Дейвид Морел
Нарушители (60)

63.

Бейлинджър се обърна към дъсчената пътека. Отвъд нея се виждаха пламъците, изскачащи от горните етажи на хотел „Парагон“. Огънят и бурята сякаш водеха битка. Щеше да измине доста време, докато пожарникарите и полицаите пристигнеха на това пусто място, в този късен час. Той не можеше да разчита на ничия помощ.

Вдясно една светкавица очерта скелета на изоставената жилищна сграда. Чуваше се дрънченето на клатещата се ламарина.

Бейлинджър извади пистолета от кобура и го пъхна в колана си отзад. След това разпери ръце, за да бъде забелязан от колкото е възможно по-голямо разстояние. „Ела да ме заловиш, Рони. Да видим дали ще можеш“ — мислеше си.

Отекна гръм. Рони се появи в горния край на дъсчената пътека. Пламъци очертаваха силуета му, сякаш излизаше от ада. Стоеше до сриналите се перила, вперил поглед в прибоя. С очилата си за нощно виждане приличаше на чудовище. Бавно, уверено, той заслиза по стълбите, стиснал ловната пушка.

Гръмотевицата напомни на Бейлинджър за звука от стъпките на гигант. Със смъртоносната решителност, изписана върху лицето му, високият, слабичък, петдесет и седем годишен Рони придобиваше някакъв титаничен израз. С тъмната си бронежилетка изглеждаше още по-зловещ. Рони крачеше тежко под товара на спомените за погубена невинност и откраднато детство, на един живот, изпълнен с гняв и болка, с ужас и смърт. Когато наближи Бейлинджър, безизразното му лице издаваше бездънната празнота в душата му.

— Съжалявам за онова, което са ти сторили, Рони! — заговори Франк, макар да знаеше, че мъжът не може да го чуе в бурята. Искаше да го накара да дойде по-близо. — Аз те мразя, но ми е жал за онова малко момченце!

Рони продължаваше да се приближава — безжалостен, неумолим.

— На това място ли е умрял Карлайл? — извика Бейлинджър, докато дъждът го шибаше по лицето. Рони може би все още бе прекалено далече, за да го чуе, но това нямаше значение. Той искаше Рони да вижда, че устните му се движат, да се чуди какво казва, да се приближи още повече…

„Ела по-близо!“ — мислеше си Бейлинджър. Ръцете му трепереха, бяха изтръпнали от студа. Можеше ли да се надява, че ще го застреля, макар и отблизо? Стиснал ловната пушка, Рони изглеждаше много по-уверен.

— Точно на това място ли старецът си пръсна мозъка? След като е осъзнал какво точно си извършил, той е бил по-ужасен от теб, отколкото от излизането навън! Избягал е от хотела! Твоята ловна пушка ли е намерил? Нея ли е взел със себе си? Надявал се е да се защити на брега! Но докато е стоял тук треперещ, докато те е гледал да се приближаваш в дъжда, той е разбрал, че е прокълнат! Затова се е застрелял!

Светкавици очертаваха силуета на Рони, който все повече скъсяваше разстоянието помежду им.

— Тази ловна пушка в ръцете ти! Същата ли е, с която Карлайл си е пръснал мозъка?

На трийсетина метра разстояние Рони спря.

„Не! Трябва да дойдеш по-близо!“ — рече си Бейлинджър.

— Тук ли се случи? Тук ли го е направил той! Бащата, когото винаги си искал! Тук ли си го уплашил така, че да се самоубие!

Гръмотевица заглуши думите му.

Рони за миг застина като парализиран. След това пристъпи по-близо.

— Какъв прекрасен син си бил! — продължаваше да говори Бейлинджър. — Той ти е дал шанса да започнеш нов живот, а ти си му се отплатил, като си изпълнил живота му с ужас!

На двайсет метра разстояние Рони отново спря. Явно вече бе достатъчно близко, за да го чува.

— „Сестра Кери“!

Франк се учуди от неуместните му думи.

— Романът на Драйзър! — провикна се Рони. — Когато твоят приятел говореше за него, каза всичко, което е от значение! Ние сме обречени, защото всичко е предопределено от нашите тела и нашето обкръжение! Той забрави да каже, че сме обречени от миналото си!

— Не всякога, не и ако се бориш с него! Но тази дяволска сграда със сигурност може да ни накара да повярваме в това!

Една светкавица отново смрази Рони, той спря.

