Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Case of Need, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 47 гласа)

Пет

Надписът беше полуизтрит: „ФОТОГРАФСКО СТУДИО КЪРЗИН“. Отдолу с дребен жълт шрифт пишеше: „Снимки за всякакви цели. Паспортни, рекламни, за приятели. Срок — един час.“

Фотостудиото се намираше на ъгъла в северната част на Уошингтън Стрийт, далеч от светлините на кината и големите магазини. Влязох вътре и заварих дребни старци, мъж и жена, седящи един до друг.

— Да? — попита мъжът с нежен, почти плах глас.

— Имам един особен проблем — започнах аз.

— Паспорт ли? Няма никакъв проблем. Можем да ви извадим снимките за един час, дори за по-малко, ако бързате. Правили сме го хиляди пъти.

— Точно така — добави жената, кимайки. — Повече от хиляди.

— Моят проблем е по-различен — отговорих аз. — Вижте, дъщеря ми навършва 16 години и ще и организираме голямо парти…

— Съжаляваме, не се занимаваме с годежи — каза мъжът.

— Това не е годеж, а парти по случай рожден ден.

— Не, дума да не става.

— Преди го правехме — обясни жената. — Едно време. Но беше такъв ужас.

Въздъхнах дълбоко.

— Това, което ми трябва, е малко информация. Дъщеря ми е луда по някаква рокендрол група, а вие сте ги снимали. Исках това да бъде изненада, така че си помислих, че…

— Вие имате дъщеря на 16?

Той ме изгледа подозрително.

— Точно така. Следващата седмица ще ги навърши.

— И ние сме правили снимка на група?

— Да.

Подадох му снимката. Той дълго я гледа.

— Това не е група, това е само един човек — каза накрая.

— Знам, но той е част от групата. Вие сте направили снимката и аз си помислих, че вероятно…

През това време мъжът разгледа гърба на снимката.

— Ние сме я правили — съобщи той. — Това е нашият печат. „Фотографско студио Кързин“. Това сме ние. Съществува от 1931 година. Баща ми го държеше преди мен, Бог да го прости. Значи твърдите, че това е група — попита той, размахвайки снимката.

— Член на група.

— Възможно е — каза той и подаде снимката на жената. — Помниш ли да сме снимали такава група?

— Може и да сме снимали, но не мога да си ги спомня.

— Вероятно е била рекламна снимка — предположих аз.

— Как се казва групата?

— Не знам. Затова дойдох при вас. Нали снимката има вашия печат…

— Видях, не съм сляп — отговори троснато той. После се наведе и погледна под тезгяха. — Трябва да проверя картотеката. Там пазим всичко.

Разнесе се шум от прехвърляне на снимки. За голяма моя изненада той наистина беше фотографирал дузина групи. Ровеше много бързо.

— Жена ми не може да ги запомни, но аз ги помня. Видя ли ги, всичките си ги спомням. Ето, това са Джими и „Ду-Дах“.

Той прелистваше бързо.

— „Уарблър“, „Кофин“, „Клик“. Имената се залепват за теб, странно нещо.

Опитвах се да погледна лицата, докато разгръщаше, но той го правеше много бързо.

— Чакайте малко — посочих аз една снимка. — Мисля, че са тези.

Мъжът се намръщи.

— „Зефир“ — каза той с неодобрителен тон. — Ето кои били.

Погледнах петимата мъже — всички бяха негри. Носеха същите блестящи костюми като този, който бях видял на единичната снимка.

Всички се усмихваха някак сковано, сякаш им бе неприятно, че ги снимат.

— Знаете ли имената им? — попитах.

Той обърна снимката обратно и прочете:

— „Зейк, Зич, Роман, Джордж и Хепи“. Това са те.

— Добре — казах аз и ги записах в тефтерчето си. — Имате ли представа как мога да се свържа с тях?

— Вижте, вие сигурен ли сте, че ги искате за партито на дъщеря си?

— Защо не?

Мъжът вдигна рамене.

— Не вдъхват особено доверие.

— Е, надявам се, че нищо няма да стане, ако посвирят една вечер.

— Не знам — каза той недоверчиво, — доста са съмнителни.

