Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Case of Need, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 47 гласа)

Седем

Последния път, когато някой ги е броил, е имало 25 000 названия на човешки болести и открити лекарства за 5000 от тях. Всеки млад лекар живее с мечтата да открие нова болест. Това е най-бързият и сигурен начин да се направи кариера в медицината. На практика е много по-добре да се открие някоя нова болест, отколкото да се намери лечение за стара — тогава лекарството е предмет на спорове и дискусии дълги години, докато новата болест се приема бързо и с готовност.

Луис Кар, още докато беше стажант, улучи джакпота: откри нова болест. Беше наистина рядка: наследствена дисгамаглобулинемия, засягаща вторичното делене. Намери я в четиричленно семейство, но не това беше важно. Важното беше, че Луис я откри, описа и публикува резултатите в Ню Ингланд Джърнъл ъф Медисин.

Шест години по-късно той вече беше професор в клиниката на Мем. Никой не се съмняваше, че ще бъде избран. Всичко беше просто въпрос на време, докато някой от персонала се пенсионираше и се освободеше кабинет.

Кар имаше добро работно място с оглед на статута му в Мем — то беше просто идеално за млад ентусиазиран интернист. От една страна, кабинетът беше тесен и затрупан с купчини списания, текстове и изследователски доклади, разхвърляни навсякъде. От друга, беше мръсен и стар, заврян в един отдалечен тъмен ъгъл на Калдър Билдинг, близо до Отделението за бъбречни изследвания. И като капак на всичко посред мръсотията и бъркотията седеше хубава секретарка, доста секси, способна и напълно недосегаема: нефункционалната й красота контрастираше на функционалната грозота на кабинета.

— Доктор Кар е на визитация — каза тя, без да се усмихне. — Той помоли да го почакате.

Влязох и седнах, след като преместих от стола стари броеве на Америкън Джърнъл ъф Експериментал Байолъджи. Няколко минути по-късно пристигна и доктор Кар. Беше облечен в бяла престилка, отворена отпред (клиничните професори никога не закопчават престилките си) и със стетоскоп около врата си. Яката на ризата му беше изхабена (професорите не са много добре платени), но черните му обувки блестяха (професорите са внимателни за нещата, които имат значение). Както винаги маниерите му бяха много хладни, много премислени и дипломатични.

Злите езици говореха, че Кар бил повече от дипломатичен, че той най-безсрамно се присламчвал към групата на управляващите. Много хора не одобряваха внезапния му и бърз успех, както и самоуверените му маниери. Кар е с кръгло детско лице, бузите му са гладки и заоблени. Той има привлекателна момчешка усмивка, която много се харесва на пациентите. Точно с тази усмивка ми се усмихна сега.

— Здравей, Джон.

Той затвори вратата на кабинета и седна зад бюрото си. Всеки практикуващ лекар, който те поглежда иззад бюрото си, го прави по един и същи начин — със замислено изпитателно-въпросително изражение, което не се променя дори и да ти няма нищо. Луис Кар изглеждаше точно по този начин.

— Искаш да знаеш за Керън Рандъл — каза той, сякаш съобщаваше важно откритие.

— Точно така.

— По лични причини?

— Да.

— Каквото и да ти кажа, ще си остане между нас, нали?

— Разбира се.

— Добре — каза той. — Ще ти кажа. Не бях пряк свидетел, но проследих събитията отблизо.

Знаех си, че го е направил. Луис Кар проследяваше всички събития в Мем отблизо; той знаеше слуховете повече от която и да е от сестрите. Получаваше информацията си по естествен път — така както другите вдишваха въздуха.

— Момичето било докарано в Отделението за бърза помощ в четири часа тази сутрин. Тя си отивала. Когато пратили носилката при колата, била в делириум. Получила открит вагинален кръвоизлив. Имала температура 39 градуса, суха кожа, учестено дишане, променлив пулс и ниско кръвно налягане. Оплаквала се от жажда[1].

Кар си пое дълбоко въздух.

— Интернистът я прегледал и наредил да я сложат на системи и да започнат веднага преливането. Бързо инжектирал един литър Д5[2]. Опитал се също така да определи откъде идва кървенето, но не успял, така че й дал окситоцин, за да стегне матката и да забави кървенето. Направил тампонада като временна мярка. Разбрал после по майката кое е момичето и се паникьосал. Повикал един стажант. Той започнал кръвопреливането. Изписал й профилактично добра доза пеницилин. Но за съжаление не прочел картона й и дори не попитал майката за алергични реакции.

