Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Case of Need, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 47 гласа)

Понеделник
Десети октомври

Едно

Всички сърдечни хирурзи са копелета и Конуей не е изключение. Той влетя като хала в патологическата лаборатория в 8:30 часа сутринта, все още с шапка и зелена хирургическа престилка. Когато Конуей е бесен, той говори монотонно през стиснати зъби. Лицето му почервенява, а по слепоочията му избиват лилави петна.

— Тъпанари! Проклети тъпанари! — просъска Конуей и удари стената с юмрук. Стъклениците в шкафовете издрънчаха.

Всички знаехме какво става. Конуей правеше две сърдечни операции на ден, започвайки първата в 6:30 часа. Причината да се появи в патологическата лаборатория два часа по-късно бе само една…

— Глупаво непохватно копеле! — ревна Конуей и ритна кошчето за боклук. То се претърколи шумно по пода. — Да си завре отзад проклетия мозък! — продължи той, като гримасничеше и гледаше към тавана, обръщайки се сякаш към Бога. Бог, както и всички ние, вече го беше чувал преди. Същия гняв, същите стиснати зъби, същото блъскане с юмрук. Той повтаряше всичките тези фази като на кинолента всеки път.

Понякога този гняв бе насочен срещу оперирания, друг път срещу сестрите или техниците на кислородните апарати. Най-странното беше, че никога не обвиняваше себе си.

— И 100 години да живея — просъска Конуей през зъби, — никога няма да намеря свестен асистент, на който да може да се разчита. Никога! Такива просто няма! Глупави лайняни копелета са всичките.

Ние се спогледахме. Този път ругаеше Херби. Около четири пъти годишно вината падаше върху него. През останалото време той и Конуей бяха добри приятели. Обикновено Конуей го възнасяше до небесата, наричаше го най-добрия анестезиолог в страната, по-добър от Сондерик в Бригхам и от Луис в Майо, по-добър от когото и да било.

Но четири пъти годишно Хърбърт Лендсмън беше отговорен за ДОТ[1]. В кардиохирургията това се случваше често: за мнозинството хирурзи смъртните случаи бяха 15% от пациентите, докато за Конуей те бяха само осем.

И тъй като Франк Конуей беше добър хирург — защото умираха само 8% от пациентите му, понеже имаше златни ръце и бе човек с усет, всички се примиряваха с темпераментните му изблици на убийствен гняв. Веднъж той ритна един микроскоп и причини щети за стотици долари. Никой дори не трепна, защото… Конуей беше с 8% неуспеваемост. Разбира се, имаше догадки в Бостън за това как успяваше да запази нисък този процент, известен между лекарите като „рейтинг на убиване“. Говореше се, че избягвал сложните случаи, че никога не рискувал и не опитвал нови и опасни процедури. Всички тези аргументи бяха изцяло неверни. Смъртността при пациентите му бе ниска, защото беше изключителен хирург. Това бе ясно като бял ден. Затова с разбиране се приемаше и фактът, че е човек с тежък характер.

— Глупаво скапано копеле! — каза Конуей. Той огледа ядосано стаята. — Кой е дежурен днес?

— Аз — отвърнах.

Аз бях старшият член в патологичния състав на смяната. Налагаше се да опера пешкира.

— Искаш ли маса?

— Да, по дяволите!

— Кога?

— Довечера.

Това беше навик на Конуей. Той винаги правеше аутопсиите вечер. Често продължаваше до късно през нощта, сякаш искаше да се самонакаже. Никога не позволяваше на когото и да било да присъства на аутопсиите. Някои казваха, че плачел, докато ги правел, други — че се кискал. Но с изключение на самия Конуей никой всъщност не знаеше каква е истината.

— Ще се обадя в бюрото — казах аз — да ти запазят шкафче.

— Да, по дяволите! — Той блъсна ядосано масата. — Майка на четири деца, това беше тя!

— Ще позвъня в бюрото да уредят всичко.