— Знаете ли къде мога да ги намеря?

— Разбира се — той посочи с пръст надолу по улицата. — Нощем работят в Илектрик Грейп. Всички негри киснат там.

— Благодаря ви — казах аз и тръгнах към вратата.

— Бъдете внимателен — посъветва ме жената. Аз промърморих и затворих вратата.

— Приятно прекарване на партито — пожела мъжът.

* * *

Алън Зенър беше огромно като планина хлапе. Беше не толкова висок, колкото широк. Намерих го на излизане от тренировка в Дилън Фийлд Хаус. Беше следобед и залязващото слънце хвърляше златни отблясъци над стадиона „Солджърс Фийлд“ и над близките сгради — Фийлд Хаус, хокейната пързалка и закритите тенискортове. На едно игрище някаква група все още се боричкаше, вдигайки облаци от жълтокафяв прах.

Зенър тъкмо си беше взел душа — късата му черна коса беше още влажна и той я търкаше, спомнил си сякаш строгата препоръка на треньора да не излиза навън с мокра коса.

Каза ми, че бърза да вечеря и да започне да учи, така че говорихме по пътя към общежитията на Харвард. Тази година завършвал Леверт Хаус и специализирал история. Не харесвал темата на дипломната си работа. Притеснявал се дали ще успее да влезе в Юридическия факултет — там не давали предимство на спортистите.

Най-накрая насочих разговора към Керън.

— И вие ли?

— Какво искате да кажете?

— Вие сте вторият за днес. Фоги беше тук преди вас.

— Фоги?

— Стареца. Тя така му викаше.

— Защо?

— Не зная. Просто го наричаше как ли не.

— Вие говорихте ли с него?

— Той дойде да ме види — отговори Зенър внимателно.

— И какво?

— Казах му да се маха. — Той вдигна рамене.

— Защо?

Бяхме стигнали до Масачузетс Авеню. Движението беше натоварено.

— Защото не искам да се забърквам.

— Но вие вече сте се забъркали.

— Да, по дяволите, зная — той тръгна да пресича улицата, умело проправяйки си път между колите.

— Знаете ли какво й се е случило?

— Вижте, зная повече от всеки друг по този случай.

— Но не искате да ви намесват?

— Това е положението.

— Нещата са много сериозни — отговорих аз. — Арестуван е човек, обвинен в убийството й. Трябва да ми кажете всичко, каквото знаете.

— Вижте, тя беше добро момиче, но имаше проблеми. За кратко нещата вървяха добре, после проблемите се увеличиха и всичко свърши. Сега ме оставете на мира.

Аз вдигнах рамене.

— Когато делото се гледа, защитата ще ви призове като свидетел. Те могат да ви накарат да свидетелствате под клетва.

— На никакъв процес няма да свидетелствам.

— Няма да имате избор — казах аз, — освен, разбира се, ако изобщо няма дело.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че е по-добре да си поговорим.

Две преки по-надолу, срещу Сентръл Скуеър, имаше малка мръсна таверна с ненастроен телевизор на бара. Поръчахме си две бири и докато чакахме, гледахме прогнозата за времето.

— Вие защо се интересувате от всичко това?

— Мисля, че Лий е невинен.

Той се изсмя.

— Вие сте единственият, който мисли така.

Бирите дойдоха. Аз платих. Той сръбна от своята и облиза пяната от устните си.

— Добре — съгласи се изведнъж Зенър. — Ще ви разкажа как се запознахме.

Срещнахме се на едно парти през април миналата година. Разбирахме се чудесно. Всичко изглеждаше направо страхотно. Не знаех нищо за нея, когато я срещнах, тя беше просто хубаво момиче. Знаех, че е млада. Но не знаех, че е толкова млада, поне не до следващата сутрин, когато бях поразен от изненада. Исусе, та тя беше само шестнайсетгодишна… Но я харесвах. Не беше глупава.

Той изпи половината чаша на един дъх.

— И така, започнахме да се виждаме. Малко по малко разбрах коя е. Тя по особен начин обясняваше нещата на части. Беше много вълнуващо, също като стар филмов сериал. Керън беше добра в това.

— Кога престанахте да се виждате?

