Майкъл Крайтън
Аборт (22)

Седем

Когато оставих Зенър и се обадих в офиса на Питър Рандъл, беше привечер. Той не беше там. Казах на сестрата, че е спешно, и тя предложи да го потърся в лабораторията му. Във вторник и четвъртък работел там до късно през нощта.

Отидох, без да позвъня.

Питър Рандъл беше единственият член на семейството, когото бях срещал и преди. Бяхме се засичали един-два пъти на разни медицински партита. Беше невъзможно да не го забележи човек, първо, защото имаше запомняща се външност, и второ, защото обичаше партитата и обръщаше внимание на всички, за които някога бе чувал.

Той беше огромен дебел мъж, с двойна брадичка и великолепно чувство за хумор, със сърдечен смях и червендалесто лице. Пушеше бавно, пиеше страшно много, говореше забавно и обикновено беше душата на компаниите. Питър сам правеше купона. Можеше да освежи атмосферата за секунди. Бети Гейл, чийто съпруг беше главен хирург в Линкълн, беше възкликнала веднъж по негов адрес: „Какво чудесно социално животно е той!“

Например Питър можеше да разкаже така ефектно най-тъпата и мръсна шега, че да те накара да се засмееш. Дълбоко в себе си ти може и да си даваш сметка, че е така, но ще се смееш въпреки това, и всички съпруги също ще се смеят. Той можеше да флиртува с жена ти, да разлее питието си, да обиди домакина, да хленчи или каквото и да е друго, без това да се стореше някому невъзпитано и неприлично. Никой никога не му се противопоставяше, не му се мръщеше. Чудех се какво ли щеше да каже за Керън.

* * *

Неговата лаборатория се намираше на петия етаж в биохимичното крило на Медицинския институт. Вървях надолу по коридора и вдишвах чистия и остър мирис, който се носеше от лабораториите — смесица от ацетон, изгорял спирт, течен сапун и реактиви.

Кабинетът му беше малък. Зад бюрото седеше облечено в бяла престилка момиче, което пишеше писмо на машина. Както и трябваше да се очаква, тя беше изкусително хубава.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя с лек акцент.

— Търся доктор Рандъл.

— А той очаква ли ви?

— Не съм сигурен — казах аз, — обаждах се, но не съм сигурен дали е получил съобщението ми.

Тя ме погледна и ме прецени като клиницист. В очите й се четеше лека надменност, каквато всички изследователи придобиват, когато са около практикуващи. Клиницистите не използват мисълта си. Те затъпяват с мръсни, ненаучни неща като пациентите. Изследователят, точно обратното, населява възвишения свят на удовлетворяващата интелектуалност.

— Елате с мен — покани ме тя, после стана и прекоси стаята. Носеше дървени обувки без токове. Това обясняваше акцента й. Следвайки я отзад, аз наблюдавах дупето й и ми се искаше да не е облечена в лабораторна престилка.

— Той тъкмо започва нов експеримент — каза тя през рамо. — Така че е много зает.

— Мога да почакам.

Влязохме в лабораторията. Тя се намираше в ъгъла на крилото, с изглед към паркинга. По това време на деня повечето коли вече ги нямаше.

Рандъл се беше надвесил над един бял плъх. Когато момичето влезе, той каза:

— А, Бриджит, точно навреме.

Едва тогава ме видя.

— Добре. Случило ли се е нещо?

— Казвам се Бери. Аз…

— Да, разбира се, помня ви добре — той пусна животинчето и ми подаде ръка. Плъхът пребяга през масата, но спря на ръба, като любопитно душеше и надничаше надолу.

— Джон, нали? — попита Рандъл. — Да, срещали сме се няколко пъти.

Той хвана плъха и се ухили.

— Брат ми току-що ми позвъни. Раздразнили сте го. Мисля, че думите му бяха, че си пъхате носа, където не трябва.

Той, изглежда, намираше случилото се за много забавно. Засмя се отново и продължи:

— Това е наказанието ви, задето сте изтормозили скъпата му възлюбена. Очевидно сте я разстроили.

— Съжалявам.

— Няма нужда — каза Питър весело и се обърна към Бриджит: — Извикай другите, моля те. Трябва да пуснем в ход това нещо.

Бриджит сбърчи нос и Питър й намигна.

— Възхитително създание. Тя ме поддържа във форма — каза той, когато момичето излезе.

— Във форма?

— Всъщност да — той потупа корема си. — Една от неподозираните опасности на съвременния лесен живот е, че той отслабва очните мускули. За това е виновна телевизията; седим си там и не упражняваме очите си. Резултатът е мързеливи очи. Ужасна трагедия! Но Бриджит ме предпазва от всичко това. Тя е най-ефективната профилактика.

Той въздъхна щастливо.