— Сърцето спря, преди да стигна до камерата. Изстиваше. Масажирахме 35 минути, но нищо. Нищо!

— Как се казваше? — попитах аз. — В регистратурата ще се нуждаят от името й.

— Макфърсън. Мисис Макфърсън.

Той се обърна да си тръгва, но на вратата се спря. Изглежда, едва стоеше на краката си. Тялото му беше отпуснато, а ръцете му висяха уморено.

— Исусе! Майка на четири деца! Какво, по дяволите, ще му кажа?

Той вдигна ръце пред лицето си с обърнати към него длани и погледна обвиняващо пръстите си, сякаш го бяха предали. В известен смисъл това наистина беше така.

— Исусе! — повтори Конуей. — Трябваше да стана дерматолог. Никой никога не умира в ръцете на дерматолозите.

Той отвори вратата с ритник и излезе от лабораторията.

* * *

Когато останахме сами, един от стажантите с пребледняло лице ме попита:

— Винаги ли е така?

— Да — казах. — Винаги.

Аз се обърнах настрани и се загледах в натовареното улично движение. Колите се движеха бавно в октомврийската мъгла. Щеше да ми е по-лесно да му съчувствам, ако не знаех, че го прави заради самия себе си. Това беше като един вид ритуал — яростен изблик на гняв, чрез който се разтоварваше всеки път, когато загубеше пациент. Предполагам, той се нуждаеше от това, но повечето от колегите в лабораторията копнееха да бъде като Делонг в Далас, който решаваше кръстословици на френски, или Арчър в Чикаго, който винаги след загубата на пациент излизаше и си подстригваше косата.

Конуей не само че разстройваше всички, но пречеше и на работата ни. Особено сутрин, когато трябваше да изследваме хирургическите проби и така или иначе едва смогвахме с програмата за деня.

Обърнах се с гръб към прозореца и взех следващата проба. Лабораторията разполага със свръхмодерна техника: патолозите стоят зад масите и изследват биопсиите. Пред всеки от тях виси микрофон, който се контролира с крак. Това освобождава ръцете им; когато имат да кажат нещо, стъпват на педала и говорят в микрофона, а коментариите им се записват на касета. По-късно секретарките ги отразяват в болничните картони.

Аз се опитвах да откажа пушенето през последната седмица и тази проба ми помогна: това беше бяла бучка, враснала се в част от бял дроб. На розов етикет висеше изписано името на пациента: в момента той лежеше долу в операционната с отворен гръден кош. Хирурзите очакваха резултатите от патологическото заключение, преди да продължат с операцията. Ако туморът беше доброкачествен, те просто трябваше да отстранят болната част от белия му дроб. Ако беше злокачествен, трябваше да отстранят целия дроб и лимфните му възли.

Натиснах педала.

„Пациент АО — 452336. Джоузеф Магнусон. Пробата е част от десен бял дроб, горен лоб, измервам. — Снех крака си от педала и измерих. — Размерите са 5 на 7.5 см. Тъканта е бледорозова на цвят и крепитираща. Повърхността на плеврата е гладка и блестяща, липсват фиброзни налепи и сраствания. Има малък кръвоизлив. В паренхима има уплътнение, бяло на цвят, измервам. — Измерих бучката. — Приблизително 2 сантиметра в диаметър, бяла и твърда. Няма видима фиброзна капсула, има малки изменения в структурата на околната тъкан. Груби впечатления: тумор на белия дроб, предполагаема злокачественост, съмнения за метастази.

Подпис: Джон Бери“.

Отрязах парченце от бялата бучка и го замразих. Имаше само един начин да се разбере дали масата е доброкачествена или злокачествена — като се изследва под микроскоп. Незабавното замразяване на тъкан позволяваше тънък срез от нея да се приготви бързо. Обикновено, за да се подготви материал за микроскоп, трябваше да се обработва в 6 — 7 разтвора, което отнема поне 6 часа, а понякога и дни. А хирурзите не могат да чакат.

