Майкъл Крайтън
Аборт (37)

Три

Обядът беше вкусен. Към края му аз се вгледах в тях и мислено си казах, че по-добре беше да не бях идвал и да не знаех нищо за тях. Не исках нито да знам, нито да мисля за това.

После с Питър пихме кафе. От кухнята чувах как Евелин мие чиниите. Трудно ми беше да си представя, че прави това. При Питър тя беше съвсем различна. Беше почти възможно да я харесаш.

— Предполагам — каза Питър, — че беше нечестно да те каня тук днес.

— Да, така е.

Той въздъхна и придърпа вратовръзката към масивното си коремче.

— Никога по-рано не съм попадал в такова положение.

— В какъв смисъл?

— Натясно съм — каза той.

Мислех си, че сам си го е направил, знаейки много добре какво ще стане. Опитах се да го обвиня за това, но не успях съвсем.

— Ужасното е — продължи той, — когато се връщаш в мислите си назад и се чудиш кое от всички неща си могъл да коригираш. Аз непрекъснато го правя. И никога не намирам точката, която търся. Онази съдбовна точка във времето, когато направих погрешния ход в цялата тая каша. Като се забърках с Евелин, предполагам. Но аз бих го направил отново. Или като се забърках с Керън. Но и това бих направил отново. Всяко нещо, взето поотделно, беше правилно, но комбинацията…

— Нека Джошуа оттегли обвиненията — казах аз.

Той поклати глава.

— Моят брат и аз — каза той — никога не сме се разбирали. Поне доколкото си спомням. Ние сме различни във всичко, дори физически. Мислим различно, действаме различно. Когато бях малък, се дразнех от факта, че ми е брат, и тайно подозирах, че не ми е, че е бил осиновен или нещо такова. Предполагам, че и той е мислел същото.

Той си изпи кафето и отпусна глава върху гърдите си.

— Евелин се опита да убеди Джошуа да оттегли обвинението. Но той е категоричен и тя не успя.

— Опитваш се да я извиниш ли?

— Да.

— Лошото е, че тя е споменала първо името на Лий.

— Да — каза той, — но било, каквото било.

Той ме изпрати до вратата. Аз излязох, навън грееше сиво, бледо слънце.

Докато вървях към колата си, той ми извика:

— Ако не искаш да се забъркваш, бих те разбрал.

Погледнах назад.

— Дяволски добре знаеш, че нямам избор.

— Не знаех — каза той, — но се надявах.

* * *

Когато влязох в колата, се чудех какво да предприема по-нататък. Нямах никаква представа, никакъв шанс, нищо. Може би трябваше да се обадя пак на Зенър и да видя дали би могъл да си спомни още нещо от разговора си. Можех да посетя Джини в Смит Колидж или Анджела и Бъбълс и да разбера дали си спомнят нещо повече. Но се съмнявах, че биха могли.

Бръкнах в джоба за ключовете и напипах нещо. Извадих го: снимка на негър в лъскав костюм. Роман Джонс.

Съвсем бях забравил за Роман. Вгледах се в снимката, опитвайки се да определя чертите, да преценя човека. Беше невъзможно: позата беше стандартна — предизвикателен поглед на добре облечен младеж, като издокаран простак, важно ухилен. Беше поза за тълпата и нищо не ми говореше.

Аз трудно намирам думите и затова винаги съм се изненадвал, че моят син се справя с лекота. Когато е сам, той се забавлява с играчките си и си измисля словесни игри: съчинява си рими или си разказва приказки. Той има много добър слух и винаги идва да му обяснявам. Веднъж ме попита какво е екдизиаст, като произнасяше думата перфектно, но много внимателно, сякаш беше чуплива.

Така че не бях много изненадан, когато веднъж, докато мислех за работата си, той дойде и ми каза:

— Татко, какво означава да правиш аборт?

— Защо?

— Един от полицаите каза, че чичо Арт прави аборти.

Това лошо ли е?

— Понякога — казах аз.

Той се облегна на коленете ми и подпря върху тях брадичката си. Имаше големи кафяви очи. Очите на Джудит.

— Но какво означава това, татко?

— Сложно нещо — казах аз, опитвайки се да спечеля време.

— Това някакъв лекар ли е? Като невролога?

— Да — отвърнах, — само че прави други неща. — Вдигнах го и го поставих на коленете си. Усетих тежестта на тялото му. Той порастваше и натежаваше. Джудит казва, че е вече време за друго дете. — Свързано е с бебетата — казах аз.