— Но кажете, моля, какво мога да направя за вас? Не мога да си представя защо ще искате да ме видите. Бриджит — да, но мен защо?

— Вие сте били лекуващият лекар на Керън, нали?

— Бях, да. И какво от това?

Той взе плъха и го сложи в малка клетка. После погледна към редицата по-големи клетки за друг.

— Тези проклети момичета. Все им повтарям, че боята е евтина, но те никога не слагат достатъчно. Ето там — ръката му се шмугна и извади друг плъх. — Отбелязваме всички с боя на опашката — обясни той, държейки плъха така, че да успея да видя лилавото петно на опашката. — Инжектирани са с паратироиден хормон вчера сутринта. Сега мога да кажа, че е дошло времето да се срещнат със Създателя си. Знаете ли нещо за убиването на плъхове?

— Малко.

— Не би било проблем да ги убиете вместо мен, нали? Мразя да правя жертвоприношения.

— Не, благодаря.

Той въздъхна.

— Така си и мислех. Сега за Керън: да, аз бях нейният лекар. Какво точно ви интересува?

— Лекували ли сте я от някаква злополука към края на лятото?

— Злополука ли? Не.

Момичетата влязоха. Заедно с Бриджит бяха три. Всички бяха привлекателни и дали случайно или не, едната беше блондинка, другата брюнетка, а третата червенокоса. Те стояха в редица пред него и Питър им се усмихна обещаващо, като че ли щеше да раздава подаръци.

— Имаме шест за тази вечер — каза той. — След това всички можем да си ходим. Приготвени ли са инструментите за дисекция?

— Да — отвърна Бриджит и посочи дълга маса с три стола. Пред всеки стол имаше по една коркова плочка, карфици, чифт пинцети, скалпел, ваничка с лед.

— Всичко ли е готово?

— Да — отговори едно от момичетата.

Те заеха местата си около масата. Рандъл ме погледна и каза:

— Налага се да го преодолея. Наистина мразя да ги убивам. Някой ден толкова ще се тревожа за последните мигове на малките зверчета, че ще прерязвам пръстите си вместо главите им.

— Какво използвате?

— Дълга история — усмихна се той. — Виждате пред себе си най-гнусливия експерт в изкуството на убиването на плъхове. Опитвал съм с всичко — хлороформ, чупене на вратовете, сплескване. Дори с малката гилотина, която англичаните толкова обичат. Имам приятел в Лондон, който ми изпрати една. Той се кълнеше в нея, но тя винаги се задръстваше с косми. Така че — продължи той, докато внимателно преглеждаше един плъх — се върнах към основите. Използвам сатърче.

— Шегувате се.

— О, знам, че нито звучи, нито пък изглежда добре, но е най-добрият начин. Разбирате ли, ние трябва да правим дисекцията бързо. Експерименталният модел го изисква.

Той занесе плъха до умивалника. Там имаше тежка касапска плоча. Той го закрепи на плочата и сложи импрегнирана торбичка в умивалника. После отиде до кабинета и донесе сатър — тежък, масивен предмет със здрава дръжка.

— Продават подобни неща в специализираните магазини за химически изследвания. Но те са твърде фини и много лесно се изхабяват. Купих този от втора ръка от един касапин. Страхотен е.

Той наточи острието на брадвичката на брус, после го изпробва на хартия. Преряза я съвсем чисто.

Точно в този момент телефонът иззвъня и Бриджит скочи да го вдигне. Другите момичета се отпуснаха, очевидно доволни от отлагането. Питър също изглеждаше доволен. Бриджит говори известно време, после каза:

— Агенцията за коли под наем. Ще доставят колата.

— Добре — отговори Питър. — Кажи им да я оставят на паркинга и да сложат ключа върху люка.

Докато Бриджит даваше инструкциите, Питър ми обясни:

— Истинско безобразие! Откраднаха ми колата.

— Откраднаха я? Кога я откраднаха?

— Твърде неприятно. Случи се вчера.

— Каква беше?

— Малък мерцедес седан. Износен, но аз много си го обичах. Ако беше до мен, щях да съдя крадците за отвличане, а не просто за кражба.

— Съобщихте ли в полицията?

— Да — той вдигна рамене, — но не се знае каква ще е ползата.

Бриджит затвори и се върна на мястото си. Питър въздъхна, взе сатъра и каза:

— Е, по-добре да продължаваме.

Той хвана плъха за опашката. Животинчето се опитваше да се отскубне, като яростно въртеше и извиваше тялото си на плочата. С рязко движение Питър вдигна брадвичката и я стовари върху главата му. При удара върху плочата се чу силен звук. Момичетата гледаха настрани. Аз погледнах назад и видях Питър да държи обезглавеното тяло над умивалника. Той изчака кръвта да се изцеди, после занесе плъха при Бриджит и го остави на корковата плоча.

