Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Case of Need, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 47 гласа)

Осем

Когато се прибрах вкъщи, голяма полицейска кола с мигащи светлини чакаше до тротоара. Капитан Питърсън, късо подстриган и в цветущ външен вид, се беше облегнал на бронята като хулиган и ме наблюдаваше, докато паркирах.

Излязох от колата и огледах околните къщи. Хората бяха забелязали сигналната лампа и надничаха през прозорците си.

— Надявам се — започнах аз, — че не съм ви накарал да чакате.

— Не — отвърна Питърсън с усмивка. — Току-що пристигнах. Почуках на вратата и жена ви ми каза, че все още не сте се прибрали, затова почаках тук.

На примигващата червена светлина можех да видя ироничното му и самодоволно изражение. Знаех, че е оставил сигналната светлина включена, за да ме раздразни.

— Случило ли се е нещо?

Той смени позата си.

— Всъщност да. Получи се оплакване срещу вас, д-р Бери.

— Нима? От кого?

— От доктор Рандъл.

— Какъв вид оплакване? — попитах невинно.

— Очевидно сте тормозили членове на семейството му — сина му, жена му, дори приятели на дъщеря му от колежа.

— Тормозил съм?

— Това — каза Питърсън внимателно — бяха неговите думи.

— А вие какво отговорихте?

— Казах, че ще видя какво може да се направи.

— И ето ви тук.

Той кимна и се усмихна бавно. Сигналната светлина бе започнала да ме нервира. Надолу по улицата притихнали ни наблюдаваха две деца.

— Нарушил ли съм някакъв закон? — попитах аз. — Доктор Рандъл би могъл да се обърне към съда, ако разполага с доказателства, че е понесъл материални щети като резултат от така наречените мои действия. Той го знае толкова добре, колкото и вие — усмихнах му се аз, възприемайки неговия маниер. — А и аз също.

— Навярно ще се наложи да поговорим за това в управлението.

Поклатих отрицателно глава.

— Нямам време.

— Както знаете, мога да ви призова на разпит.

— Да — казах, — само че не би било много разумно.

— Нищо не може да ми попречи да го сторя.

— Съмнявам се — казах. — Аз съм частно лице и не превишавам правата си на частно лице. На никого не съм се налагал, никого не съм заплашвал. Никой, който не желаеше да говори с мен, не беше заставен да го направи.

— Вие влязохте в чужда собственост — дома на Рандъл.

— Беше съвсем непреднамерено. Бях се загубил и исках да попитам за посоката. Минах покрай голяма сграда, толкова голяма, че никога не би ми хрумнало, че това може да бъде частен дом. Помислих, че е сиропиталище или пък детски ясли, така че влязох да попитам. Представете си изненадата ми, когато открих, че по чиста случайност…

— Вие наричате това случайност?

— Можете ли да докажете обратното?

Питърсън направи опит за бледа имитация на добронамерено хихикане под мустак.

— Много сте умен.

— Чак пък толкова. Сега изключете сигналните светлини и престанете да привличате вниманието. Иначе ще подам оплакване за тормоз от полицията. И ще го подам при шефа на полицията, в офиса на шерифа и в офиса на кмета.

Той мързеливо протегна ръката си през прозореца на колата и спря светлината.

— Някой ден всичко това може да ви се връща.

— Да — казах. — На мен или на някой друг.

Той почеса опакото на ръката си, както беше направил това в кабинета си.

— Мисля си понякога, че или сте честен човек, или пък пълен глупак.

— А може би и двете.

Той бавно кимна.

— Може би и двете.

Отвори вратата и се метна на шофьорската седалка. Аз се отправих към входа и влязох вътре. Докато затварях вратата, чух, че колата му потегли.