„Защо не идва по-близо? — чудеше се Бейлинджър. — Очилата! — досети се той. — Когато блесне светкавица, на сензорите им трябват няколко мига, за да се приспособят! Светкавицата предизвиква ярко сияние, което временно го заслепява!“

Рони вдигна ловната пушка и я опря на рамото си.

Отново блесна светкавица и го заслепи, тогава Бейлинджър измъкна пистолета си от колана и стреля. Рони също натисна спусъка.

Бейлинджър се хвърли по очи. Пушката на Рони изтрещя и пясъкът зад гърба му изригна. Франк стреля в лицето му.

След това пистолетът само изщрака — нямаше повече патрони.

Бейлинджър се претърколи. Пушката изгърмя и улучи мястото до него. Сачмите засегнаха глезена му.

Той се изправи на крака и закуца, като се опитваше да накара врага да се отдалечи от дъсчената пътека.

Дочу стенание и се обърна. Светкавица освети Рони, който се свличаше на колене. Рамото му над бронираната жилетка кървеше — там го бе улучил последният куршум на Бейлинджър. Зад него някаква фигура яростно размаха парче от греда. Даян! Замахваше, пищеше. Ловната пушка изтрещя в пясъка. Даян отново замахна. В светлината на пламъците, изригващи от хотела, Бейлинджър видя как кичурите й проблеснаха под дъждовните струи. Мократа й дреха бе залепнала по тялото й. Тя замахна отново и стовари с все сила дървото върху черепа на Рони. Той рухна по очи на брега. Надвесена над него, Аманда удряше и удряше… Спря, когато парчето дърво се счупи. С нечовешки вик тя заби острия връх в гърба му.

Тялото на Рони потрепери и притихна.

Аманда стоеше надвесена над него и ридаеше. Накуцвайки, Франк се приближи към нея.

— Мъртъв ли е? — простена тя.

— Точно в този момент влиза в ада.

Двамата се вкопчиха един в друг в силна прегръдка.

— Той накара мнозина да преживеят истински ад. Сега е неговият ред — каза тя.

— Заради нещо в детството му, което е станало не по негова вина. — Бейлинджър се почувства отвратен.

Даннн — звукът от парчето ламарина от съседната пуста сграда прозвуча като камбанен звън.

Като погребален звън за Рони, за неговите жертви, за хотел „Парагон“.

Бейлинджър наблюдаваше пламъците на горните етажи.

— Даян — прошепна той.

— Аз не съм Даян.

Той впери поглед в нея. Докосна бузата й.

— Знам — най-накрая изрече Франк. — Но, господи, как ми се иска да бъдеш.

— Ти беше готов да умреш, за да ме спасиш.

— Веднъж вече загубих съпругата си. Не можех да понеса да я изгубя два пъти.

— Ти не си ме изгубил.

Мъката го задави.

— Най-добре е да вървим. Трябва да помогнем на Вини.

В тъмното, под дъжда, те тръгнаха към дъсчената пътека. Вини лежеше в падината на плажа.

— Дали не чувам… — Аманда се обърна.

— Сирени!

Задъхвайки се, те крачеха тежко заедно с Вини по дъсчената пътека по посока на звука. Бейлинджър не усещаше нозете си, с мъка се влачеше напред. Погледна Аманда. Как му се искаше това да е Даян или поне да можеше да повярва, че е тя.

Изпаднал в унес, той изрече мислите си на глас, защото Аманда се обърна към него.

— Знай, че не си ме изгубил.

Стигнаха до стълбичките на дъсчената пътека. Като избягваха счупените дъски, те се заизкачваха уморено — свличаха се на колене, а после продължаваха отново напред. Светлината на пламъците ставаше все по-ярка. Той усети топлия вятър, идващ откъм пожара. След това вятърът стана горещ, но Бейлинджър не можеше да престане да трепери. Сирените замлъкнаха. Пожарникари скочиха от една кола. Полицаи наизлязоха от патрулки.

Върхът на пирамидата на хотела хлътна. Разпръснаха се рояци искри. Погълнат от огъня, шестият етаж се срина. „Ето че изчезнаха златните монети“ — помисли си Бейлинджър. Спомни си за монетата с двойния орел, която беше в джоба му. За думите, изписани върху нея: „На Бог се уповаваме“.

Полицаи тичаха към тях.

— Какво се е случило с вас? — изумено се провикна един от тях.

Франк се свлече на земята, а в ушите му отекваше звънтящото като камбана парче ламарина. Друга част от сградата рухна. Но адът имаше много етажи. Както и миналото.

— Какво се е случило с нас ли? — промълви той. После с огромно усилие произнесе думите: — Хотел „Парагон“.