— Номер едно — каза той дрезгаво. Върна се при плочата и напъха главата в импрегнираната торбичка, след което взе втори плъх.

Наблюдавах работата на Бриджит. С бързи, отработени движения тя забоде тялото по гръб върху корка. След това го разряза между краката, като сръчно отделяше плътта и мускулите от костите. Отстрани костите от тялото и ги пусна във ваничката с лед.

— Минимална победа — каза Питър, държейки в ръка следващия плъх. — В тази лаборатория подобрихме първите постижения за съхраняване на костна тъкан. В състояние сме да я поддържаме жива около три дни. Най-големият проблем е да отделиш костите от тялото и да ги сложиш във ваничката, преди клетките да умрат. Усъвършенствали сме техниката на отделянето до степен на изкуство.

— Каква по-точно е областта на изследванията ви?

— Калциевият метаболизъм и най-вече връзката му с паращитовидния хормон и тиреокалцитонина. Искам да открия как тези хормони извличат калций от костите.

Паращитовидният хормон беше малко известно вещество, отделяно от четири малки жлези, прикрепени към щитовидната жлеза. За него се знаеше само това, че паращитовидните жлези определят концентрацията на калций в кръвта и че тази концентрация е строго контролирана — много повече, отколкото, да речем, кръвната захар или свободните мастни киселини. Калцият в кръвта е необходим за нормалното предаване на нервните импулси и нормалната контракция на мускулите. На теория калцият преминава от костите в кръвта и обратно — в зависимост от случая. Ако концентрацията на калций в кръвта по някаква причина се увеличи, той се складира в костите. Ако количеството му е недостатъчно, той се извлича от костите. Но никой не знаеше как точно протича процесът.

— Времето е най-решаващият фактор — продължи Питър. — Веднъж проведох интересен експеримент — взех едно куче и го сложих на системи. След което източих всичката му кръв, обработих я с химикали, за да я изчистя от калция, и му я влях отново. Извличането на такива количества калций ми отне часове. И въпреки това концентрацията му, в кръвта си остана същата, възстановявайки се на секундата. Това куче отдели огромни количества калций от костите с изключително голяма скорост.

Със силен звук брадвичката падна отново. Плъхът се сгърчи, после остана неподвижен. Беше даден на второто момиче.

— Всичко това ми стана интересно — продължи Питър, — целия този проблем за складирането на калция и начина му на отделяне от костите. Лесно е да кажеш, че можеш да натрупаш калция в костите си и да го извлечеш от там; но костта е кристална, твърда структура. Очевидно можем да я изграждаме или разрушаваме за части от секундата. Искам да знам как.

Той бръкна в една клетка и измъкна още един плъх с лилаво петно на опашката.

— И така реших да удължа в епруветка живота на костите, за да ги изучавам. Никой не мислеше, че мога да го направя. Метаболизмът при костите е твърде бавен — казваха те. — Не е възможно да го измериш. Но след няколко стотин плъха аз успях — той въздъхна. — Ако някога плъховете превземат света, ще бъда наказан за престъпленията си към тях.

Той постави на плочата поредния плъх.

— Знаете ли, винаги ми се е искало да намеря момиче, което да прави това вместо мен. Дълго време търсих някоя студенокръвна германка или някакъв вид садистка. Но не успях да намеря такава. Всички са като тези — той посочи масата, — които постъпиха на работа само при условие, че няма да убиват животните.

— Откога работите върху тези проблеми?

— От седем години. Започнах много бавно — по половин ден на седмица. После стана целия вторник, скоро след това — вторник и четвъртък, по-късно плюс целия уикенд. Ограничих лекарската си практика, колкото можех. Тази работа е наистина всепоглъщаща.

— Обичате ли я?

— Обожавам я. Тя е като игра — голяма, чудесна игра.

Пъзел, който никой не знае как да подреди. Ако не си внимателен, току-виж разрушиш загадката. Някои биохимици работят много повече часове от който и да било практикуващ лекар. Те се похабяват. Но аз няма да допусна това да се случи на мен.

— Защо сте толкова сигурен?

— Защото, когато усетя симптомите — желанието да работя, пренебрегвайки времето: да продължавам до полунощ или пък да идвам тук в пет часа сутринта, аз си казвам, че това е само игра. Повтарям си го по няколко пъти и действа — успокоявам се.

Секирката приключи с третата мишка.

— О! — възкликна Питър. — Почти забравих. — Той несъзнателно се хвана за корема. — Достатъчно за мен. Кажете сега с какво мога да ви услужа.

— Просто се интересувам от Керън.

— Мм-да. И искате да знаете за някаква злополука? Доколкото си спомням, такава не е имало.

— Защо са били правени рентгеновите снимки на черепа миналото лято?

