Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Case of Need, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 48 гласа)

Пет

Чувствах се раздразнен, когато се разделихме със Сандерсън. Не можех да определя защо точно. Вероятно беше прав, вероятно, без да мога да се мотивирам, търсех стабилни основи, търсех хора, на които да вярвам.

Но имаше и нещо друго. Ако се стигнеше до съдебен процес, вероятността да бъдем въвлечени и ние със Сандерсън беше голяма. Тогава щеше да излезе наяве и ролята ни на измамници на Комисията за изследване на тъканите. И двамата със Сандерсън имахме голям дял в цялата работа — почти колкото този на Арт. Не бяхме го споменавали, но през цялото време тази мисъл стоеше изтикана в подсъзнанието ми, а бях сигурен, че и в неговото. Това правеше интерпретацията на нещата различна.

Сандерсън беше абсолютно прав — можехме да прехвърлим подозренията върху Питър Рандъл. Но ако го направехме, никога нямаше да знаем защо сме постъпили така. Разбира се, винаги можехме да кажем, че сме вярвали, че той е виновният. Или — че е било оправдано да се спаси несправедливо обвинен човек.

Но никога нямаше да бъдем сигурни дали не сме го направили, за да запазим себе си.

Преди да предприема каквото и да било, трябваше да събера повече информация. В предположението на Сандерсън не се правеше разлика дали мисис Рандъл със сигурност знае, че Питър е направил аборта, или просто подозира, че е така.

А и още един въпрос висеше без отговор: ако мисис Рандъл подозираше, че Питър е направил аборта, и искаше да предотврати арестуването му, защо бе назовала името на Арт? Каква информация имаше за него?

Арт Лий беше внимателен и предпазлив човек. Името му не се споменаваше всекидневно от бременните жени в Бостън. За него знаеха няколко лекари и относително малък брой пациентки. Клиентелата му беше внимателно подбирана.

Откъде можеше да знае мисис Рандъл, че Лий прави аборти? Отговора можеше да знае само един човек: Фриц Вернер.

* * *

Фриц Вернер живееше в една хубава къща на Бийкън Стрийт. На приземния й етаж се намираха кабинетът му, който се състоеше от чакалня и голяма, удобна стая с бюро, стол и диван — и библиотеката. Живееха на горните два етажа. Качих се направо на втория етаж и влязох в дневната. Намерих я непроменена — голямото бюро до прозореца бе затрупано с тетрадки, скицници, пастели; на стените висяха картини на Пикасо и Миро, снимка на Т.С.Елиът, гледащ сърдито към фотоапарата, портрет с автограф на Мариан Мур, разговаряща с приятеля си Флойд Патерсън.

Фриц седеше в тежко кресло, облечен в огромен обемист пуловер. На ушите си имаше слушалки, пушеше дебела цигара и плачеше. Сълзите се стичаха по плоските му бледи бузи. Когато ме видя, той избърса очите си и свали слушалките.

— А, Джон. Познаваш ли произведенията на Албинони?

— Не — казах.

— Тогава не знаеш и адажиото му.

— Страхувам се, че е така.

— То винаги ме натъжава. — Той отново избърса очите си. — Дяволски е тъжно. Толкова е хубаво. Но седни де.

Седнах. Той изключи касетофона и извади касетата. Грижливо избърса праха й и я прибра.

— Радвам се, че дойде. Как мина денят ти?

— Интересно.

— Наминал си край Бъбълс?

— Да, видях я.

— Как я намираш?

— Смущаваща.

— Защо го казваш?

Аз се усмихнах.

— Не ме анализирай, Фриц. Никога не плащам сметките си на лекарите. Разкажи ми за Керън Рандъл.

— Много е мръсно, Джон.

— Държиш се като Чарли Франк.

— Чарли Франк не е пълен глупак — каза Фриц. — Между другото, казах ли ти, че сега имам нов приятел?

— Не.

— Великолепно създание. Много е интересен. Трябва да поговорим за него някой път.

— Разкажи ми за Керън Рандъл — върнах го към целта на разговора.

— Да. Всъщност — Фриц пое дълбоко въздух — ти не познаваше момичето, Джон. Тя не беше добро дете. Беше неприятна, лъжлива, злобна и с ужасна невроза. Граничеща с психоза, ако питаш мен.

Той отиде в спалнята и съблече пуловера си. Гледах го, докато обличаше чиста риза и си слагаше връзката.

