Дейвид Морел
Нарушители (34)

36.

Много бавно и внимателно Бейлинджър остави пепелника. Не желаеше да им каже онова, което искаха да знаят, но не виждаше друга възможност. Навярно това щеше да му помогне да се сближи с тях.

— Аз съм бивш военен.

— И откъде тогава познаваш професора? — попита Тод.

— Учих в неговия курс.

— Не виждам връзката.

— Бях в Ирак.

— И какво от това?

— Първата война в Залива. „Пустинна буря“ през 1991 година. Бях рейнджър. Но след като се прибрах у дома в Бъфало, се разболях. Повали ме треска.

— Не съм те питал за медицинското ти досие. Искам да знам само…

Вини проби още една дупка в стената.

— В болницата на ветераните в Бъфало все ми повтаряха, че това е тежък грип. След това чух, че много други от ветераните са болни, и най-накрая вестниците и телевизията започнаха да го наричат Синдром на войната в Залива. Военните казаха, че Саддам Хюсеин може да е използвал биологични или химически оръжия срещу нас.

— Пак бягаш от въпроса ми…

— Или че болестта се разпространява от пясъчни бълхи. В пустинята има страшно много насекоми.

— Искам да ми докажеш, че не си ченге, а ти ми разказваш историята на живота си.

— Но колкото повече четях за тази работа, толкова повече подозирах, че болестта се дължи на обеднения уран в нашите артилерийски снаряди. Уранът втвърдява бойната глава и тя по-лесно пробива вражеските танкове.

— Уран ли? — намръщи се Вини.

— Ей, дългоушко — тросна се Тод. — По-малко се ослушвай, повече руши. Прекалено близко си до онази свещ. Отмести я, преди да е станала беля.

— Военните твърдяха, че уранът е безопасен. — В очите на Бейлинджър проблесна ярост. — Но чух, че карал гайгеровия брояч да цъка. По време на „Пустинна буря“ изстреляхме страшно много артилерийски снаряди. Вятърът навя дим и пясък върху нас. Изминаха години, преди отново да се почувствам нормално. Това сложи край на военната ми кариера.

— И точно тогава ли стана ченге?

— Казвам ти, че не съм ченге. Местех се от една работа на друга, главно бях шофьор на камион. След това започна втората война в Ирак. — Бейлинджър млъкна. Той се приближаваше все повече към предишния си кошмар. Започна да се поти. Питаше се дали ще успее да си наложи да говори за това, но нямаше избор. — Нашите военни разшириха прекалено много дейността си. Големи фирми, които се опитваха да изградят отново Ирак, наемаха цивилна охрана за своите конвои. Персонал от бившите отряди със специално предназначение. Имаха толкова голяма нужда от хора, че наемаха дори такива като мен, които известно време не са били на служба. А заплащането беше невероятно високо. Сто двайсет и пет хиляди долара за една година, за да пазиш от засади камионите с доставките.

— Сто двайсет и пет хиляди? — Тод беше впечатлен.

— Но после условията се влошиха, още конвои бяха ударени и заплащането стана още по-добро: двайсет хиляди на месец.

— По дяволите, та ти си богат!

— Почти. Компаниите плащаха месечно, защото имаше твърде малко желаещи да се превърнат в мишени. Човек трябваше да е много зле у дома — лоши перспективи за работа, липса на близки хора. Като мен. Искам да кажа, че там беше направо страшно. По целия път снайпери и мини. Повечето мъже не оцеляваха дълго. Едни бяха убити, а други казваха: „Всичко това да върви на майната си“, и напускаха. В моя случай… — Бейлинджър млъкна за малко, слушайки как Вини блъска стената с лоста. — Аз имах шанса да прибера само един чек за заплата.

— Само един ли? По дяволите, какво се случи?

„Най-накрая ги държа“, помисли си Франк.

— Охранявах един конвой. Нападнаха ни. Експлозия ме събори и съм загубил съзнание. — Побърза да претупа разказа си, защото не искаше да си спомня за болката, стрелбата и писъците. — Когато дойдох на себе си, бях вързан за един стол в някаква воняща стая. Повечето от вонята идваше от един чувал, който бяха омотали около главата ми.

Тримата похитители го гледаха изумени.

— И какво стана? — попита Джей Ди.

— Един иракски бунтовник ми каза, че ще ми отреже главата.