Дейвид Морел
Нарушители (42)

44.

Тод свали очилата си, сякаш беше убеден, че с тях вижда нереални неща. Не бе озадачен, че Бейлинджър, Вини, Кора и Аманда са се освободили. Нито пък изглеждаше изплашен, че четиримата можеха да го повалят, преди да успее да се защити. Всъщност цялата му фигура излъчваше облекчение.

— Слава богу! — Движеше се тежко и тромаво под тежестта на златните монети в джобовете и в раницата си. Отстъпи заднишком от входа на стълбището, като не откъсваше очи от него. — Ще трябва да се държим един за друг. Нуждаем се от помощ.

— Ранен ли си? — попита Франк. — Имаш кръв…

— Не е моята. — Плющенето на дъжда накара Тод да погледне в мрака зад отворената врата и да се намръщи: — Исусе Христе, трябва да я затворим! Да я барикадираме пак. Побързайте, няма време, затворете я. Веднага! Аз ще пазя стълбището. Ще застрелям всеки, който се изкачи при нас.

Но на светлината на свещите се виждаше, че затворът на пистолета е дръпнат назад — пълнителят беше празен.

— Дай ми го — каза Бейлинджър.

— Трябва ми.

— Ти си изстрелял всичките патрони.

— Изпразнил съм го? — Тод огледа оръжието с мътни очи.

— Вини! Аманда! — извика Кора. — Помогнете ми за вратата!

Те я затвориха и натрупаха мебели пред нея.

— Дай ми проклетия пистолет!

Бейлинджър му изви ръката и го измъкна, удивен от това как се бяха променили нещата. Преди малко Тод щеше да го застреля дори само да му се беше сторило, че се опитва да му вземе пистолета. Бейлинджър откри резервния пълнител на колана на Тод. С ловкостта на бивш рейнджър той изхвърли празния пълнител, пъхна заредения и натисна лостчето на спусъка така, че затворът отскочи напред и пое един патрон. За миг се почувства уверен в себе си — отново беше въоръжен.

Франк насочи пистолета към стълбището.

— Какво се случи?

— Не съм сигурен — каза Тод и потръпна. — Абе знам какво се случи, но просто не съм сигурен как беше направено.

— Къде са приятелчетата ти?

— Слизахме надолу по стълбите.

— Знам това. Кажи ми къде са.

— Слизахме все по-надолу и по-надолу, завой след завой. Въртяхме се в кръг. На всеки етаж имаше по един коридор точно като този тук. Но коридорите ставаха все по-дълги.

— Разбира се. Всеки етаж по-надолу е по-голям и по-широк от предишния. За да може да подслушва, Карлайл е трябвало да удължава коридорите, та да минават покрай всички стаи.

— Все по-дълги и по-дълги… — продължаваше напевно Тод. — Най-накрая стигнахме дъното.

— Вини — рече Бейлинджър, — ти, Кора и Аманда му вземете раницата. Изсипете монетите. Натъпчете в нея колкото е възможно повече от снаряжението. Останалата част ще носим на ръце.

— Но нямаше врата — каза Тод. — Не можахме да открием врата. — Лицето му беше така изцапано с кръв, че татуировките почти не се виждаха. — Колкото и да търсехме, не можахме да намерим изход. Изтичахме чак до другия край на коридора, беше направо безкраен! И пак не успяхме да намерим врата. Но открихме нещо друго.

— Какво? — попита Бейлинджър.

— Труп.

Аманда изхлипа.

— Била е мъртва от дълго време — каза Тод.

— Тя ли?

— Трупът беше облечен с рокля. Старомодна рокля. Но жената изглеждаше като мумия. Ето от колко време е била мъртва! Беше изцяло изсушена, а очните й кухини — празни. С тези очила виждам в зелено, но ми се струва, че косата й беше руса. Като нейната. — Тод посочи Аманда. — Седеше в един ъгъл, сякаш е изтичала там, уморила се е, седнала е да си почине и повече не се е събудила. Дори чантичката лежеше на коленете й.

Аманда отново изхлипа.