— Проблемите й — каза Фриц — бяха от сексуално естество, резултат от травми в детството, свързани с родителите и. Баща й не е най-благоразумният човек, когото познавам. Фактът, че се е оженил за тази жена, е най-доброто доказателство. Ти виждал ли си я?

— Сегашната мисис Рандъл?

— Да. Наистина ужасна жена. — Той потръпна.

— Ти познаваше ли Керън?

— За нещастие да. Познавах и родителите й. За пръв път се срещнахме на онова великолепно, възхитително парти, дадено от баронеса…

— Хайде, опиши ми я — прекъснах го аз.

Фриц въздъхна.

— Това момиче, Керън Рандъл, беше живо въплъщение на родителите си със собствените им неврози. Тя в известен смисъл превръщаше фантасмагориите им в реалност.

— Какво точно имаш предвид?

— Отказът й да спазва правилата — стремежът да е сексуално свободна, без да я е грижа какво говорят хората, да излиза със съмнителни типове — атлети, негри и други такива.

— Била ли е някога твоя пациентка?

Той въздъхна отново.

— Не, слава Богу. В един момент ми предложиха да я взема, но отказах. По това време имах три други млади момичета за пациентки и те ми бяха достатъчни. Повече от достатъчни.

— Кой ти предложи да я вземеш?

— Питър, разбира се. Той е единственият разумен човек в семейството.

— Какво ще кажеш за абортите на Керън?

— Аборти?

— Хайде, Фриц.

Той отиде до един шкаф, извади спортно яке, облече го и оправи реверите му.

— Хората никога не разбират — каза той. — Тук се наблюдава една цикличност, едно добре познато явление — толкова познато, колкото инфарктът. Ти изследваш особеностите, симптомите, заболяването. Виждаш, че то се е проявявало многократно и преди това. Вироглаво дете намира слабото място на родителя си — с безпогрешна, фантастична точност — и започва да издевателства. А после, когато дойде наказанието, то трябва да бъде адекватно на същото това слабо място. Всичко трябва да си пасне: ако някой те попита нещо на френски, ти трябва да му отговориш също на френски.

— Не разбирам.

— За момиче като Керън е било важно наказанието. Тя е искала да бъде наказана, но наказанието, както и бунтът й, е трябвало да бъде сексуално по същество. Тя е искала да изстрада родилните болки, за да компенсира разрива със семейството си, с обществото, със собствения си морал… Казано е много добре в една книга… — Той започна да тършува на една лавица с книги.

— Няма нужда, не си прави труда.

— Не, не. Един прекрасен цитат. Ще ти хареса.

Той търси още известно време, после се изправи.

— Не мога да я намеря, но няма значение. Идеята е, че тя се е нуждаела от страдание, но никога не го е преживявала. Тази е била причината да продължава да забременява.

— Говориш като психиатър. Колко пъти е забременявала?

— Доколкото ми е известно, два пъти. Но това го знам от останалите си пациентки. Много жени са се чувствали заплашени от Керън. Тя е атакувала ценностната им система, представите им за добро и зло. Тя ги е провокирала, подмятала им, че са стари, без сексуален живот, плахи и глупави. Една жена на средна възраст не може да устои на такова предизвикателство, за нея то е ужасяващо. Тя трябва да отговори, да отреагира, трябва да си състави мнение, което да отстоява нейната същност — и следователно осъжда Керън.

— Значи си чувал доста слухове.

— Чувал съм много страхове.

Той си дръпна от цигарата. Стаята беше пълна със слънчева светлина и син дим. После седна на леглото и започна да си обува обувките.

— Честно казано, не след дълго и аз самият започнах да презирам Керън. Тя прехвърли границите, отиде твърде далеч.

— Вероятно не е могла да бъде по-различна.

— Вероятно — каза Фриц — се е нуждаела от един хубав бой.

— Това професионалното ти мнение ли е?

Той се усмихна.

— Това е просто проява на моето човешко раздразнение.

— Фриц, колко аборта е правила Керън преди последния уикенд?

— Два.

— Един миналото лято през юни и един преди това ли?

— Да.

— И кой й ги е правил?

— Нямам представа — отговори той, изпускайки дим.

— Бил е много добър, защото Бъбълс казва, че е отсъствала само един следобед. Бил е твърде сръчен, щом не я е наранил.

— Вероятно. Така или иначе, тя е била богато момиче.

Гледах го и имах чувството, че той знае.

