Майкъл Крайтън
Аборт (10)

Девет

Лекарят стажант Роджър Уайтинг живееше на третия етаж в къща без асансьор откъм по-малко населената страна на Бийкън Хил, където изхвърляха отпадъците от Луизбърг Скуеър. Отвори ми съпругата му. Беше в напреднала бременност, облечена по домашному. Изглеждаше разтревожена.

— Какво желаете?

— Бих искал да говоря със съпруга ви. Казвам се Бери. Патолог съм в Линкълн.

Тя ме изгледа подозрително.

— Съпругът ми се опитва да спи. Беше на повикване последните два дни и е уморен. Трябва да си почине.

— Много е важно.

Слаб млад човек по бели долни гащи се появи зад нея. Беше повече от уморен — изглеждаше изтощен и уплашен.

— За какво става дума?

— Искам да поговорим за Керън Рандъл.

— Разказвал съм за това — поне дузина пъти. Говорете с доктор Кар.

— Вече го направих.

Уайтинг прокара пръсти през косата си, после се обърна към жена си:

— Всичко е наред, скъпа. Направи ни малко кафе, може ли? Искате ли кафе? — попита той.

— Да, моля ви.

Седнахме в хола. Апартаментът бе малък, мебелировката — евтина и изтъркана. Но се почувствах като у дома си — бях завършил специализацията си само преди няколко години. Знаех всичко за паричните проблеми и неприятните емоции в кошмарните часове на изтощителните дежурства. Помнех дразнещите обаждания на сестрите посред нощ, искащи одобрението ти, за да дадат още един аспирин на пациента Джоунс. Знаех как те измъкваха от леглото сънен, за да приемеш някой пациент, и колко голяма беше опасността в ранните часове на деня да направиш грешка. Почти бях убил един възрастен човек със сърдечна недостатъчност, когато бях стажант. С три часа сън за две денонощия човек беше способен на всичко и трудно можеше да отговаря за действията си.

— Знам, че сте уморен — започнах аз. — Няма да ви отнема много време.

— Не, не — отговори той отривисто. — Бих направил всичко, каквото мога, за да помогна. Имам предвид сега.

Съпругата му влезе с две чаши кафе и ме погледна ядосано. Кафето бе слабо.

— Какво всъщност се случи при пристигането на момичето в болницата? Вие в приемната ли бяхте?

— Не, опитвах се да спя. Те ме повикаха.

— По кое време беше?

— Почти четири.

— Опишете какво стана.

— Спях облечен в малката стая за лекари. Тъкмо се унасях, когато ме извикаха. Малко преди това бях поставил отново на система една жена, която според мене сама вадеше иглите, въпреки че не го признава. — Той въздъхна. — Така или иначе, когато ме извикаха, бях дяволски замаян. Станах и топнах главата си в студена вода, после я избърсах. Когато отидох в отделението, внасяха момичето на количка.

— Беше ли в съзнание?

— Да, но дезориентирана. Беше бледа, защото бе загубила много кръв. Имаше температура и бълнуваше. Не можахме да премерим температурата добре, защото продължаваше да стиска зъби. Решихме, че е около 40 градуса, и се захванахме с връзването й.

— Какво друго направихте?

— Сестрите я завиха с одеяло и повдигнаха краката й по-високо от главата. Прегледах пораженията. Беше съвсем ясно, че е вагинален кръвоизлив, и ние решихме, че е получен при аборт.

— Ами кръвотечението — попитах аз, — имаше ли някакъв друг секрет освен кръвта?

Той поклати глава.

— Само кръв.

— Никакви тъкани, никакви следи от плацента?

— Не. Но явно кървеше от дълго време. — Той огледа стаята, представяйки си всичко отново. — Дрехите й бяха много тежки. Сестрите се затрудниха при събличането.

— Момичето каза ли нещо смислено през това време?

— Всъщност не. Тя бърбореше несвързани неща — за някакъв стар човек, мисля. Нейния старец или просто някакъв старец. Не беше ясно и никой не обърна внимание.

— Не каза ли нещо друго?

Той поклати глава.

— Само когато й разрязваха дрехите, за да ги махнат. Опитваше се да се съпротивлява. Веднъж каза: „Не можете да постъпвате така с мен.“ А по-късно попита: „Къде съм?“ Но това бяха просто бълнувания. Тя не беше в съзнание наистина.

— Какво предприехте, за да спрете кървенето?

— Опитах се да го локализирам. Беше трудно и нещата изглеждаха доста объркани. Не можехме да осветим достатъчно добре. Най-накрая реших да я тампонирам и да се съсредоточа върху кръвопреливането.

— Къде беше мисис Рандъл през цялото това време?

— Чакаше до вратата. Изглеждаше спокойна, докато не се наложи да й съобщим какво се бе случило. После рухна. Просто рухна.

