Дейвид Морел
Нарушители (24)

25.

— Добре, слушайте всички — каза Бейлинджър.

От бедрото на професора избликна още кръв и Кора ужасено извърна глава.

— Забрави за чувствата си. Прави точно каквото ти казвам — нареди Франк.

Рик притисна устата си.

— Нямаме време за това — каза Бейлинджър. — Внимавайте всички. — Той извади ножа си и разряза дънките на професора. Разстла плата. — У кого е санитарната чанта?

Конклин се сгърчи от болка. На бедрото му имаше четирисантиметрова дълбока рана, от която течеше кръв.

— У кого е санитарната чанта? — повторно попита Бейлинджър.

Изпадналият в шок Вини запремигва объркано.

— Струва ми се, че е у Рик.

— Извади я веднага! — Бейлинджър уви въжето около бедрото на професора и го стегна над раната. — У кого е чукът?

Кора си наложи да погледне раната. На светлината на лампите рижата й коса рязко контрастираше с бледото й лице.

— У мен.

— Дай ми го!

Кора машинално свали чука от колана си.

Бейлинджър пъхна дръжката му под въжето и я завъртя, като го затегна около бедрото на Конклин. Кръвта спря да тече.

— Дръж го така.

Франк взе санитарната чанта с надпис „Про-Мед“ от ръцете на Рик.

— Извади шишето с вода. Изплакни раната. У кого е лейкопластът?

— У мен. — Вини едва се съвземаше от шока.

— Приготви го.

— Но ние покриваме с него острите ръбове на тръбите, за да не се порежем. Как с него…

— Просто направи каквото ти казах. — Бейлинджър свали ципа на санитарната чанта и отвори двете й отделения. Понечи да бръкне вътре, но се намръщи, като видя мръсните си ръкавици, след което ги смени с латексови от чантата. — Кора, насочи фенерчето си към чантата. — Извади две пакетчета кърпички, напоени със спирт, и ги отвори. — Рик, промий раната. Кора, освети я! — Като избърса потта от челото си с ръкава на якето, Бейлинджър впери поглед във водата, с която промиваха раната. Тъй като кървенето бе временно спряно, видя разкъсаната плът. — Артерията не е прерязана. — Той използва една кърпичка, за да почисти раната, а след това се наведе по-близо и впери поглед в една тресчица, която стърчеше от нея. — У кого е универсалният комплект инструменти?

— У мен. — Рик освободи клипса на торбичката и му го подаде.

Франк потърси плоски клещи.

— Продължавай да плакнеш раната. Как се чувстваш, професоре?

— Боли ме…

— Въжето врязало ли се е в крака ти?

— Да.

— Ако усещаш само тази болка, значи си добре. Примката не само спира кървенето, но липсата на циркулация притъпява болката от раната. Ала не може прекалено дълго да остане така. Изпий тези. — Бейлинджър скъса два блистера с тиленол за подсилване и му даде четири таблетки. — Това не е викодин, но е по-добре от нищо.

Конклин ги пъхна в устата си, а Рик му даде да пийне вода.

— Джобното ми фенерче! Изпуснах го, когато стълбите се сринаха. — Професорът сякаш се обвиняваше. — И Вини си загуби фенерчето.

— Все още имаме три. — Бейлинджър използва една напоена със спирт кърпичка и вдъхвайки острата й миризма, почисти края на клещите. — Ето, започваме. Кора, дръж здраво фенерчето.

Той допря с клещите раната и стисна треската точно над мястото, където беше забита в плътта. Издърпа я внимателно.

Професорът изпъшка.

— Най-лошото свърши — успокои го Бейлинджър. — Продължавай да държиш така фенерчето, Кора. Дай още малко вода, Рик.

След като отми кръвта, Франк видя още една тресчица, която се губеше в разкъсаната плът.

Като се постара ръката му да не трепери, той пъхна клещите в раната, чу как професорът изстена и измъкна треската.

Огледа раната, след това я почисти с кърпичка, напоена със спирт. Въздъхна тежко и остави клещите.

— Тази рана трябва да се зашие — каза Кора. — Много шевове ще са нужни.

— Ще се задоволим с това, което имаме. Изплакни я отново — нареди Бейлинджър на Рик. Отвори четири тубички със силен антибиотичен мехлем и изстиска съдържанието им в раната. — Добре ли си, професоре?

— Прилошава ми.

— Възможно е да изпаднеш в шок. Вини, ела до мен. Свали работните си ръкавици и си сложи тези от санитарната чанта. Отлично, а сега стисни раната, за да се затвори.

— Не мога да го направя! — изстена Вини.

— Затвори раната с ръце! — нареди му Франк.

— Да не си полудял?