— Фриц, Питър Рандъл ли е бил?

Той изгрухтя:

— Ако знаеш, защо питаш?

— Нужно ми е потвърждение.

— Нужна ти е здрава примка около врата, ако питаш мен. Но да, Питър го е направил.

— Дж. Д. Рандъл знаел ли е?

— Бог да ни е на помощ! Не, разбира се!

— А мисис Рандъл?

— Хъмм, за това вече не съм сигурен. Възможно е, но доста се съмнявам.

— А дали Дж. Д. Рандъл е знаел, че Питър прави аборти?

— Да. Всеки знае. Той е най-опитният в този занаят, повярвай ми.

— Но Дж. Д. никога не е знаел, че на Керън са й правени аборти.

— Точно така.

— Каква е връзката между мисис Рандъл и Арт Лий?

— Много си находчив днес — каза Фриц.

Аз чаках за отговор. Той си дръпна от цигарата, изпусна драматичен облак дим около лицето си и погледна встрани от мен.

— О! — казах аз. — Кога?

— Миналата година. Около Коледа, ако си спомням точно.

— И Дж. Д. никога не разбра?

— Ако наистина искаш да знаеш, Дж. Д. изкара миналата година ноември и декември в Индия, работейки за Министерството на външните работи. Нещо като доброволно пътешествие или обществено здравно мероприятие.

— В такъв случай кой е бил бащата?

— Има известни догадки, но никой не знае със сигурност, вероятно дори и самата мисис Рандъл.

Отново изпитах чувството, че ме лъже.

— Хайде де, Фриц, ще ми помагаш ли или не?

— Скъпо момче, ти си ужасно умен.

Той отиде пред огледалото и оправи сакото си, после изпъна ризата си. Този навик на Фриц винаги правеше впечатление: той непрекъснато докосваше тялото си, за да се увери сякаш, че не е изчезнало.

— Съдейки по това, че и двете са такива разгонени кучки, неведнъж съм си мислел, че сегашната мисис Рандъл спокойно би могла да бъде майка на Керън.

Запалих цигара.

— Защо се е оженил за нея Дж. Д. Рандъл?

Фриц безпомощно вдигна рамене, после натъпка носна кърпичка в джоба си и закопча ръкавелите.

— Един Господ знае защо. Говореше се по онова време, че произхождала от добро семейство — от Род Айланд, но я пратили в швейцарско училище. Швейцарските училища биха могли да развалят всяко момиче. При всички случаи тя е била съвсем неподходяща за човек над шейсетте, и хирург на всичко отгоре. Тя бързо е започнала да се отегчава в мрачния си дом. Швейцарските училища те учат да се отегчаваш при всякакви обстоятелства.

Той си закопча сакото и хвърли през рамо последен поглед в огледалото.

— И така — каза той, — тя е започнала да се забавлява.

— Колко дълго е продължило това?

— Повече от година.

— Тя ли е уредила аборта на Керън?

— Съмнявам се. По-вероятно е да е била Сейна.

— Коя е Сейна?

— Любовницата на Дж. Д.

Поех си дълбоко въздух, питайки се дали Фриц не се майтапи с мен. Реших, че не е шега.

— Дж. Д. има любовница?

— О, да. Току-що завършила стажантка. Работела в Кардиологичната лаборатория на Мем. Чувал съм, че била изумителна.

— Но не си я виждал, така ли?

— Уви, не.

— Тогава откъде знаеш?

Той се усмихна загадъчно.

— А Керън харесвала ли я?

— Да. Били добри приятелки. Почти еднакви на възраст, между впрочем.

Не обърнах внимание на последната забележка.

— Ти знаеш — продължи Фриц, — че Керън е била много привързана към майка си, първата мисис Рандъл. Тя е умряла от рак преди две години и това е било голям удар за Керън, която никога не е обичала особено много баща си, но е разчитала на майка си. Загубата на майчината подкрепа на 16 години е била твърде болезнена за нея. Много от последвалите… събития вероятно се дължат на лоши съвети.

— От Сейна?

— Не. Според информацията, която имам за Сейна, тя е добро момиче.

— Не те разбирам.

— Една от причините да намрази Керън баща си е била, че е знаела за многобройните му похождения. Първата е била мисис Джуейт, а след това…

— Няма значение — казах аз. — Картинката ми е ясна. Значи той е мамел и първата си съпруга?

