Дейвид Морел
Нарушители (17)

18.

Но тя не помръдна и това като че ли го стресна. Картонче с надпис „Не безпокойте“ висеше на нея. Вини я притисна с рамо.

— Защо тази е заключена?

Той я блъсна с все сила и вратата потрепери.

Конклин го възпря:

— Нали знаеш правилата — не разваляме нищо!

— Ами тогава какво направихме с вратата в тунела?

Вини отново напъна с рамо.

— Да приемем, че си прав — каза Конклин, — но все пак вратата в тунела не беше част от времевата схема на мястото. Това, което вършиш, не е правилно.

— Каква ще е разликата, ако я разбия? След две седмици ще съборят всичко!

— Не мога да позволя да се държим като вандали.

— Чудесно, добре. — Вини погледна Бейлинджър. — Ти разбираш от ключалки. Не можеш ли да отвориш тази?

Бейлинджър огледа ключалката, която беше стар модел, с голям отвор. Измъкна ножа от джоба си и увери професора:

— Не се притеснявайте, няма да повредя нищо. — Отвори острието и се опита да го пъхне в пролуката между вратата и касата, за да избута резето. — Има някакво езиче, което ми пречи.

— Не можеш ли да отвориш самата ключалка?

— Ще трябва да намеря някоя закачалка из стаите и да направя кука.

— Няма нужда — каза Кора иззад гърбовете им. Те се обърнаха и всички светлини се насочиха към нея. — Когато стоях зад рецепцията долу, забелязах, че в някои от отделенията за пощата има и ключове.

— Ето това се казва оригинална идея! — изкиска се Рик.

— Какъв е номерът на стаята?

— Четиристотин двайсет и осем.

— Ще сляза долу да донеса ключа.

— Сигурни ли сме, че искаме да направим това? — попита Конклин. — Нашата цел бяха мезонетът и трезорът в апартамента на Даната.

— Щом зад незаключените врати има странни и зловещи неща, искам да знам какво се крие зад една заключена — каза Франк.

— А ние искаме ли? — попита Кора.

— Ако не — обади се Рик, — тогава защо сме тук?

Професорът въздъхна.

— Добре, щом твърдо сте решили. Но ти не бива да ходиш сам, Рик. Това е друго правило, което винаги спазваме. Не изследваме нищо сами.

— Тогава всички да слезем долу — предложи Бейлинджър.

— За мен беше голямо усилие да се изкача по тези стълби. — Възрастният мъж поклати глава. — Опасявам се, че ще ми отнеме цял век да се върна долу и да се изкача пак тук.

— Е, не искаме някой да получи сърдечен удар — рече Вини.

— Аз ще отида с Рик. — Кора отново погледна към вратата на стаята, в която беше куфарът.

— Използвайте портативните си радиотелефони. — Конклин свали своя от колана си. — Настройте единия на прием, а другия — на предаване. Така ще мога да ви чувам кога слизате и кога се качвате. Същевременно ще разговарям с вас, без да натискам бутони през цялото време и да казвам „край“.

Рик и Кора свалиха своите радиотелефони от коланите си.

— Аз съм на предаване — каза Рик.

— А аз — на приемане — отбеляза Кора.

— И ние ще направим същото — рече професорът. — Вини, настрой радиотелефона си на прием. Аз ще съм на предаване.

Рик и Кора отидоха до стълбищната площадка и започнаха да слизат, като миньорските им лампи и джобните им фенерчета образуваха светлинни дъги в мрака.

Бейлинджър чуваше как стъпките им отекват надолу. Същите тези звуци, но някак приглушени, се чуваха и от радиотелефона на Вини.

— Ние сме на третия етаж — отекна гласът на Рик, а след миг сред пращене същият глас се чу и от радиотелефона на Вини.

Стъпките постепенно заглъхваха, докато звуците, идващи от радиотелефона на Вини, си останаха същите.