— А тя била свръхчувствителна?

— Извънредно — каза Кар. — Десет минути след като й били пеницилина, момичето започнало да се задушава и не било в състояние да диша. Междувременно картонът бил свален от регистратурата и интернистът разбрал какво е направил. Тогава и бил един милиграм епинефрин мускулно. Нямало никакъв ефект и той преминал на венозно приложение на бенадрил, кортизон и аминофилин. Поставили й кислороден апарат, но тя посиняла, получила конвулсии и умряла за 20 минути.

Запалих цигара и си помислих, че в никакъв случай не бих желал да бъда на мястото на този интернист сега.

— Вероятно — каза Кар — момичето щеше да умре и без друго. Не можем да знаем със сигурност, но имаме всички основания да смятаме, че при приемането й вече е била загубила 50% от кръвта си. Това, изглежда, е границата, както знаеш — шокът обикновено е необратим. Така че едва ли щяхме да я спасим. Но това, разбира се, не променя положението.

— Защо интернистът е дал най-напред пеницилин? — попитах аз.

— Своеобразна болнична процедура — каза Кар. — Нещо обичайно тук за определени симптоми. Обикновено, когато имаме жена с очевиден вагинален кръвоизлив и силна треска — признак за инфекция — ние назначаваме кюртаж, поставяме я на легло и й бием доза антибиотик. Изписването става обикновено на следващия ден. В картона се отразява като спонтанен аборт.

— Това ли е окончателната диагноза на Керън Рандъл?

Кар кимна.

— Спонтанен аборт. Винаги го записваме така, защото по този начин не се налага да се занимаваме с полицията. Тук виждаме твърде малко самопредизвикани и нелегално предизвикани аборти. Понякога идват момичета с толкова много вагинална пяна, че се пенят като препълнена пералня. Друг път идват с кървене. Във всички случаи момичето е истерично и фрашкано с безумни лъжи. Ние просто тихо се грижим за нея, след което я изпращаме по пътя й.

— И никога не докладвате в полицията?

— Ние сме лекари, а не прилагащи закона офицери. По този начин приемаме около сто момичета на година. Ако докладвахме за всяко, щяхме да прекараме времето си в съдилища, давайки показания, а не практикувайки медицина.

— Но не изисква ли законът…

— Разбира се — каза Кар бързо. — Законът изисква да докладваме. Законът също така изисква да докладваме и за физически насилия, но ако докладвахме за всеки пияница, който се замесва в публичен скандал, никога нямаше да му видим края. Нито едно отделение за бърза помощ не докладва за всичко, за което трябва. Просто не можеш да работиш на такава основа.

— Но ако е имало аборт…

— Погледни логично на нещата — каза Кар. — Голяма част от тези случаи са спонтанни аборти. Голяма част не са, но няма смисъл да ги третираме по друг начин. Представи си, че някакъв касапин е подредил някакво момиче, и ти сигнализираш в полицията. Те пристигат на следващия ден и момичето заявява или че абортът е бил спонтанен, или че го е предизвикала сама. Във всички случаи тя няма да каже истината и полицаите ще се ядосат — най-вече на тебе, защото ти си ги повикал.

— Това случва ли се?

— Да — каза Кар. — Самият аз съм свидетел на два такива случая. И двата пъти момичето изглеждаше побъркано от страх, убедено, че ще умре. Искаше да вкара в затвора човека, извършил аборта, и извикваше полицията. Но до сутринта тя вече се чувстваше добре; получила добрия болничен кюртаж, тя осъзнаваше, че проблемите й са свършили. Не искаше да се занимава с полицията, не искаше да се забърква в нищо. Така че, когато ченгетата идваха, тя се преструваше, че всичко е било една голяма грешка.

— И вие сте доволни да изчистите след направилия аборта и да я пуснете да си върви?

— Ние се опитваме да възстановим здравето на хората. Това е всичко. Един лекар не може да си позволи да съди. Ние чистим и след много лоши шофьори и злобни пияници. Но не е наша работа да изнасяме лекции за шофиране или против алкохола. Ние просто се опитваме да им върнем доброто здраве.