— Да кажем, че не й е казвал истината.

— И Керън е знаела?

— Тя беше твърде досетливо момиче.

— Има нещо, което не разбирам. Ако Рандъл е обичал разнообразието, защо се е оженил отново?

— О, но това е очевидно. Достатъчен е само един поглед към сегашната му съпруга. Мисис Рандъл е негова собственост, декорация, орнамент на неговото съществуване. Почти като екзотично растение в саксия — и това сравнение съвсем не е далеч от истината, като се има предвид колко много пие тя.

— Но това е безсмислено — казах аз.

Той ме погледна развеселено.

— А какво ще кажеш за онази сестра, с която обядваш два пъти седмично?

— Сандра ми е просто приятелка. Тя е приятно момиче. — Изведнъж ми стана ясно, че той е изключително добре информиран.

— И нищо повече?

— Не, разбира се — казах малко неуверено.

— Просто случайно се засичате в закусвалнята всеки вторник и петък?

— Да. Разписанията ни…

— Какво, мислиш, е отношението на това момиче към теб?

— Нищо особено. Тя е с десет години по-млада от мен.

— Не си ли поласкан?

Какво имаш предвид? — попитах аз, знаейки точно отговора на въпроса.

— Не изпитваш ли удоволствие от разговорите си с нея?

Сандра беше сестра от медицинския персонал на осмия етаж. Беше много хубава, с много големи очи, тънка талия и особена походка…

— Нищо не се е случило — казах аз.

— И нищо няма да се случи. И все пак ти се срещаш с нея два пъти в седмицата.

— Тя внася приятно разнообразие в работата ми. Два пъти седмично, рандеву в интимната, сексуално заредена атмосфера на закусвалнята на Линкълн Хоспитъл.

— Няма нужда да повишаваш тон.

— Не повишавам тон — казах аз по-тихо.

— Виждаш ли — каза Фриц. — Хората разбират нещата по различни начини. Ти не чувстваш никаква необходимост да правиш нещо повече, освен да разговаряш с това момиче. Достатъчно ти е, че тя е там и те гледа в устата, лудо влюбена в теб…

— Фриц…

— Виж, ще ти разкажа един случай от личния си опит. Имах пациент, който изпитваше необходимост да убива хора. Желанието му беше много силно, трудно за контролиране. То притесняваше пациента ми и той живееше в постоянен страх да не вземе да убие някого наистина. Но в края на краищата този човек си намери работа в Средния запад като екзекутор. Той убиваше хора на електрическия стол и така изкарваше прехраната си. Правеше го много добре, беше най-добрият екзекутор в историята на щата. Има няколко патента за малки приспособления, които е изобретил, за да направи смъртта по-бърза и безболезнена. Той е ученик на смъртта. Обича работата си и и се е посветил изцяло. Гледа на методите и изобретенията си, както лекарите на своите задължения: облекчаване на страданията, напредък, усъвършенстване.

— И какво?

— Искам да кажа, че тези анормални желания могат да се изразяват под много форми — някои законни, други не. Всеки трябва да намери начин да се справи с тях.

— Твърде много се отдалечихме от Керън — казах аз.

— Не чак толкова. Питал ли си се някога защо е била толкова близка с майка си и толкова чужда с баща си? Питал ли си се защо след смъртта на майка си тя изведнъж се променя? Секс, наркотици, самоунижение, дори става приятелка на любовницата на баща си?

Облегнах се назад. Фриц отново се разприказва.

— Момичето — продължи той — е имало известни стресове и задръжки. Имало е също така и съответните реакции — някои защитни, други агресивни спрямо това, което е наблюдавала при родителите си. Тя е реагирала на това, което става. Налагало й се е. В известен смисъл тя е стабилизирала своя свят.

— И това ако е стабилност!

— Точно така — каза Фриц. — Неприятна, гадна, перверзна. Но вероятно единствената, която е можела да постигне.

— Ще ми се да поговоря с тази Сейна.

— Не е възможно. Сейна се върна в Хелзинки преди шест месеца.

— А Керън?

— Керън се превърна в блуждаеща душа. Тя нямаше към кого да се обърне, нямаше приятели, нямаше цели. Или поне така се чувстваше.

— Ами Бъбълс и Анджела Хардинг?

Фриц ме погледна неподвижно.

— Какво за тях?

— Те можеха да й помогнат.

— Може ли давещият се да спаси друг удавник?

Слязохме по стълбите.