Дейвид Морел
Нарушители (45)

47.

03,00 ч.

— Съпруга ли? — потресено прошепна Кора.

Бейлинджър погледна към Тод в помещението за наблюдение.

— Онова, което ти казах, е истина — аз не съм ченге. — Той се поколеба. — Но бях ченге.

Тод застина. На лицето му се изписа отвращение.

— Ами онези приказки за Ирак и чувала на главата ти?

— Това си е самата истина. Бях детектив в полицейския участък на Озбъри Парк. Двамата със съпругата ми живеем… живеехме тук. Тя работеше… Когато си помисля за нея, обърквам времената. Преди две години изчезна.

Всички го слушаха напрегнато. Отвън долиташе плющенето на дъжда.

— Беше руса, слаба, като Аманда. На трийсет и три години. Но изглеждаше много по-млада. Като Аманда. — Бейлинджър впери поглед в ръцете си, вкопчени една в друга.

— Когато Мак отвори вратата на трезора, помислих, че това е Даян. Рекох си, че най-накрая съм я намерил, че се е случило чудо и жена ми е още жива. — С разкривено от болка лице Бейлинджър гледаше втренчено Аманда — толкова много му напомняше за съпругата му. — Даян работеше за един строителен предприемач в града. Същият, който ще събори този хотел след две седмици. Тя често пътуваше до Ню Йорк, за да преговаря с тръста на Карлайл за земята, върху която е построен хотел „Парагон“. Тръстът непрекъснато отказваше, но най-накрая трябваше да се откаже от земята заради неплатени данъци. Ала преди две години земята все още беше под негов контрол. При последното си пътуване до Манхатън Даян изчезна. — Бейлинджър мъчително си пое дъх. — Много хора изчезват в Ню Йорк. Аз ходех там в края на всяка седмица и неофициално помагах на Бюрото за издирване на изчезнали лица. Изтърках си подметките от тичане и събиране на информация. Най-накрая случаят беше съвсем забравен и само аз единствен вършех нещо. Непрекъснато исках допълнителни отпуски, за да търся Даян, докато моят шеф не реши, че ще е по-добре да си подам оставката, за да имам колкото си искам свободно време. Останах без средства. Тогава един мой приятел — бивш рейнджър, ми каза за бързите пари, които бих могъл да спечеля в Ирак като охрана на конвои, стига да не се боя от бомби и снайперисти. По дяволите, на този етап хич не ми пукаше дали ще живея, или ще умра. Онова, за което ми пукаше наистина, бяха двайсетте хиляди долара, които щях да спечеля за един месец, за да се върна обратно и да продължа да издирвам Даян. — Бейлинджър с мъка си наложи да продължи разказа си. — Беше изминала една година и аз не хранех много надежди, че още е жива. Но трябваше да продължа да я търся. Можете да си представите колко съм бил отчаян, щом отново заминах за Ирак. След първото ми отиване там Даян ми беше помогнала да се изправя на крака. Проклетият Синдром на войната в Залива! Тя не се уморяваше да се грижи за мен. Нейна беше идеята да използвам военния си опит и да подам молба за работа в полицейското управление на Озбъри Парк. Нищо натоварващо — беше просто начин да се почувствам полезен. Разказах ви как се обърнаха нещата втория път в тоя шибан Ирак. Но с парите, които спечелих, аз си наложих да продължа търсенето. Проверих всяка следа, всеки сексуален маниак или обирджия от районите, където тя ходеше. Правех двойни и тройни проверки. Най-накрая ми остана само усещането, което имах от самото начало, но не успявах да докажа — че изчезването на Даян е свързано по някакъв начин с преговорите за хотела. Дори не точно със самите преговори, а със самия хотел. Поисках разрешение да вляза в изоставената сграда, но тръстът ми отказа заради моята безопасност. Направих всичко възможно да се промъкна вътре с взлом, но „Парагон“ се оказа истинска крепост, дявол го взел! — Гласът на Франк зазвуча още по-напрегнато. — Преди три месеца прочетох в един вестник статия за градските изследователи. Как техните експедиции приличали на мисии на отряди със специално предназначение и как някои от тях гениално успявали да проникнат в сгради, за които се предполага, че са недостъпни. Прегледах уебстраниците на градските изследователи и се свързах с една група, но направих грешката да им кажа защо ми е необходима помощта им. Държаха се с мен така, сякаш съм таен агент със скрит микрофон. Опитах се да убедя следващата група, че искам да вляза в хотела, защото това е една много интересна стара сграда. Но и те нямаха доверие на външни хора. А и имало премного стари сгради, които вече били планирали да изследват. Най-накрая използвах уебстраницата на професора и си уредих среща с него. Излъгах го, че искам да забогатея. Показах му копия от стари вестникарски статии от времето, когато е бил убит Даната. В тях пишеше за златни монети, които гангстерът вероятно е натрупал в таен трезор. Боб беше учтив. Увери ме, че ще проучи тази работа. Предположих, че просто иска да се отърве от мен. Но се оказа, че току-що е бил уволнен, и една седмица по-късно ми се обади по телефона, за да ми съобщи, че ще ми помогне, но при едно условие…

— Да му дадеш част от монетите — каза Вини.