Когато тъканта замръзна напълно, аз отделих частица от нея с микротома, мацнах я по предметното стъкло и го занесох под микроскопа. Нямаше нужда дори от подсушаване. На най-слабата степен на обектива можеше да се види дантелената мрежа на дробна тъкан, образуваща алвеолите. Бялата маса отново беше нееднородна. Натиснах педала на пода.

„Микроизследване, замразен материал. Белезникавата маса изглежда съставена от трудно различими паренхимни клетки, които са навлезли в нормалната околна тъкан. Клетките показват неправилни хиперхроматични ядра и голям брой митози. Има и много ядрени гигантски клетки. Няма ясно обособена капсула. Първото впечатление е за начален стадий на злокачествен тумор, наличие на антракоза в околната тъкан.“

Антракозата е отлагане на въглероден прах в дроба. Веднъж погълнат, независимо дали от цигарен дим или мръсотия от въздуха, човешкият организъм не може да се освободи от него никога. Той просто си остава там.

Телефонът иззвъня. Знаех, че ще е Скенлън долу от операционната, бесен от гняв, че не бяхме отговорили за 30 секунди. Скенлън е като всички хирурзи — ако не реже, не е щастлив. Той мрази да стои със скръстени ръце и да гледа в голямата дупка, която е издълбал в човека, докато чака резултата от изследването. Никога и през ум не му минава, че след като е направил биопсията и я е пуснал в стоманеното легенче, на помощника му е необходимо време, за да я пренесе от хирургическото крило до лабораторията, преди ние да я изследваме. Скенлън не се и сеща, че има още 11 други операционни зали, всички работещи едновременно като в ад между 7 и 11 часа сутринта. По това време имаме на смяна четирима стажанти и патолози и биопсиите изостават. Нищо не можем да направим по въпроса, освен ако не искат да поемат риска да поставим грешна диагноза. Но те не искат. Искат само да се оплакват, както прави и Конуей. Това запълва времето им. Всички хирурзи страдат от чувството, че времето ги преследва. Попитайте психиатрите.

Отивайки към телефона, аз изхлузих една от гумените си ръкавици. Ръката ми беше потна; избърсах я в панталона си и вдигнах слушалката. Много сме внимателни с телефона, за безопасност всеки ден го дезинфекцираме със спирт и формалин.

— Бери на телефона.

— Бери, какво става там?

След Конуей ми се щеше да го отрежа, но не го направих. Просто казах:

— Имаш случай на злокачествен тумор.

— Така си и мислех — отговори Скенлън, като че ли цялото патологическо изследване беше излишно губене на време.

— Да — казах и затворих телефона.

Пушеше ми се ужасно. На закуска бях изпушил само една цигара, а обикновено пуша по две. Когато се върнах на масата си, видях още три проби за изследване: на бъбрек, жлъчен мехур и апендикс. Тъкмо започнах да си слагам ръкавицата и интеркомът отново звънна. Беше свръхчувствителен — можеше да се говори нормално от всеки ъгъл на стаята и операторката да те чува. Микрофонът е монтиран почти до тавана, защото новите стажанти, без да знаят колко е чувствителен, се втурват и започват да викат силно срещу него. Това проглушава ушите на момичето.

— Доктор Бери, съпругата ви е на телефона.

Спрях се. Бяхме се споразумели с Джудит — никакви обаждания сутрин. Зает съм винаги от седем до единайсет шест дни в седмицата, а понякога и седем, ако някой от персонала се разболее. Обикновено тя спазваше стриктно уговорката. Не ми се беше обадила дори когато Джони бе забил своето колело триколка в задницата на един камион и трябваше да му направят 15 шева на челото.

— Добре — казах аз. — Ще се обадя. — Погледнах ръката си. Ръкавицата беше почти сложена. Махнах я и се върнах до телефона. — Ало?

— Джон — гласът й трепереше. Не бях я чувал да говори така от години — откакто баща й бе умрял.

— Случило ли се е нещо?

— Джон, Артър Лий току-що се обади.