— В началото на юни. Тя завършваше Конкорд и аз й заявих, че ще отида на тържеството. Тя се възпротиви. Попитах я защо. И тогава ми беше обяснено кои са родителите й и как ще изглеждам в сравнение с тях. Разбирате ли, аз по-рано се казвах Земник и съм отраснал в Бруклин. Керън взе решението си и аз трябваше да се разкарам. Тогава наистина се бях разстроил. Сега вече не ме интересува.

— И никога повече не я видяхте?

— Само веднъж. Трябва да е било към края на юли. Заедно с приятели си бях намерил изгодна строителна работа на Кейп. За нея се носеха слухове, които не бях чувал, докато бяхме гаджета — че събирала защитни бандажи, каквито носят състезателите по футбол, че имала проблеми в семейството и че мразела баща си. Започнаха да ми се изясняват неща, които по-рано не разбирах. Чух също, че щяла да прави аборт, и разправяла на хората, че детето е мое.

Той свърши бирата си и направи знак на бармана. Поръчахме по още една.

— Един ден се натресох на нея близо до Скъсет. Беше на някаква бензиностанция, тя зареждаше колата си, когато аз се наредих на опашката със своята. Разговорът ни беше кратък. Питах я наистина ли е правила аборт и тя каза да. Попитах я дали детето е било мое, а тя ми отговори със съвършено спокоен глас, че не знае кой е бащата. Пратих я да върви по дяволите и си тръгнах. Тогава тя се затича и ме настигна, каза, че съжалява и че иска да си останем приятели. Отговорих й, че не можем да бъдем приятели, и тя се разрева. По дяволите, отвратително е някое момиче да ти се разплаче на бензиностанция. Така че онази вечер обещах да я изведа.

— И направихте ли го?

— Да. Беше ужасно. Алън, направи това, Алън, направи онова; по-бързо, Алън, сега по-бавно. Алън, толкова много се потиш. Тя просто не млъкна.

— Тя на Кейп ли живееше миналото лято?

— Поне така ми каза. Работела в художествена галерия или нещо такова. Но чух, че прекарвала по-голямата част от времето си на Бийкън Хил. Имаше някакви луди приятели.

— Познавате ли някой от тях?

— Само една. На едно парти на Кейп някой ме представи на момиче на име Анджела, което трябва да беше приятелка на Керън. Анджела Харди или Харли, нещо такова. Ужасно хубаво момиче, но доста странна. Жалко, че беше толкова хубава.

— Познавате ли родителите на Керън?

— Да. Видях ги веднъж. Каква двойка само! Нищо чудно, че ги мразеше.

— Откъде знаете, че ги мразеше?

— За какво мислите, че ми говореше непрекъснато? Само за родителите си. Час по час. Тя мразеше Фоги. Понякога го наричаше „добрия стар татко“[1]. Имаше различни прозвища и за мащехата си, но няма да повярвате, че е могла да я нарича така. Най-интересното е, че въпреки недостатъците си много обичаше истинската си майка. Тя е умряла, когато Керън е била на 14–15 години. Вероятно тогава е започнало всичко.

— Какво е започнало?

— Дивият и разюздан живот, с наркотиците и слободията. Тя искаше хората да я мислят за дива. Искаше да шокира. Като че ли трябваше непрекъснато да се доказва. Много добре познаваше наркотиците и винаги ги вземаше на публични места. Някои хора твърдят, че била привикнала към амфетамините, но не знам дали е вярно. Много хора на Кейп са били обект на подигравките й и, разбира се, имаше доста отвратителни истории и за нея. Обичаха да казват, че Керън Рандъл е способна на всичко.

Докато го казваше, той направи лека гримаса.

— Вие харесвахте ли я?

— Да, докато имах възможност.

— Тогава на Кейп се видяхте за последен път, така ли?

— Да.

Пристигна и следващата бира. Той се загледа в чашата си в я повъртя известно време в ръцете си.

— Излъгах ви, това не е вярно!

— Видели сте се отново?

— Да.

— Кога?

— В неделя, миналата неделя.

Бележки

[1] Good Old Dad (англ.), което съкратено образува GOD (Бог). — Б.пр.