Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Case of Need, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 47 гласа)

Девет

На връщане се отклоних от магистралата при Кохасет.

— Хей — каза Уилсън. — Какво правите?

— Отивам да видя Рандъл.

— Сега?

— Да.

— Да не сте луд? След това, което видяхме.

— Тази вечер излязох, за да изкарам Арт от пандиза. Все още възнамерявам да го направя.

— А-ха. Не сега. Не и след това, което видяхме. — Той потупа фотоапарата в ръката си. — Сега можем да отидем в съда.

— Но няма нужда. Случаят е съвсем ясен. Железен е.

— Слушайте — каза Уилсън. — Свидетелят може да бъде уплашен, може да бъде компрометиран и направен на глупак. Но снимка не може да се дискредитира. Снимката е неоспоримо доказателство. Хванали сме ги за топките.

— Не — отвърнах.

Той въздъхна.

— По-рано всичко трябваше да бъде блъф. Трябваше да опиша случая с триста мъки, рискувайки да ме хванат, че блъфирам. Трябваше да ги стресна, да ги уплаша, да ги накарам да мислят, че имаме доказателства, при положение, че нямаме такива. Но сега всичко е различно. Наистина разполагаме с доказателства, разполагаме с всичко, от което се нуждаем.

— Ако не говорите с тях, ще говоря аз.

— Бери, ако го направите, ще провалите всичко.

— Ще ги накарам да приключат случая.

— Бери, ще ни провалите. Защото те току-що са направили нещо незаконно, нещо, което ги уличава във вина. И знаят, че е така. Ще се защитават по възможно най-безцеремонния начин.

— Тогава ще им кажем, каквото знаем.

— А ако все пак се стигне до съдебен процес? Тогава какво? Ще сме изиграли най-силния си коз.

— Аз не се притеснявам за това. Процес няма да има.

Уилсън отново почеса белега, на врата си.

— Вижте — каза той, — вие не искате ли да спечелим?

— Да, но без борба.

— Борба ще има. Каквото и да направим, борба ще има, казвам ви.

Завих пред къщата на Рандъл и продължих по алеята.

— Не казвайте на мен. Кажете на тях.

— Грешите, повярвайте ми.

— Може би — отговорих, — но се съмнявам, че е така.

Изкачихме стълбите и натиснах звънеца.

* * *

Икономът неохотно ни заведе в дневната. Тя беше по-голяма от баскетболно игрище среден размер и имаше огромна камина. Около пламтящия огън се бяха настанили мисис Рандъл в широки шалвари и Питър и Дж. Д. Рандъл, и двамата с по едно голямо бренди в ръка.

Икономът застана изправен до вратата и каза:

— Доктор Бери и мистър Уилсън, сър. Казаха, че ги очаквате.

Като ни видя, Дж. Д. се намръщи. Питър се облегна назад и лека усмивка заигра по лицето му. Мисис Рандъл изглеждаше искрено изненадана.

— Какво желаете? — попита Дж. Д. Рандъл.

Оставих Уилсън да говори. Той се поклони леко и каза:

— Надявам се, доктор Рандъл, че познавате доктор Бери. Казвам се Джордж Уилсън и съм адвокат на доктор Лий.

— Това е чудесно — каза Дж. Д. и погледна часовника си. — Но сега е почти полунощ и аз почивам със семейството си. Нямам какво да кажа на никой от вас, докато не се срещнем в съда. Така че, ако обичате…

— Ако ме извините, сър, ние изминахме дълъг път, за да ви видим. Целия път от Кейп всъщност.

Дж. Д. примижа и придаде на лицето си студено и непроницаемо изражение. Питър сподави смеха си с кашлица.

— Какво правихте на Кейп? — попита мисис Рандъл.

— Наблюдавахме огън на открито — каза Уилсън.

— Огън на открито?

— Да — отговори Уилсън и се обърна към Дж. Д. — Бихме желали по едно бренди и след това да си поговорим малко.

Питър едва удържаше смеха си. Дж. Д. го погледна строго, после позвъни на иконома. Той поръча още две брендита и докато икономът излизаше, допълни:

— Малки брендита, Хербърт. Те няма да остават за дълго.

После се обърна към жена си:

— Ще ни извиниш ли, скъпа?

Тя кимна и напусна стаята.

— Седнете, господа.