— Нещо като акушер ли?

— Акушер. Да.

— Той изважда бебето от мама?

— Да, но е различно. Понякога бебето не е нормално. Понякога то се ражда така, че не може да говори.

— Ами нали бебетата започват да говорят по-късно?

— Така е, но понякога то се ражда без крака и без ръце. Друг път то се ражда с други дефекти. Тогава един лекар изважда бебето предварително.

— Преди да е пораснало? Аз бях ли изваден по-рано?

— Не — казах аз и го притиснах към себе си.

— Защо някои бебета нямат крака и ръце?

— Това са нещастни случаи. Грешка на природата.

Той извади ръката си, погледна я, размърда пръстите си и каза:

— Ръцете са хубави.

— Да.

— Но всеки има ръце.

— Не всеки.

— Всички, които аз познавам.

— Да, но понякога хората се раждат без тях.

— Как тогава могат да хванат топка?

— Не могат.

— Не ми харесва това — каза той, пак погледна ръката си, затвори пръстите и продължи да я гледа.

— Ти защо имаш ръце? — попита той.

— Защото… — това беше прекалено труден въпрос за мен.

— Защото какво?

— Защото вътре в твоето тяло има код.

— Какво е код?

— Инструкции. Кодът казва на тялото ти как да се развива.

— Кодът?!

— Това е като книжка с инструкции. План.

— О!

Детето се замисли.

— Това е нещо като играта на строител. Ти гледаш рисунките и правиш каквото виждаш. Това е чертеж.

— О!

Не можех да знам дали ме разбра или не. Той размисли над това, което му казах, после ме погледна.

— Ако извадиш бебето от майка му, какво става с него?

— Ами отива си.

— Къде?

— Другаде — казах, понеже не исках да обяснявам по-нататък.

— О! — Той слезе от коленете ми. — Наистина ли чичо Арт прави аборти?

— Не — отвърнах аз. Знаех, че не мога да му кажа истината. Иначе учителката му от детската градина можеше да ми се обади във връзка с чичо му, който прави аборти. Но въпреки това се почувствах зле.

— Добре — каза той. — Доволен съм. — И излезе.

* * *

Джудит каза:

— Ти не ядеш.

Бутнах настрани яденето си.

— Не съм много гладен.

— Изяж си всичко, Джони — обърна се Джудит към сина ни. Той държеше вилицата в малкото си, стиснато юмруче.

— И аз не съм гладен — каза той и се вторачи в мен.

— Разбира се, че си — скарах му се аз.

— Не, не съм.

Деби, която беше достатъчно порасла, за да вижда над масата, хвърли ножа и вилицата си на пода.

— Аз също не съм гладна, храната е ужасна.

— Мисля, че е много вкусна. — Аз хапнах една лъжица. Децата ме гледаха подозрително, особено Деби — за своите три години тя беше доста съобразителна.

— Ти просто искаш да ни накараш да ядем, татко.

— На мен ми харесва — казах и продължих да се храня.

— Преструваш се.

— Не, не се преструвам.

— Тогава защо не се усмихваш? — попита Деби. За щастие в този момент и Джони реши да продължи да яде.

— Вкусно е — каза той и потърка коремчето си.

— Така ли? — не повярва Деби.

— Да, много е вкусно.

Деби хапна малко. Тя обичаше да си прави експерименти. Гребна още една лъжица и както я поднасяше към устата си, я изсипа върху роклята си. Тогава, като всяка нормална жена, се ядоса на всички около нея и заяви, че яденето е отвратително и че няма да яде повече. Джудит започна да я нарича превзета госпожица, което беше явен признак, че е започнала да се ядосва. Деби се облегна, а Джони продължаваше да се храни, докато не ни показа гордо празната си чиния.

Имаше още половин час до лягането на децата. Аз бях в кухнята, когато Джудит дойде и ме попита.

— Ще пиеш ли кафе?

— Да, с удоволствие.

— Съжалявам за децата — каза тя. — Имаха няколко изтощителни дни.

— Всички ги имахме.

Тя наля кафето и седна на масата срещу мен.

— Продължавам да си мисля за писмата — каза тя, — тези, които Бети е получила.

— Какво за тях?

— Просто какво означават. Хиляди хора навън, всички наоколо, чакат шанса си — тъпи, глупави, ограничени…

— Това е то демокрацията — казах аз. — Тези хора живеят в нашата страна.

— Сега ми се подиграваш.

— Не, знам какво искаш да кажеш.

