана и отиде до тоалетната масичка на Керън. Над нея имаше огледало — в рамката му бяха пъхнати няколко снимки на момчета. Тя измъкна две от тях и ми ги подаде.

— Това е едно от момчетата, за които говореше, но мисля, че вече не се виждаха. Срещала се е с него през лятото или нещо такова. Той учи в Харвард.

На снимката, заело стандартна рекламна поза и зяпнало във фотоапарата, имаше момче във футболна униформа с номер 71.

— Как се казва?

— Не знам.

Взех футболната програма на срещата „Харвард“—"Колумбия" и прегледах списъка. Номер 71 беше Алън Зенър, десен защитник. Написах името му в бележника си и върнах снимката на Джини.

— Този — каза тя, подавайки ми втората снимка — е по-нов. Мисля, че се виждаше с него. Понякога вечер; като се връщаше, тя целуваше снимката, преди да си легне. Името му, мисля, е Ралф или Роджър.

На снимката имаше млад негър в тесен блестящ костюм, с електрическа китара в едната си ръка. Той се усмихваше доста сковано.

— Твърдите, че се е виждала с него?

— Да, струва ми се. Той участва в група, която свири в Бостън.

— И се казва Ралф? А знаете ли името на групата?

Джини се намръщи.

— Казвала го е, но не си го спомням. Керън един вид обичаше да пази момчетата си в тайна. Не беше като някои момичета, които сядат и ти разказват и най-малките подробности за приятелите си.

— И мислите, че тя се е срещала с него през уикендите?

Джини кимна.

— Къде?

— Предполагам, че в Бостън или Ню Хевън.

Обърнах снимката в ръцете си. На гърба й беше написано: „Фото Кързин, Уошингтън Стрийт“.

— Мога ли да взема снимката с мен?

— Разбира се. На мен не ми трябва.

Пуснах я в джоба си и седнах отново.

— Познавате ли някои от тези хора? Някое от момчетата?

— Не, никога не съм виждала никой от приятелите й. А, един момент. Веднъж видях. Едно момиче.

— Момиче?

— Да. Веднъж Керън ми каза, че една нейна добра приятелка щяла да дойде за един ден. Била много готина, много дива. Голяма реклама й направи. Очаквах да бъде супер. И когато дойде…

— Да?

— Ами, беше наистина странна — каза Джини. — Много висока, действително с много дълги крака. Керън все говореше колко искала и нейните да бъдат толкова дълги. А момичето просто седеше и не казваше нищо. Беше красива, предполагам, и някак унесена. Може би е била дрогирана, не знам. След около един час седене тя проговори и изрече много странни неща.

— Какви по-точно?

— Доколкото си спомням, каза, че „Дъждът в Испания е предимно пропилян“. И измисли стихове за хора, бягащи в спагетени полета. Бяха доста тъпи, имам предвид не такива, че да ги наречеш добри.

— Как се казваше момичето?

— Може би Енджи.

— Тя в колеж ли учеше?

— Не. Беше млада, но работеше. Керън, струва ми се, каза, че била медицинска сестра.

— Опитайте се да си спомните името й.

Джини се намръщи и погледна пода, после поклати глава.

— Не мога — каза. — Не обърнах внимание.

Не исках да оставям нещата така, но ставаше късно.

— Какво друго можете да ми кажете за Керън? Беше ли нервна? Неспокойна?

— Не. Винаги беше спокойна. Всички в общежитието бяха нервни, особено в периода, когато имахме изпити, но на нея не личеше да й пука.

— А случваше ли се да е енергична, жизнерадостна, бъбрива?

— Керън? Шегувате ли се? Вижте какво, тя винаги беше полумъртва, с изключение на срещите й, когато се оживяваше, иначе все се оплакваше от умора.

— Много ли спеше?

— Да. Проспиваше по-голямата част от училищните часове.

— Много ли ядеше?

— Не точно. Проспиваше и повечето часове за хранене.

— Сигурно е отслабнала тогава?

— Всъщност тя наддаде — каза Джини. — Не много, но достатъчно. След шест седмици вече не можеше да се пъхне в повечето от роклите си. Наложи й се да си купи други.

— Забелязахте ли други промени?

— Е, още една, но не съм сигурна дали е важна. Имам предвид, че тя беше важна за Керън, но никой друг не забелязваше.

— И каква беше тя?

— Беше си втълпила, че започнала да се окосмява. Нали знаете, ръцете, краката, на горната устна. Оплакваше се, че бръсне краката си през цялото време.

Погледнах часовника си и видях, че беше почти обяд.

— Е, не искам да губите от часовете си.

— Няма значение — каза тя. — Толкова ми е интересно.

— Какво имате предвид?

— Да ви наблюдавам как работите.

— Трябва да сте говорили с лекари и друг път.

Тя въздъхна.

— Сигурно си мислите, че съм глупава — каза тя кисело. — Но не съм вчерашна.

— Мисля, че сте много интелигентна.

— Ще искате ли да свидетелствам?

— Да свидетелствате? Защо?

— В съда, на съдебен процес.

Гледайки я, имах чувството, че отново репетира пред огледалото. Лицето й имаше дълбокомъдреното изражение на киноактриса.

— Не съм сигурен, че съм проследил мисълта ви.

— Не можете да си признаете — каза тя, — но аз знам, че сте адвокат.

— Нима?

— Разбрах го десет минути след като дойдохте. И искате ли да знаете как?

— Как?

— По начина, по който разгледахте хапчетата. Направихте го много внимателно, не като лекар. Мисля си, че от вас би излязъл добър лекар.

— Сигурно сте права.

— Късмет в работата — пожела ми тя и аз тръгнах към вратата.

— Благодаря.

И тя ми намигна.