— А, това ли? — Лекарят удари утешително четвъртата жертва и я нагласи на плочата. — Такава си е Керън.

— Какво имате предвид?

— Дойде веднъж в кабинета ми и каза: „Ослепявам.“ Беше толкова угрижена, по типичния за нея задъхан начин. Знаете какви могат да бъдат 16-годишните момиченца: губела зрението си и от това се влошавала играта й на тенис. Искаше да направя нещо. Взех й малко кръв и поръчах някои изследвания. Вземането на кръв винаги ги е впечатлявало. Измерих й кръвното и я преслушах и главно си давах вид на загрижен.

— И поръчахте снимките?

— Да, това беше част от лечението.

— Не мога да проследя мисълта ви.

— Проблемите на Керън бяха изцяло психологически — каза той. — Тя е като 90% от жените, които съм виждал. Случи се нещо дребно — като проблем в играта на тенис и хоп! — имам медицински проблем. И отива да види лекаря си. Той съответно не открива нищо ненормално. Но това може ли да я успокои? Не: веднага отива на друг лекар, после при друг, докато намери този, който ще я потупа по ръката и ще каже: „Ти си много болна жена.“ — Той се засмя.

— И вие поръчахте всички тези тестове, за да я заблудите?

— Предимно, но не съвсем. Аз залагам на внимателния преглед, а когато човек чуе сериозно оплакване като влошаване на зрение, той трябва да бъде още по-внимателен. Проверих и визуса и очните дъна — бяха нормални. Изследвах зрителните параметри — също нормални, но тя казваше, че на моменти зрението изчезвало. Взех й кръвни проби и поръчах изследвания на щитовидните функции и хормоните. Всичко беше наред. И снимките на черепа също бяха нормални. Видяхте ли ги вече?

— Да, видях ги.

Запалих цигара, докато поредният плъх умираше.

— Но все още не съм сигурен защо…

— Добре, свържете симптомите. Тя беше млада, но все пак не беше изключено — слабо зрение и главоболие, леко наддаване на тегло, летаргия. Това би могло да бъде панхипопитуитаризъм със засягане на очния нерв.

— Имате предвид хипофизен тумор?

— Просто теоретически бе възможно. Реших, че тестовете ще покажат. Снимките на черепа можеха да хванат нещо, ако болестта беше напреднала. Но всички резултати бяха отрицателни. Тя си беше внушила.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Но в лабораторията може да са допуснали грешка?

— Това е вярно. Трябваше да пусна втори тест, просто за да бъда сигурен.

— Защо не го направихте?

— Защото тя не се върна повече — каза Питър. — Това е истината. Единия ден пристига почти изпаднала в истерия, защото ослепявала. Сестрата й записва час и казва да дойде след седмица. В резултат тя не се вясва, защото е навън да играе тенис, и си изкарва чудесно. Просто си е внушавала.

— Тя имаше ли нормален менструален цикъл, когато дойде последния път?

— Каза, че цикълът й е редовен. Разбира се, ако е била в четвъртия месец бременна, когато е починала, трябва да е заченала точно по това време.

— Но тя не се върна повече?

— Не. Всъщност тя беше доста непостоянна.

Той уби и последната мишка. Всички момичета работеха съсредоточено. Питър събра труповете и ги сложи в хартиена торба, която пусна в кофата.

— Най-после — каза той, докато настървено миеше ръцете си.

— Е, благодаря ви за отделеното време — приключих разговора аз.

— Няма защо. — Той избърса ръцете си с една хавлиена кърпа, после изведнъж спря. — Предполагам, че трябва да направя някакво официално изявление, тъй като съм чичото, и така нататък.

Изчаках.

— Ако Дж. Д. Рандъл узнае, че съм провел този разговор е вас, не би ми проговорил повече. Моля ви да се съобразите с това, ако говорите и с някой друг.

— Добре.

— Не знам защо правите това и не ме интересува. Винаги съм ви смятал за трезвомислещ човек, така че, предполагам, че не си губите времето.

Не знаех какво да отговоря. Не знаех накъде бие, а виждах, че избиваше нанякъде.

— Брат ми в момента нито е здравомислещ, нито е на ниво. Той е параноик: не можеш да изкопчиш нищо от него. Но знам, че вие сте присъствали на аутопсията.

— Точно така.

— Каква е диагнозата тогава?

— Според видимите промени — несигурна. Въобще не е ясна.

— А предметните стъкла?

— Още не съм ги видял.

— Какво беше впечатлението ви от аутопсията?

Поколебах се, после се реших. Той беше честен с мен, и аз трябваше да бъда откровен с него.

— Не е била бременна — казах аз.

— Хъъм. Твърде интересно.

Хвана се за корема отново, после ми подаде ръка за довиждане.