— Изтичахме обратно до стълбището. Мак така се паникьоса, че вдигна лоста, за да се опита да пробие дупка в стената и да се измъкнем през нея. Но преди да успее да замахне, някой заудря от другата страна.

— Рони е бил! — простена Аманда.

— Стената потрепери, стрелях там, откъдето идваше звукът. После тропането се премести и аз отново стрелях в него. Изведнъж то се чуваше по цялата стена, а аз стрелях ли, стрелях. Мак и Джей Ди изтичаха нагоре по стълбите, аз ги последвах. Завой след завой. Въртяхме се в кръг. Някъде отгоре чух писък. Мак падна към мен. Краката му бяха отрязани. Кръвта му шуртеше. Той падна в пространството между стълбите и перилата. „Какво го преряза?“, изкрещя Джей Ди. Не успях да отвърна нищо. „Да вървим към стаята с трезора! — завика Джей Ди. — Поне знаем как да излезем от нея!“ Той затича нагоре по стълбите. Но изведнъж се строполи. И неговите крака бяха отрязани. Кръвта му бликна. Помислих, че съм си изгубил ума. Исках да бягам, но си казах, че трябва да забавя ход, за да открия какво има на стълбите. Тръгнах много бавно нагоре, като размахвах пистолета пред себе си, и точно тогава я докоснах.

— Какво докосна?

— Една тел, опъната през стълбите. Стегната, тънка, дори с очилата едва можех да я забележа. Добре че я докоснах с пистолета. След това я допрях с пръст. Господи, беше толкова остра, че трябваше само мъничко да помръдна, за да ми пререже пръста!

— Тел като бръснач — каза Бейлинджър.

— Може и наистина да съм си изгубил ума. Промуших се под телта. Започнах да се изкачвам бавно по стълбите, като размахвах пистолета пред себе си, за да не попадна на друга тел.

— Оставил си Мак и Джей Ди живи долу?

— При подобен кръвоизлив едва ли са останали живи още дълго.

Откъм дъното на стълбищната шахта долетя писък.

— Както изглежда, някой от тях все още е жив — каза Франк.

Чу се още един писък.

— Всички сме си изгубили ума — проплака Кора.

— Но как е могъл Рони…

— Последвал ви е по стълбите — отвърна Бейлинджър.

— Бил е зад нас? — Тод го погледна стреснато.

— Когато сте стигнали долу, той е опънал телта над вас. След това е използвал скрита врата, за да влезе в централната част на хотела. Блъскал е по стената, за да ви накара да се паникьосате и да изтичате обратно по стълбите.

Тод извади мобилния си телефон.

— Какво правиш? — попита го Вини.

— Обаждам се на брат ми в Атлантик Сити. Той ще съобщи на полицията. Ще намери помощ.

— Най-накрая реши, че е по-добре да отидеш в затвора, отколкото да се изправиш срещу Рони, така ли? — с презрение попита Кора.

— Брат ми ще ме спаси. — Тод набра номера и притисна телефона до ухото си. — Брат ми ще доведе ченгетата тук. — Заслуша се и простена: — О, не, не!

— Какво стана?

Над покрива отекна гръм.

— Няма връзка! — каза Тод. — Тая шибана буря пречи на връзката!

— Май трябваше да се обадиш малко по-рано, а? — подхвърли Вини с пламнало от гняв лице. — Сега трябва да те завържем с лейкопласта за тоя стол и да оставим Рони да прави с теб каквото си иска.

— Но няма да го направите. — Тод ги изгледа уплашено.

— Сигурен ли си? Смяташ, че не съм достатъчно вбесен ли?

— Не можеш да си го позволиш, сега сме дружки — отчаяно промълви Тод. — Не загряваш ли? Трябва да се държим един за друг. Имате нужда от помощ.

— Франк, натъпкахме каквото можахме от снаряжението в раницата — рече Вини. — Останалото закачихме на коланите си. Открих и папката с полицейските доклади в един джоб. Сигурно не са знаели, че е там, иначе щяха да изхвърлят и нея. Искаш ли сувенир? — Вини му подаде една монета.