— Да. Той се възхищаваше толкова много от теб и Кора, от Рик. Беше сигурен, че няма да се съгласите да вземете от златото. Но се страхуваше, че заради влошеното си здраве няма как да плаща лечението. Беше много ядосан, че е останал без препитание. Не можете да си представите колко беше гневен! Та идеята бе вие, без да знаете, да ми помогнете да претърся хотела. За да открия някаква следа, която да ме насочи към Даян, да разбера какво се е случило с нея. На следващата нощ трябваше да се върна и да взема монетите за професора. Разбира се, след това смятах да се заема с много по-обстойно претърсване.

— Зная, че Рони държеше поне още една жена тук — рече Аманда.

— Защо си толкова сигурна?

— Първия път, когато ме заключи в трезора, докоснах нещо на пода. Приличаше на пластинка, единият й край беше гладък, а другият — назъбен. В непрогледния мрак не можах да разбера какво точно е. Когато излязох, се оказа, че е счупен нокът.

Дъждът трополеше по покрива.

Аманда се загърна по-плътно с винтягата.

— Трябва да разберете какво преживях тук. Имаше вечери на свещи и Рони ме караше да наблюдавам как приготвя храната. Сложни менюта за чревоугодници. Най-доброто вино. Компактдискове с музика на Бах, Хендел или Брамс. — Аманда се намръщи. — Часове наред четяхме в библиотеката — философия, история, романи. Особено много харесваше Пруст. „В търсене на изгубеното време“. Изгубеното време! — Гласът й потрепери. — Настояваше да обсъждаме прочетеното. Мисля, че това беше една от причините да ме отвлече: защото работех в книжарница. Гледахме филми, винаги за изкуството. Повечето бяха чуждестранни — „Красавицата и звярът“ на Кокто, „Седмият печат“ на Бергман, „Правилата на играта“ на Реноар. Все за миналото. Никога не ми позволяваше да гледам телевизия, за да не разбера какво става по света или от колко дълго време съм тук. С тези затворени капаци на прозорците нямах представа дали е ден или нощ. Липсваха часовници, не можех да различа дните, нямаше как да преброя седмиците. Изгубих всякаква представа за времето. Понякога Рони ме караше да ям, когато не бях гладна, а друг път ме караше да чакам, докато умирах от глад. В трезора пък нямах представа дали съм задрямала за няколко минути, или съм спала с часове.

— Но защо те затваряше там? — попита Кора. — За да не избягаш от него, когато спи ли?

— Освен първия път, когато се събудих в това проклето легло, той ми позволяваше да спя само в трезора. А докато бях с него, никога не се обръщаше с гръб към мен. На кръста си носех заключен метален обръч. Към него имаше метална кутия, също като онези до капаците в пода. Той ми каза, че ако избягам, ще ме направи на парчета — дори да съм на километър разстояние. Заплаши ме, че зарядът е направен да избухне навътре, така че дори да сме заедно в стаята, той нямало да пострада.

— Къде е обръчът? — попита Бейлинджър.

Аманда махна отчаяно с ръка.

— Не знам.

— Трябва да го намерим.

Бейлинджър започна да измъква чекмеджета на бюрото и да ги преравя. Кора претърси дрешника, Вини — под леглото.

— Ще проверя и в медицинския кабинет — каза Кора.

— Аз поемам стаята за фитнес — рече Франк. — Вини, ти се заеми с…

— Почакайте малко. — Вини впери поглед нагоре. Стъпи върху натруфената покривка на леглото, протегна се и погледна какво има над балдахина. — Ето го, намерих го.

Аманда едва не припадна, когато той слезе долу с металния обръч и кутията, прикрепена към него.

Бейлинджър дръпна капака й, но не можа да го отвори.

— Запечатан е.

— Виждам го! — извика в този миг Тод.

— Какво? — Бейлинджър рязко се обърна към стаята за наблюдение.

— Тоя кучи син ми маха на един от екраните.