— А картона на Керън? Била ли е приемана друг път в болницата?

— Не съм го виждал — каза той — до… по-късно. Трябваше да го донесат от регистратурата. Но е посещавала болницата и по-рано. Изследвали са намазка от матката й веднъж годишно. Отразени са резултатите от профилактично правените два пъти годишно кръвни проби. Както можеше да се очаква, за нея се грижеха добре от медицинска гледна точка.

— Имаше ли отбелязано там нещо необичайно? Освен свръхчувствителността, имам предвид?

Той се усмихна тъжно:

— Това не е ли достатъчно?

Ядосах му се за миг. Като изключех естествения му страх, той беше обхванат от самосъжаление. Щеше ми се да му кажа, че трябва да свикне с умиращи в ръцете му хора, много хора; че трябва да свикне и с мисълта, че може да сгреши, защото и това се случва. Понякога грешките са твърде нелепи, но предотвратяването им е най-често е въпрос на натрупан опит. Щеше ми се да му кажа, че ако бе попитал мисис Рандъл дали Керън е алергична към нещо и тя беше отговорила отрицателно, сега той щеше да бъде спокоен и чист. Момичето пак щеше да е мъртво, но той щеше да е чист. Неговата вина не беше, че е убил Керън Рандъл, а че не бе поискал разрешение преди това. Помислих си всичките тези неща, но не ги казах.

— Има ли в картона някакви данни за психиатрични отклонения? — попитах аз.

— Не.

— Нещо необичайно въобще?

— Не. — Той се намръщи. — Един момент. Сетих се нещо: преди около шест месеца са били поръчани пълен комплект снимки на черепа.

— Видяхте ли снимките?

— Не. Просто прочетох диагнозата на рентгенолога.

— И какво?

— Всичко беше нормално.

— Защо са били правени снимките?

— Не пишеше.

— Да не е претърпяла някаква злополука? Падане или катастрофа?

— Не ми е известно.

— Кой е поръчал филмите?

— Вероятно доктор Рандъл. Да, Питър Рандъл. Той е бил нейният лекар.

— И вие не разбрахте защо са били направени рентгеновите снимки?

— Не.

— Но трябва да има някаква причина! — казах аз.

— Да — отговори той, но не изглеждаше особено заинтригуван. Дълго се взира равнодушно в кафето си, после машинално го глътна наведнъж. — Надявам се да хванат този, който е направил аборта, и да го пратят в затвора — обади се той най-накрая. — Каквато и присъда да му дадат, заслужава по-лоша.

Аз се изправих. Момчето беше в стрес и едва сдържаше сълзите си. Пред себе си не виждаше нищо друго освен надвисналата над обещаващата си медицинска кариера опасност — и то само заради някакъв елементарен пропуск, който за зла участ бе направил точно при лечението на дъщерята на известен лекар. В гнева, отчаянието и самосъжалението си той търсеше изкупителната жертва. И повече от всичко друго имаше нужда от такава.

— В Бостън; ли смятате да се установите? — попитах аз.

— Такива бяха плановете ми — отговори той с кисела физиономия.

* * *

След срещата със стажанта позвъних на Луис Кар. Повече от всякога исках да видя картона на Керън Рандъл. Трябваше да разбера какви са тези рентгенови снимки.

— Лу — казах аз. — Нуждая се от помощта ти отново.

— Нима? — Гласът му звучеше ужасен от тази перспектива.

— Да. Трябва да намеря картона. Повече от важно е.

— Мислех, че с това сме приключили.

— Така е, но възникна нещо ново. Случаят става по-мъгляв с всяка минута. Защо са били поръчани рентгенови снимки?

— Съжалявам — каза Кар, — не мога да ти помогна.

— Лу, дори картонът да е при Рандъл в момента, той не може да го задържи…

— Съжалявам, Джон. Вързан съм тук до края на днешния и по-голямата част на утрешния ден. Просто няма да имам време.

Той говореше така, сякаш премисляше думите си и ги подреждаше в изречения, преди да ги каже на глас.

— Какво става? Рандъл те е сгащил и ти е заключил устата?

— Усещам — продължи Кар, — че случаят ще бъде оставен в ръцете на онези, които разполагат с нужната информация, за да се занимаят с него. Аз не съм от тях и не мисля, че някой от другите лекари е.

Знаех за какво говори и какво има предвид. Артър Лий винаги се надсмиваше над сложния начин, по който лекарите се измъкваха от трудни ситуации, оставяйки след себе си дири от двусмислици. Арт го наричаше маньовъра на Пилат.

— Добре — казах аз, — щом чувстваш нещата така.

Затворих телефона. В известен смисъл трябваше да го очаквам. Като добро момче Луис Кар винаги играеше по правилата. Такъв е бил винаги и щеше да си остане такъв.