— Предпочитаме да останем прави — каза Уилсън. В същия миг пристигна икономът, носейки питиетата в кристални чаши.

— Наздраве, господа — Уилсън вдигна чашата си.

— Благодаря — каза Дж. Д. студено. — Какво сте дошли да ни кажете?

— Дреболия, свързана със закона — обясни Уилсън. — Решихме, че може да пожелаете да преосмислите обвиненията си срещу доктор Лий.

— Да ги преосмислям?

— Да. Точно това казах.

— Няма какво да преосмисляме отново — каза Дж. Д.

Уилсън отпи от брендито.

— Нима?

— Точно така.

— Вярваме, че съпругата ви може да не е чула добре, че доктор Лий е направил аборта на Керън. Вярваме също така, че Питър Рандъл е сбъркал, като е докладвал в полицията, че автомобилът му е бил откраднат. Или той още не е докладвал?

— Нито съпругата ми, нито брат ми са сбъркали — каза Дж. Д.

Питър се изкашля отново и запали цигара.

— Нещо не е наред ли, Питър? — попита Дж. Д.

— Не, нищо.

Той пое дълбоко дим и отпи от питието си.

— Господа — каза Дж. Д., обръщайки се към нас. — Губите си времето. Не е имало грешка и няма какво да преосмисляме.

— В такъв случай ще се срещнем в съда — каза Уилсън меко.

— Наистина ще се наложи — Рандъл кимна.

— И вие ще трябва да отговаряте за действията си тази вечер — продължи Уилсън.

— Може и така да е. Но най-напред мисис Рандъл ще свидетелства, че сме прекарали вечерта в игра на шах — и той кимна към шахматната дъска в ъгъла.

— И кой спечели? — попита Уилсън с едва доловима усмивка.

— За Бога, аз спечелих — обади се Питър за пръв път и се засмя.

— Как го направи?

— Той е ужасен играч на шах. Казвал съм му го не веднъж, а хиляди пъти. — Питър отново се засмя.

— Питър, това не е смешно.

— Не умееш да губиш — каза Питър.

— Питър, млъкни.

Питър рязко спря да се смее. Той скръсти ръце пред масивния си корем и не се обади повече.

Дж. Д. Рандъл се наслади на моментната победа и каза:

— Имате ли нещо друго, господа?

* * *

— Ти, кучи сине! Даваш ли си сметка какво направи? — нахвърлих се аз върху Уилсън.

— Направих, каквото можах.

— Ти го ядоса. Ти го тласна към съда.

— Направих, каквото бе възможно.

— Това беше възможно най-тъпото, най…

— Спокойно — Уилсън почеса белега си.

— Можеше да го уплашиш. Можеше да му опишеш как ще протече процесът — по начина, по който го обясни на мен в бара. Можеше да им кажеш за снимките…

— Нещата нямаше да станат по-добри.

— Можеше да се променят.

— Не. Те бяха решили да отнесат случая в съда. Те…

— Да — казах аз, — благодарение на теб. Бива те да се перчиш, самодоволно копеле, да отправяш евтини заплахи и да изискваш бренди. Беше красиво, наистина.

— Опитах се да ги убедя.

— Глупости!

Той сви рамене.

— Ще ти кажа какво направи, Уилсън. Ти ги подтикна към съдебен процес, защото искаш да има такъв. Искаш поле за изява, шанс да се покажеш, да си създадеш име, да докажеш, че си безмилостен играч. Ти знаеш, а и аз знам, че ако случаят стигне до съда, Арт Лий, независимо от изхода, ще загуби. Ще загуби престижа си, пациентите си, може би дори разрешителното си. Ако се стигне до съдебен процес, Рандълови също ще загубят. Те ще бъдат убити, стъпкани и унищожени с полуистини и недомлъвки. Само един човек ще ликува на върха.

— Кой?

— Ти, Уилсън. От един процес можеш да спечелиш само ти.

— Това е само твое мнение. — Вече беше започнал да се ядосва.

— Това са фактите.

— Ти сам чу колко неблагоразумен е Дж. Д. Рандъл.

— Можеше да го накараш да те изслуша.

— Не можех — каза Уилсън. — Но в съда ще слуша, няма къде да отиде. — Той седна в колата, облегна се на седалката и се загледа напред, обмисляйки случилото се.