Артър Лий е наш приятел, акушер-гинеколог. Кумуваше на сватбата ни.

— Какъв е проблемът?

— Обади се да пита за теб. Има неприятности.

— Какви по-точно?

Докато говорех, махнах на един стажант да заеме мястото ми на масата. Трябваше да придвижваме пробите.

— Не зная — каза Джудит. — Но е в затвора.

Първата ми мисъл беше, че е станала някаква грешка.

— Сигурна ли си?

— Да, той току-що се обади. Джон, да не е заради…

— Не знам — казах аз. — Не знам нищо повече от теб.

Притиснах слушалката между рамото и ухото си и изхлузих и другата ръкавица. Хвърлих и двете в кошчето.

— Сега ще отида да го видя. Стой спокойно и не се тревожи. Вероятно е нещо дребно. Може би отново е пил.

— Добре — отговори тя с приглушен глас.

— Не се тревожи — повторих.

— Добре.

— Скоро ще ти се обадя.

Затворих телефона, развързах престилката си и я закачих на закачалката до вратата. Тръгнах надолу по коридора към кабинета на Сандерсън. Той беше шеф на патологическите лаборатории. Имаше авторитетен вид — на 48 години косата по слепоочията му бе взела да посивява. Лицето му беше скулесто и замислено. Имаше толкова основания да се страхува, колкото имах и аз.

— Арт е в затвора — хвърлих бомбата аз.

Преглеждаше доклад за някаква аутопсия. Затвори папката.

— Защо?

— Не зная. Отивам да го видя.

— Да дойда ли с теб?

— Не. По-добре да отида сам.

— Обади ми се, когато разбереш — каза Сандерсън, поглеждайки ме над очилата си.

— Ще ти се обадя.

Той кимна. Когато тръгвах, вече беше отворил доклада отново и четеше. Дори и да беше разтревожен от новината, не го показваше. Всъщност Сандерсън никога не го правеше.

Във фоайето на болницата аз бръкнах в джоба си за ключовете на колата и тогава осъзнах, че не знам къде държат Арт, затова отидох до информацията да се обадя на Джудит и да я питам. Естествено на гишето беше русата Сали Планк[2]. Името й беше предмет на безкрайни шеги между стажантите. Обадих се на Джудит и попитах къде е Арт; тя не знаеше. Не се беше сетила да попита. Затова позвъних на съпругата на Арт, Бети — красиво и способно момиче, с докторска степен по биохимия от Станфорд. Допреди няколко години Бети се занимаваше с изследователска работа в Харвард, но прекъсна след раждането на третото си дете. Тя обикновено беше много спокойна. Виждал съм я разтревожена само веднъж — когато Джордж Ковакс се беше напил и уринираше във вътрешния им двор.

Бети вдигна телефона, изпаднала в шок. Тя ми каза, че Арт се намира в центъра на града, на Чарлз Стрийт. Арестували го вкъщи тази сутрин, точно когато тръгвал за кабинета си. Децата били разтревожени и тя не ги пуснала на училище, какво да правела с тях? Какво трябвало да им каже, за Бога?

Казах й да им каже, че е станала грешка, и затворих.

* * *

Изкарах фолцвагена си от докторския паркинг покрай всичките блестящи кадилаци. Големите коли принадлежаха на практикуващи лекари; патолозите бяха платени от болницата и не можеха да си позволят всички тези лъскави коне.

Беше 8:45 — кулминацията на часа пик в градското движение, при което придвижването в Бостън представляваше борба на живот и смърт. Бостън имаше най-високия процент на автомобилни катастрофи в САЩ, дори по-висок от Лос Анджелис, както би могъл да потвърди всеки стажант-лекар от Отделението за бърза помощ. Или пък всеки патолог: при аутопсиите ние виждаме много травми от автомобилни катастрофи. Шофьорите карат като маниаци; ако присъстваш в Отделението за бърза помощ, когато внасят телата, можеш да помислиш, че си на война. Джудит казва, че е така, защото са потиснати. Арт пък винаги твърдеше, че това е, защото са католици и мислят, че Бог ще се грижи за тях, докато пресичат осевата линия; но Арт е циник. Веднъж на медицинско парти един хирург обясняваше колко много наранявания на очи се получавали от пластмасовите фигурки, оставени на таблото пред шофьора. Озовалите се ненадейно в автомобилна катастрофа хора политали напред и избождали очите си с шестинчова мадона. Често се случвало. Арт пък реши, че това е едва ли не най-смешното нещо, което е чувал някога.