Бейлинджър я взе в ръка, усещайки тежестта й, дебелината й, идеалните й ръбове. От едната й страна беше изобразен величествен орел. От другата — Статуята на свободата. Златото сияеше. Пишеше: ДВАДЕСЕТ ДОЛАРА. НА БОГ СЕ УПОВАВАМЕ.

— Това е страхотна дума: сувенир. Означава, че може и да доживеем да си я спомняме. Има надежда. — Франк целуна монетата и я пъхна в джоба си. — Може би ще ми донесе късмет.

— Това снаряжение оставихме за теб — посочи Кора.

Той си сложи колана. Закачи на него един радиотелефон, чука и шише с вода.

— Къде е лостът?

— Казах ти, че беше у Мак — отвърна Тод.

— Проклетник! — Бейлинджър огледа газомерите и ги остави. Това вече беше излишен лукс. — Ето и още нещо, което можем да зарежем. — Той посочи захвърления на пода воден пистолет.

— Дай го на мен — каза Кора и го поднесе към лицето си, сякаш се надяваше, че по него са се запазили следи от мъртвия й съпруг. Но сбърчи лице от мириса на оцет.

Аманда изглеждаше премръзнала.

— Ето, вземи моята винтяга. — Вини наметна раменете й.

Тя я облече върху нощницата си, поглеждайки го с благодарност. Винтягата беше достатъчно дълга и покриваше бедрата й.

— Готови ли сме? — попита Франк.

— За какво? — отвърна Тод. — Не виждам какво можем да направим.

— Имаме едно предимство.

— Предимство ли? За какво говориш?

— За мезонета. — Бейлинджър вдигна защитната си каска от мястото, където Тод я беше захвърлил. Щракна ключа, но миньорската лампа не светна. — Задник такъв, счупил си я!

— Мезонет ли? — с отвращение изрече Тод.

— Аз не мога. — Аманда потръпна. — Точно там ме води Рони.

— Има и други скрити стълби, сигурен съм в това — каза Бейлинджър, като разглеждаше с огорчение безполезната миньорска лампа. — Водят до мезонета, Рони не може да ги пази всичките. Дано успеем да открием стълбище, което извежда навън, преди той да усети, че ни няма.

— А може да открием и такова, което да ни заведе право при него — каза Тод.

— Ако действаме по твоя начин, той знае къде сме и ще дойде за нас.

— Имаме пистолет.

— Само с тринайсет патрона — благодарение на теб. А ти откъде знаеш, че и Рони няма пистолет?

Тод замълча.

— Трябва да изхвърлиш тези монети. — Франк посочи издутите му джобове. — Тази тежест ще те забави.

— Да изхвърля толкова много пари! — изуми се Тод.

— Вини и Кора имат миньорски лампи. Къде ти е фенерчето?

— Изгубих го.

— Страхотно. Значи остава само това фенерче. Мак или Джей Ди са го оставили, за да може да носят повече монети. — Вини посочи фенерчето, закачено на колана му.

— Нямаме достатъчно светлина. Най-добре е да изгасите тези свещи и да ги вземем със себе си — каза Бейлинджър. — Или пък… — Той се обърна към обезглавеното тяло на професора.

Когато беше завързан за стола, бе си казал, че не би могло да му се случи нищо по-кошмарно от това. Но ето че отново сгреши. Сега нещата станаха по-ужасни. Винаги ставаха по-ужасни. И онова, което му предстоеше да направи, го доказваше.

Бейлинджър погледна към трупа на професора върху дивана. Лампата му продължаваше да свети през прогизналия от кръв чаршаф. Изпълнен с отвращение, той повдигна края на платното и пъхна ръка отдолу. Треперещите му пръсти докоснаха брадата на професора. Стиснал очи, той разкопча опипом каишката и свали защитната каска, усещайки как главата се наклони на една страна. Измъкна каската изпод чаршафа и едва не се разплака при вида на кръвта по нея.

— Съжалявам, Боб — каза Франк. — Толкова много съжалявам. — Сложи каската с лампата на главата си и усети как цялото му тяло изтръпна. — Да вървим.