— Добре. Но това ме плаши — каза Джудит и ми подаде захарницата. — Мисля, че искам да напусна Бостън и никога повече да не се върна.

— Навсякъде е същото.

* * *

Цели два часа преглеждах стари текстове и статии в списания в работния си кабинет. Същевременно и много мислих. Опитвах се да проумея всичко това — Керън Рандъл и Суперхед, и Алън Зенър, и Бъбълс, и Анджела. Опитах се да разбера поведението на Уестън. В края на краищата не намерих смисъл в нищо.

— Вече е девет — надникна в стаята Джудит.

Станах и си облякох сакото.

— Излизаш ли?

— Да.

— Къде отиваш?

— На бар, долу в града — казах и се усмихнах.

— За какво?

— По дяволите, ако знам!

Илектрик Грейп се намираше на Уошингтън Стрийт. Отвън изглеждаше отблъскващо: стара тухлена сграда с големи прозорци, покрити с хартия, за да не се вижда вътре. На тях беше написано: „Нощен бар ЗЕФИРИ“. Натрапчивите звуци на рокендрола чух още докато се приближавах.

Беше четвъртък, около десет вечерта. Няколко моряци и проститутки стояха отпред, преметнали крак върху крак. Влязох в сградата.

Беше горещо и влажно и смърдеше на животинска пот, а звукът беше оглушителен. Стените вибрираха и правеха въздуха светъл и плътен. Ушите ми започнаха да бучат. Затворих за малко очи, за да свикна с тъмнината. В центъра на бара имаше евтини дървени маси и малък дансинг близо до мястото на оркестъра. Само двама моряци танцуваха с две дебели, нечистоплътни момичета. На естрадата дънеха група „Зефири“. Бяха петима — трима солокитаристи, един барабанист и един певец, който галеше микрофона и кълчеше краката си около него. Вдигаха страхотен шум, но лицата им излъчваха някаква сладникавост, сякаш очакваха нещо да се случи, а междувременно убиваха времето си със свирене. От двете страни на състава имаше две танцьорки с къси костюми и бикини с ресни. Едната беше пълничка, а другата беше с хубаво лице, но не особено грациозно тяло. В светлините на прожекторите косите им бяха тебеширенобели. Отидох на бара и си поръчах скоч с лед.

Платих питието си и се обърнах да наблюдавам групата. Роман беше единият от китаристите — мускулест мъж на двайсет и няколко години, с гъста къдрава черна коса. Докато свиреше, той си гледаше пръстите.

— Доста са готини — казах на бармана.

Той вдигна рамене:

— Харесва ли ти такава музика?

— Разбира се, а на тебе?

— Боклук! Истински боклук!

— А каква музика харесваш?

— Оперна — каза той и отиде да обслужи друг клиент, така че не можах да го попитам дали ме будалка или не.

Стоях и отпивах от питието си. „Зефирите“ свършиха парчето си и моряците на дансинга изръкопляскаха.

Солистът, все още под влияние на песента, се доближи до микрофона и поблагодари с такъв глас, сякаш го аплодираха хиляди.

— Следващата ни песен е едно старо парче на Чък Бери — каза той.

Оказа се „Дългоопашатата Сали“ на Литъл Ричард, наистина старо парче. Достатъчно старо, за да ми напомни дните преди да се оженя, когато водех момичетата на места като това, за да прекараме една дива вечер. Свиреха песента добре, високо и бързо. Джудит мразеше тъжния рокендрол, а аз винаги съм го харесвал. Но той не беше модерен, когато нашето поколение растеше. Беше смятан за музика от ниска класа. Но времената се менят. Най-накрая „Зефири“ свършиха. Те пуснаха запис, после слязоха от естрадата и се запътиха към бара. Аз се приближих до Роман и докоснах ръката му.

— Мога ли да те почерпя?

Той ме погледна изненадано.

— Защо?

— Фен съм на Литъл Ричард.

Той ме огледа от горе до долу.

— Я се разкарай.

— Говоря сериозно.

— Водка — каза той и седна до мен. Аз я поръчах и щом я сервираха, той я гаврътна наведнъж.

— Ще изпием по още едно питие и тогава можем да говорим за Литъл Ричард, нали така?

— Окей — отговорих аз. Той си взе още една водка и тръгна към масата от другата страна на бара. Последвах го. Сребристият му костюм проблясваше в тъмнината. Седнахме, той погледна питието си и каза:

— Сега да видим сребърната плоча.

— Какво?

Роман ме погледна огорчено:

— Значката, приятел, значката. Нищо не правя, освен ако не носиш значка.