Смя се до сълзи. „Ослепен от религия — повтаряше той, превивайки се от смях. — Ослепен от религия.“

Хирургът се занимаваше с пластичните операции и не виждаше комичното. Предполагам, защото беше кърпил прекалено много избодени очи.

Но Арт се тресеше от смях.

Повечето хора на партито бяха изненадани от този смях. Мислеха, че е прекален и че не е проява на добър вкус. Предполагам, че от всички присъстващи само аз разбрах значението на тази шега за Арт. Може би защото бях единственият, който познаваше голямото напрежение, при което той работеше.

Арт е мой приятел от постъпването ни В Медицинския институт. Той е умен човек и умел лекар и вярва в онова, което прави. Като повечето практикуващи лекари има склонност да бъде малко по-авторитарен, малко по-автократичен. Все си мисли, че знае какво е най-доброто, а никой не може да знае това винаги. Може би беше прекалено ентусиазиран, но за това аз не мога да го упреквам. Той изпълняваше много важна функция. В края на краищата все някой трябваше да прави абортите.

Не знам точно кога започна. Предполагам, че е било веднага след завършването на гинекологичния му стаж. Това не е особено трудна операция — добре тренирана сестра може да я направи без проблем. Има само една малка подробност.

Прави се нелегално.

Спомням си много добре кога за пръв път узнах за това. Няколко стажанти в патологията разговаряха за Лий — те получаваха материалите за изследване след кюртажа. Кюртажи се назначаваха при разнообразни оплаквания — нередовна менструация, болка, кървене в средата на цикъла — и доста от тях показваха наличие на бременност. Разтревожих се, защото стажантите бяха млади и не умееха да пазят тайна. Точно там, в лабораторията, им казах, че това не е смешно, че с такива шеги могат сериозно да навредят на лекарската репутация. Бързо отрезняха. Тогава потърсих Артър. Намерих го в бюфета на болницата.

— Арт — казах, — нещо ме смущава.

Той хапваше поничка с кафе и беше във весело настроение.

— Надявам се, не гинекологичен проблем — той се засмя.

— Не точно. Дочух стажантите да говорят, че през последния месец си имал половин дузина положителни проби за бременност. Ти наясно ли си?

Веселото му настроение се изпари незабавно.

— Да, наясно съм.

— Просто исках да знаеш. Може да имаш проблеми в Комисията за изследване на тъканите, когато тези неща излязат наяве и…

Той кимна с глава.

— Няма страшно.

— Е, ти знаеш как може да се тълкува това.

— Да — каза той. — Изглежда така, сякаш правя аборти.

Гласът му беше нисък, почти мъртвешки спокоен.

Гледаше ме право в очите. Това породи в мен странно чувство.

— По-добре да си поговорим. Свободен ли си за едно питие довечера около шест?

— Да, предполагам.

— Тогава ме чакай на паркинга. И ако имаш свободно време този следобед, защо не прегледаш един мой случай?

— Добре — казах изтръпнал.

— Името е Сюзън Блек. Номерът е АО — две-две-едно-три-шест-пет.

Надрасках номера на салфетка, питайки се защо го беше запомнил. Лекарите помнят много неща за пациентите си, но рядко болничния им номер.

— Внимателно се запознай със случая — каза Арт — и не го споменавай пред никого, докато не си поговорим.