Нямаше да се карам с него. Знаех, че няма смисъл. Затова смених темата.

— Какво ще кажеш за обвиненията срещу Лий? Как се случи всичко?

— Когато момичето умря — каза Кар, — мисис Рандъл изпадна в истерия. Тя започна да пищи, затова й дадоха успокоителни. После притихна, но продължи да твърди, че дъщеря й споменала, че Лий е извършил аборта. Така че тя извика полицията.

— Мисис Рандъл?

— Точно така.

— Ами болничната диагноза?

— Остана спонтанен аборт. Това е официалната медицинска интерпретация. Подмяната й с криминален аборт, доколкото това ни засяга, е направена извън клиниката. Аутопсията ще покаже дали е имало аборт.

— Аутопсията го показа — казах аз. — Доста добър аборт при това, като изключим частичното разкъсване на ендометриума. Направен е от човек с умения… но с недостатъчни умения.

— Говорил ли си с Лий?

— Тази сутрин. Твърди, че не го е направил той. Вярвам му, като имам предвид аутопсията.

— Може би е сбъркал…

— Не мисля. Арт е прекалено добър, прекалено способен.

Кар извади стетоскопа от джоба си и се загледа в него. Изглежда, се чувстваше неловко.

— Всичко е много объркано — каза той. — Много объркано.

— Трябва да се изясни — казах. — Не можем да си скрием главите в пясъка и да оставим Лий да отиде по дяволите.

— Не, разбира се, че не. Но Дж. Д. Рандъл беше направо бесен.

— Мога да си представя.

— Само дето не уби нещастния интернист, като разбра какво лечение е приложил. Бях там и помислих, че ще го удуши с голи ръце.

— Кой е интернистът?

— Казва се Роджър Уайтинг. Добро момче, въпреки че е назначил пеницилин.

— Къде е сега?

— Вероятно вкъщи. Тръгна си в осем сутринта. — Кар притихна и машинално запрехвърля стетоскопа в ръцете си. — Джон, ти сигурен ли си, че искаш да се забъркваш в това?

— Не искам да правя нищо — отговорих аз. — Ако имах избор, щях сега да бъда в лабораторията си. Но нямам.

— Проблемът е — каза Кар, — че едва ли може да се направи нещо. Дж. Д. Рандъл е много разстроен.

— Вече го каза.

— Само се опитвам да ти помогна да разбереш как стоят работите. — Кар премести някои неща на бюрото си, без да ме погледне. Накрая каза: — Случаят е в добри ръце. Доколкото разбирам, Лий има прекрасен адвокат.

— Има много въпроси без отговор. Искам да съм сигурен, че ще бъдат изяснени.

— Той е в добри ръце — каза Кар отново.

— В чии ръце? На Рандъл? На негодниците, които видях в полицейското управление?

— Имаме отлични полицаи в Бостън.

— Глупости!

Той търпеливо въздъхна:

— Какво се надяваш да докажеш?

— Че не го е направил Лий.

Кар поклати глава.

— Това не е най-важното.

— На мен ми се струва, че точно това е най-важното.

— Не — каза Кар. — Най-важното е, че дъщерята на Дж. Д. Рандъл е убита при аборт и някой трябва да плати. А Лий прави аборти — това няма да е трудно да се докаже в съда. В бостънски съд най-често повече от половината съдебни заседатели са католици. Те ще го осъдят от общи съображения.

— От общи съображения?

— Знаеш какво имам предвид — каза Кар, намествайки се в стола си.

— Искаш да кажеш, че Лий е изкупителната жертва?

— Точно така. Лий е изкупителната жертва.

— Това ли е официалната версия?

— Повече или по-малко.

— И какво мислиш за нея?

— Човек, който прави аборти, се поставя в опасност. Той нарушава закона. Когато от аборт почине дъщерята на известен бостънски лекар…

— Лий казва, че не го е направил той.

Кар се усмихна тъжно:

— Това има ли значение?

Бележки

[1] Жаждата е много важен симптом при шок. По неизяснени причини тя се проявява само при тежък шок поради загуба на течности. — Б.а.

[2] 5%-ен разтвор на декстроза във вода, за да се замести количеството течност, което е загубено. — Б.а.