Бейлинджър надникна през перилата. Слабите светлинки се мяркаха някъде долу под него.

— На втория етаж сме — долетя гласът на Рик.

Франк почти не го виждаше.

— Първи етаж — обади се Рик по радиотелефона. — Тръгваме към фоайето.

Лампата на Вини помръдна. Бейлинджър забеляза, че той се оглеждаше наоколо.

— Хей, в коридора тук има асансьор!

— Прекосяваме фоайето — съобщи Рик. — Може би сега ще е най-добре да отида в балната зала и да изпълня „Лунна река“ на бис.

— Моля те, недей — шеговито се примоли Кора.

— Освен това — каза професорът в своя радиотелефон — за този хотел това не е подходяща музика. Карлайл никога не би позволил да се свири такова нещо тук. Вероятно са свирили „По бреговете на Уобаш“ или „Моето момиче Сал“.

— Знаеш ли, че братът на Тиодор Драйзър е написал и двете? — попита Вини.

— Приближаваме рецепцията — обади се Рик.

— За бога! — възкликна Кора.

— Какво има? — притеснено попита по радиотелефона Конклин.

— Още един плъх. Призлява ми от тези гризачи…

Бейлинджър чу учестеното дишане по радиотелефона на Вини.

— Ние сме при отделенията за пощата. Виждаме метални ключодържатели, на които пише „Хотел Парагон“. Почти във всяко отделение за пощата има ключ. Освен на номер четиристотин двайсет и осем.

— Какво? — объркано попита Вини.

— Няма ключ и за шестстотин и десет — каза Рик.

— Това е апартаментът на Даната — рече Конклин.

— Нито за триста двайсет и осем, петстотин двайсет и осем и шестстотин двайсет и осем.

— Стаите, които са точно под и над тази — каза професорът.

— Почакайте! — долетя гласът на Рик сред пращенето.

— Какво има?

— Чух нещо.

Бейлинджър, Вини и професорът напрегнато се заслушаха.

— Рик? — извика Конклин.

Чу се стържещ звук.

— Още един проклет плъх — прозвуча гласът на Кора. — Струва ми се, че са се събрали тук на конгрес.

— Пълни глупости! — ядоса се Вини.

Бейлинджър предположи, че се притеснява, задето самият той не е отишъл долу с Кора.

— Оглеждаме офиса зад рецепцията — съобщи Рик.

Вини насочи фенерчето към часовника си.

— Вече наближава полунощ. С това темпо няма да успеем да приключим преди изгрев-слънце.

— Няма ключове — каза Рик по радиотелефона си. — Но има шкафове за папки.

В радиотелефона на Бейлинджър се чу стържещ метален звук, явно бяха отворили някое чекмедже.

— Има главно отчети за дневни разходи — каза Рик. — Задачи на персонала, сметки и квитанции…

— В това чекмедже открих папка за резервациите — уведоми Кора. — Празна е. Има и за заетите стаи, но и тя е празна. Ала много от другите папки са изписани догоре: за гостите, които идвали тук всяка година; специалните им желания; предпочитанията им към определени стаи, към цветя, любими храни… Последният гост от тази категория е престанал да идва тук през 1961 година.

— Всичките скучни подробности около управлението на един бизнес — намеси се Рик. — Колко много хартия са хабили, преди да бъдат изобретени компютрите.

— По дяволите, и ние може би хабим толкова хартия, като правим снимки на всичко.

— Те може да се бавят долу цял век! — нетърпеливо се обади Вини. — След като така и така се въртим наоколо, защо да не опитаме да отворим съседната врата?

— Ще трябва да почакаме, докато се върнат — рече професорът.

Но Вини вече бе натиснал дръжката.

— Тази не е заключена.

Вратата изведнъж се разтвори широко. Бейлинджър го наблюдаваше как се взира в тъмнината.

— Както изглежда, прислугата е почистила тази стая. Но мирише на влага.

Вини пристъпи вътре.

И изчезна.