Озадачен, аз се върнах обратно в лабораторията. Трябваше да правя аутопсия този ден и затова не бях свободен до четири следобед. Тогава отидох в регистратурата и взех картона на Сюзън Блек. Прочетох го на място — не беше много дълъг. Пациентка на доктор Лий, двайсетгодишна, първокурсничка в местен бостънски колеж. Главното й оплакване бе нередовна менструация. Беше констатирано, че наскоро е боледувала от рубеола, чувствала се преуморена след това и била прегледана от училищния лекар за вероятна мононуклеоза. Оплаквала се от прокървявания през 7–10 дни. Това продължило през последните два месеца. Все още била уморена и отпусната.

Прегледът показал само лека треска. Кръвната картина била нормална, въпреки че хемоглобинът й бил малко нисък.

Доктор Лий назначил кюртаж, за да коригира нередовността.

Било преди въвеждането на естрогенната терапия. Операцията минала нормално. Нямало признаци за тумори или бременност. Момичето, изглежда, реагирало добре на това лечение. Следващите три месеца имала нормална менструация.

Случаят изглеждаше елементарен. Болест или емоционален стрес могат да нарушат биологичния часовник на жената и да повлияят на месечния цикъл, кюртажът сверяваше този часовник. Не разбирах защо Арт бе пожелал да прегледам случая. Проверих доклада на патолозите за тъканта. Беше изготвен от доктор Сандерсън. Забележките бяха кратки и прости: общ външен вид — нормален, микроизследване — нормално.

Оставих картона на мястото му и се върнах в лабораторията. Когато стигнах там, още не можех да разбера какъв беше проблемът. Убивах си времето, вършейки разни дреболии. Накрая започнах да работя върху аутопсията.

Не зная какво ме накара да се сетя за предметното стъкло.

Като повечето болници Линкълн съхраняваше всички предметни стъкла на пациентите: след 20 или 30 години е възможно те отново да бъдат изследвани под микроскоп. Складираха ги в дълги кутии, подредени като картони в библиотечен каталог. Имахме цяла стая, пълна с такива кутии.

Отидох до нужната ми кутия и намерих предметно стъкло 221365. Етикетът показваше номера на случая и инициалите на доктор Сандерсън. С големи букви беше написано още „D&C“.

Взех стъклото и се върнах обратно в лабораторията, където имахме 10 микроскопа, подредени в дълга редица. Единият беше свободен; плъзнах стъкълцето под окуляра и погледнах.

Видях го веднага.

Тъканта беше взета от матка. Показваше нормална лигавица на матка в период на размножаване. Но вниманието ми бе привлечено от цвета на петното. Материалът беше оцветен със Зенкер-Формалинов разтвор, който придаваше на всичко брилянтно син или зелен цвят. Този необичаен оцветител се използва при трудни за диагностика случаи. За рутинни случаи се използва Хематоксилин-Еозинов оцветител, който дава розови или лилави цветове. Почти всяка тъкан се оцветява с него, в противен случай в заключението на патолозите се посочват изрично причините за необичайното оцветяване.

Но доктор Сандерсън не беше споменал, че е използвал Зенкер-Формалин.

Логичното заключение бе, че стъклата са били разменени. Погледнах почерка на етикета — бе на доктор Сандерсън. Какво ли се беше случило?

Почти веднага ми хрумнаха други възможности. Може би Сандерсън е забравил да отбележи в доклада, че е използвал необичаен оцветител? Може би са правили две изследвания, а са запазили само едното? Или е станала неволна грешка?

Никоя от тези възможности не изглеждаше особено убедителна. Мислех за това и чаках нетърпеливо до 6 часа вечерта, когато срещнах Арт на паркинга и се качих в колата му. Пожела да отидем да поговорим някъде далече от болницата.

— Прочете ли случая? — попита той, докато шофираше.

— Да — отговорих. — Много е интересен.

— Провери ли пробата?

— Да. Това оригиналът ли беше?

— Искаш да кажеш, дали е била намазка от Сюзън Блек? Не.

— Трябвало е да внимаваш повече с оцветителя. Такива пропуски могат да ти докарат проблеми. Откъде взе предметното стъкло?