— Знаеш ли, изненадан съм от теб, Бери. Ти си интелигентен човек. От теб се очаква да можеш да преценяваш обективно фактите. Тази вечер имаш предостатъчно доказателства, че Питър Рандъл е виновен, а ти все още си нещастен.

— Той има ли според теб вид на виновен?

— Може и да се преструва.

— Отговори на въпроса ми.

— Вече го направих.

— И мислиш, че е виновен?

— Точно така. Нещо повече — мога да накарам съдебните заседатели да мислят същото.

— А ако грешиш?

— Това би било толкова лошо, колкото е лошо, ако мисис Рандъл бърка за Арт Лий.

— Ти се извиняваш?

— Нима? Не, човече. — Той поклати глава. — Ти се извиняваш. Ти се вживяваш в ролята на лоялен лекар. Ти си привърженик на традицията, на мълчаливото споразумение. Ти би искал да видиш случая приключен мирно и тихо, много дипломатично, без да пострадат накрая ничии чувства.

— Не е ли това най-добрият начин? Задачата на адвоката е да направи това, което е най-добро за клиента.

— Задачата на адвоката е да печели делата си.

— Но Арт Лий е човек. Той има семейство, има цели, има лични желания и стремежи. Твое задължение е да не му попречиш да ги осъществи. Не да организираш голям съдебен процес за своя собствена слава.

— Бери, проблемът при теб е, че си като всички лекари. Не можеш да повярваш, че някой от вашите е гнил. Би искал да видиш изправен пред съда някой бивш санитар от войската или най-много някоя медицинска сестра. В краен случай някоя дребна стара акушерка. Този тип хора би искал да свържеш с тази мръсотия, не и лекар.

— Бих искал да я свържа с виновния човек, с никой друг.

— Знаеш кой е виновен. Знаеш го дяволски добре.

* * *

Оставих Уилсън у тях, после се прибрах вкъщи и си налях неразредена водка. Беше след полунощ и къщата беше притихнала.

Изпих водката и се замислих над случилото се. Както се бе изразил Уилсън, всички следи водеха към Питър Рандъл. Неговата кола беше цялата в кръв и той я бе унищожил. Не се съмнявах въобще, че галонът бензин на предната седалка щеше да остави някакви доказателства. Сега той беше чист — или щеше да бъде, — ако не го бяхме видели да изгаря колата.

Тогава, пак както беше казал Уилсън, нещата отиваха по местата си. Анджела и Бъбълс не лъжеха, че не бяха виждали Керън въобще — в неделя вечер тя е била при Питър. И Питър бе сбъркал — Керън се бе прибрала вкъщи цялата в кръв. Тя беше признала кой го е направил на мисис Рандъл, която я е откарала в болницата с колата си. В болницата мисис Рандъл не е разбрала, че диагнозата на Отделението за бърза помощ няма да бъде съобщена в полицията; за да избегне семеен скандал, тя беше прехвърлила вината за аборта на единствения друг лекар, за когото е знаела, че прави аборти: Арт Лий. Тя беше натиснала спусъка и с това бе сложила началото на целия този ад.

Всички факти вече можеха да се обяснят.

С изключение само на допуснатата от Питър грешка. Той е бил лекар на Керън от години. Знаел е, че е истеричка, и със сигурност е щял да и пусне тест за бременност. Знаел е също така, че преди това е имала оплаквания, свързани със зрението, което пък е предполагало тумор на хипофизата, чиито признаци бяха близки до тези на бременността. Така че той непременно би й пуснал изследванията.

После явно я бе пратил при Арт Лий. Защо? Ако е смятал, че трябва да се направи аборт, би го направил той самият. Защо е трябвало да направи грешка — голяма и сериозна грешка — третия път?

Не, мислех си, нещо не се връзваше.

И тогава си спомних казаното от Питърсън: „Вие, лекарите, винаги се поддържате.“ В миг осъзнах, че той и Уилсън бяха прави. Аз исках да вярвам, че Питър е невинен — отчасти защото го харесвах, отчасти защото беше лекар. Отказвах да повярвам дори на сериозните доказателства, исках да вярвам, че е невинен.

Въздъхнах и отпих от питието. Истината беше, че тази нощ бях видял нещо много сериозно, нещо тайно и компрометиращо. Пред него не можех да си затворя очите. Не можех да го отдам на случайност или съвпадение. Трябваше да го обясня.

Най-логичното обяснение беше, че абортът е направен от Питър Рандъл.