Сигурно съм изглеждал объркан.

— Исусе — каза той, — кога ще почват да назначават акъллии ченгета?

— Аз не съм ченге.

— Така значи. — Той изпи питието си и се изправи.

— Почакай малко — извиках след него — да ти покажа нещо.

Изкарах си портфейла и потърсих лекарската си карта. Беше тъмно и той се наведе да я погледне.

— Без майтап — гласът му беше саркастичен, но въпреки това седна отново.

— Това е истината. Аз съм лекар.

— Окей. Ти си лекар. Миришеш на ченге, но си лекар. Да уточним правилата. Виждаш ли там онези четиримата? — Той посочи с глава групата си. — Ако нещо стане, те ще свидетелстват, че си ми показал докторска карта, а не значка. Такава е уговорката, малкият, да не стигаме до съда. Ясно ли е?

— Аз просто исках да си поговорим.

— И без будалкане — той отпи от питието си и се усмихна едва забележимо. — Сигурно вече се носят слухове.

— Така ли?

— Ами даа. — Той ме погледна. — На теб кой ти каза?

— Имам си начини.

— Какви начини?

Вдигнах рамене:

— Просто… начини.

— Кой иска?

— Аз искам. — Той се изсмя.

— Ти? А бе я по-сериозно, ти не искаш нищо.

— Добре — станах и понечих да си тръгна. — Може би съм сбъркал адреса.

— Един момент, малкият.

Спрях се. Той седеше на масата, взираше се в питието и въртеше чашата в ръцете си.

— Седни.

Седнах отново. Той продължи да гледа чашата.

— Това е добра дрога, не я смесваме с нищо. Най-доброто качество е и цената е висока. Ясно ли е?

— Окей.

Той размърда нервно краката и ръцете си.

— Колко пликчета искаш?

— Десет, петнайсет, колкото имаш!

— Имам толкова, колкото искаш.

— Тогава петнайсет — казах, — но първо искам да я видя.

— Да, да, добре. Можеш да я видиш. Но дрогата е добра. — Той почеса с ръце сребристата материя, после се усмихна:

— Но преди това искам нещо.

— Какво?

— Кой ти каза?

Подвоумих се.

— Анджела Хардинг.

Това сякаш го обърка. Не можех да разбера дали не казах нещо погрешно. Той се размърда в стола си; като че решаваше какво да направи, и попита:

— Тя приятелка ли ти е?

— Нещо такова.

— Кога я видя за последен път?

— Вчера.

Той посочи бавно изхода и каза:

— Вратата е там, давам ти трийсет секунди да излезнеш оттук, преди да те размажа. Чуваш ли ме, ченге? Трийсет секунди!

— Добре де, не беше Анджела, беше една нейна приятелка.

— Коя?

— Керън Рандъл.

— Никога не съм чувал за нея.

— Аз пък знам, че я познаваш доста добре.

Той поклати глава.

— Не, ти казвам.

— Така са ми казали.

— Излъгали са те, жестоко са те излъгали.

Потърсих в портфейла си и извадих снимката му.

— Намерих я в стаята й в колежа.

Преди да разбера какво става, той грабна снимката от ръцете ми и я разкъса.

— Каква снимка? — попита той с престорено безразличие. — Не знам за никаква снимка и никога не съм виждал момичето.

Аз се облегнах. Той ме погледна със злобни очи:

— Зарежи тая работа.

— Дойдох тук да купя нещо — отвърнах. — Ще си тръгна, когато го получа.

— Ще си тръгнеш сега, ако знаеш какво е най-доброто за теб.

Той се почеса отново. Погледнах го и разбрах, че няма да науча нищо повече. Роман нямаше да продължи да говори, а аз не бях в състояние да го накарам.

— Добре — изправих се и оставих чашата си на масата. — Между впрочем, знаеш ли къде мога да си намеря малко тиопентал?

За момент очите му се разшириха. После каза:

— Малко какво?

— Тиопентал.

— Не съм чувал никога. А сега се разкарай, докато някой от ония готини типове на бара не те е ступал и не ти е пръснал черепа.

Излязох. Беше студено и отново ръмеше. Погледнах към Уошингтън Стрийт и ярките светлини на другите барове. Изчаках трийсет секунди и се върнах. Чашата ми все още беше на масата. Взех я и се обърнах да си тръгна, оглеждайки внимателно бара.

Роман беше в ъгъла и говореше по телефона. Това беше всичко, което исках да знам.