Арт се усмихна тънко.

— От Центъра за биологични изследвания. „Предметно стъкло за нормална ендометрична намазка.“

— И кой направи подмяната?

— Сандерсън. В онези дни бяхме новаци в играта. Негова беше идеята да сложим фалшиво стъкло и да го надпишем като нормално. Сега, разбира се, сме много по-обиграни. Всеки път, когато Сандерсън получи нормална проба, прави няколко в повече и ги запазва.

— Не разбирам — казах. — Искаш да кажеш, че Сандерсън играе заедно с теб?

— Да. От няколко години.

Сандерсън беше много мъдър, много мил, много благоприличен човек.

— Виждаш ли — каза Арт, — целият картон е лъжа. Момичето наистина беше на 20, вярно. И имаше рубеола. Имаше също така нередовна менструация, но причината беше, че е бременна. Заченала през един футболен уикенд. Обясни ми, че обичала момчето и щяла да се омъжи за него, но искала първо да завърши колежа, а едно бебе щяло да й попречи.

Освен това успяла да пипне шарка през първото тримесечие на бременността. Не блестеше с особен интелект, но беше достатъчно умна, за да знае какви са последиците от шарката.

Беше много притеснена, когато дойде да я видя. Изглеждаше несигурна, колеблива, накрая изплю камъчето и попита за аборт.

Ужасих се. Бях все още идеалист, съвсем скоро завършил стажа си. Тя бе изпаднала в затруднено положение. Светът сякаш беше рухнал върху нея. Предполагам, че в някакъв смисъл това наистина беше така. Знаеше какво я очаква — проблемите на незавършила ученичка, неомъжена майка на може би уродливо дете. Беше мило момиче и я съжалих, но казах не. Съчувствах й, но й обясних, че ръцете ми са вързани. Тя ме попита дали абортът е опасна операция. В началото помислих, че иска да опита сама, затова й отговорих утвърдително. Тогава тя каза, че познава човек в Норт Енд, който би го направил за 200 долара. Бил санитар във флота или нещо такова. Обясни ми, че ако не го направя аз, ще отиде при него. И излезе от кабинета ми.

Той въздъхна и поклати глава.

— Вечерта се прибрах вкъщи, чувствайки се като в ада. Мразех я: мразех я за това, че се вмъкна в новата ми работа, в грижливо планирания ми живот. Мразех я за натиска, който оказваше върху мене. Не можах да спя, мислих през цялата нощ. Представях си я как отива в смрадлива скрита стаичка и се среща с цинично хилещо се дребно човече, което щеше да я накълца и може би дори убие. Мислех за собствената си жена, за едногодишното ни бебе, и колко хубаво би могло да бъде всичко. Мислех за аматьорските аборти, които бях виждал като интернист, когато момичетата идваха в кръв и пяна в три през нощта. И да си го кажем направо, мислех за мацките, които бях имал в колежа. Веднъж с Бети чакахме шест седмици да й дойде цикълът. Много добре знаех, че всяко момиче може да забременее случайно. Не е трудно и не би трябвало да бъде престъпление.

Пушех и не казвах нищо.

— Станах посред нощ и изпих шест чаши кафе, съзерцавайки кухненската стена. До сутринта бях решил, че законът е несправедлив. Бях решил, че лекарят може да се прави на Господ по много глупави начини, но този беше един от добрите. Бях видял пациентка в затруднение и бях отказал да й помогна, въпреки че беше във възможностите ми. Това ме безпокоеше най-много. Бях отказал лечение. Постъпката ми бе толкова лоша, колкото ако бях отказал пеницилин на болен човек — точно толкова жестока и точно толкова глупава.

На следващата сутрин отидох да видя Сандерсън. Знаех, че е с либерални схващания за много неща. Описах му ситуацията и му заявих, че искам да направя кюртаж. Той обеща да помогне за изследванията и го направи. Така започна всичко.

— И оттогава правиш аборти?

— Да — каза Арт. — Когато чувствам, че са оправдани.

Отидохме в един бар В Норт Енд — непретенциозно място, пълно с италиански и германски работници. Арт беше обзет от желание да говори и прави признания.

— Често се питам — започна той — как ли би изглеждала медицината, ако преобладаващото религиозно чувство в тази страна беше това на Крисчън Сайънс[3]. За по-голямата част от историята на човечеството, разбира се, това не би имало значение: лекарствата са били твърде примитивни и неефективни. Но да предположим, че Крисчън Сайънс беше силно по времето на пеницилина и антибиотиците; да предположим също така, че има групи, борещи се против употребата на лекарствата. Да допуснем в същото време, че в това общество има болни кора, които знаят прекрасно, че биха могли и да не умрат от болестите си, че съществуват лекарства, които могат да ги излекуват. Нямаше ли тогава да има оживен черен пазар на тези лекарства? Нямаше ли да умират хора от свръхдози долнопробни медикаменти от контрабанден внос? Нямаше ли да настъпи пълна бъркотия?

— Разбирам аналогията ти, но не я приемам.

— Слушай — каза той. — Моралът трябва да бъде в съзвучие с развитието на технологиите. Та нали, ако човек се изправи пред избора морален и мъртъв или неморален и жив, той ще избира живота всеки път? Хората днес знаят, че абортите са безопасни и лесни, че операцията не е дълга, изтощителна и рискована. Знаят, че е проста, и искат личното щастие, което може да им даде. Те я изискват. И по един или друг начин я получават. Ако са богати, отиват до Япония и Пуерто Рико; ако са бедни, отиват във флота. Но по един или друг начин те постигат целта си.

— Арт — казах аз. — Това е незаконно.

Той се усмихна.

— Никога не съм мислил, че толкова уважаваш закона.

Това беше намек, свързан с кариерата ми. След колежа записах право и го изтърпях година и половина. Тогава реших, че го мразя, и прекъснах, за да пробвам медицина. Междувременно бях за кратко в армията.

— Но това е различно — казах аз. — Ако те разкрият, ще ти забранят да практикуваш и ще те хвърлят в затвора. Знаеш го.

— Правя каквото трябва.

— Не бъди задник.

— Убеден съм, че постъпвам правилно.

По очите му разбрах, че си вярва. С времето аз лично се сблъсках с няколко случая, когато абортът беше безспорното хуманно решение. Арт се справи с тях. Присъединих се към доктор Сандерсън при прикриването им в Патологичното отделение. Така правехме всичко, че Комисията за изследване на тъканите никога не разбра. Това беше необходимо, защото тя включваше всички шефове на отделения в болницата и шестима сменящи се лекари. Средната възраст на мъжете в нея беше 61 години и една трета от тях бяха католици.

Разбира се, това не бе добре пазена тайна. Много от по-младите лекари знаеха за абортите и повечето бяха на страната на Арт, защото той внимателно премисляше случаите. Голяма част от тях биха правили същото, ако се осмеляха.

Малцина не бяха съгласни с Арт и може би щяха да се изкушат да го предадат, ако им стискаше. Като задръстените консерватори Уипъл и Глък, чиято религия изключваше състраданието и здравия разум. Дълго време се страхувах от хора като тях. По-късно ги пренебрегнах, обръщайки гръб на противните им знаещи погледи и измъчените неодобряващи лица. И вероятно сбърках.

Защото сега Арт беше вътре. И ако главата му се търкулнеше, същото щеше да стане и с тази на Сандерсън. И с моята.

* * *

Нямаше свободно място на паркинга близо до полицейското управление. Накрая спрях четири пресечки по-надолу и бързо се върнах, за да разбера защо беше в затвора Артър Лий.

Бележки

[1] Death on the table (смърт на масата) — хирургически жаргон за смъртен случай при операция. — Б.а.

[2] Planck (англ.) — греда. — Б.пр.

[3] Christian Science (англ.) — етическо учение за лечение на болестите без лекарства. — Б.пр.