— Това е единственият начин, за да го спасим. Ти ще я държиш затворена, а аз ще я превържа.

— С какво, за бога?

— С лейкопласт.

— Сигурно се шегуваш, да те вземат мътните! — уплашено се отдръпна Вини.

— Е, добре, щом не можеш да го направиш… — Бейлинджър се обърна към Рик: — Ела тук и си сложи гумени ръкавици.

— Добре де, добре — съгласи се Вини.

Той притисна раната.

Професорът изкрещя от болка.

— Знам, че е мъчително — каза му Бейлинджър. — Но ще те помоля да направиш още нещо, от което ще те заболи. Не прегъвай коляното, когато Рик вдигне крака ти.

— Добре — съгласи се Конклин, — но това наистина ще е много тежко.

Той затвори очи и се приготви да се пребори с болката.

— Готов ли си?

Професорът кимна утвърдително.

— Рик! — извика Бейлинджър.

Когато Рик вдигна крака на Конклин, а Вини притисна раната, Франк издърпа лейкопласт от ролката и започна да го увива около бедрото на професора. Той стискаше зъби и едва се сдържаше да не се разреве от болка.

Бейлинджър продължи невъзмутимо да навива лейкопласта около раната.

— Добре, Рик — рече накрая той. — Приключихме!

Професорът потръпна.

— А сега да видим дали отнякъде не кърви. Кора, развий въжето от крака.

Всички се напрегнаха, когато тя издърпа дръжката на чука изпод въжето и го разхлаби. Бейлинджър освети с фенерчето си превръзката.

— Усещам боцкане — простена професорът.

— Това означава, че кръвообращението се възстановява.

— Чувствам някаква пулсираща болка. О, боже!

Бейлинджър не откъсваше очи от превръзката и мълчаливо се молеше по нея да не избие кръв.

— Изглежда добре.

Той хвана китката на професора и провери пулса му — сто и двайсет, по-нисък от преди. Това не беше добре, но и не бе за окайване, като се имаше предвид какво бе преживял професорът.

Изведнъж Франк извади мобилния си телефон от джоба на винтягата.

 

 

26.

 

— Какво правиш? — стреснато попита Конклин.

— Обаждам се на 911.

— Не! — Професорът едва намери сили да повиши глас. — Недей!

— Нямаме избор — каза Бейлинджър. — Нуждаеш се от линейка, Боб. От зашиване на раната, от антибиотици, от лечение… Ако тази превръзка остане твърде дълго върху раната, ще развиеш гангрена.

— Не бива да се обаждаш!

— Няма как да го избегнем. Това, че те позакърпих, не означава, че си вън от опасност.

— Остави телефона! — разгневи се Конклин.

— Но той е прав, професоре — намеси се Кора. — Трябва да ви закараме в болница колкото е възможно по-скоро.

— Навън… — промълви професорът.

— Какво?

— Изнесете ме навън, след това се обадете на 911. Ако санитарите от линейката ви сварят тук, ще съобщят в полицията. Ще ви арестуват.

— На кого му пука дали ще ни опандизят! — възкликна Вини.

— Послушайте ме. — Конклин едва пое дъх. — Ще прекарате месеци в затвора. Съдебни дела, глоби… Именно това, което ми се случи, е причината полицаите да не ни позволяват да вършим такива неща. Ще ви накажат за назидание на другите. — Той потрепери. — Вини, ти ще загубиш работата си като преподавател. А никой университет няма да наеме на работа Рик и Кора. Ако Франк се обади на 911, животът ви ще бъде съсипан.

— Той каза „Боб“ — намръщи се Рик. — Какво става тук?

— Не те разбирам — учуди се професорът.

— Преди минута Бейлинджър ви нарече „Боб“. Не „професоре“, дори не и „Робърт“, а „Боб“. На мен и през ум не ми е минавало да ви наричам така. В мотела той ни се представи, но след три часа за нищо на света не бих могъл да си спомня малкото му име. Ала не и вие, професоре, вие току-що го нарекохте „Франк“! Боже мой, двамата сте се срещали и по-рано. Познавате се.

— Въобразяваш си разни неща! — тросна се Бейлинджър.

— Да бе, ти дойде тук като наблюдател и изведнъж взе да командваш парада. Спаси живота на двама от нас и се държиш така, сякаш това е обичайното ти занимание. Да не си кръстоска между Клинт Истууд и Батман? Кой си ти, по дяволите?

— Не разбирам за какво говориш! — ядоса се Бейлинджър.

— Нямаме време за глупости. Трябва да закараме професора в болница.

— Изнесете ме навън! — настоя Конклин. — След това позвънете на 911.

— Трябваха ни два часа и половина, за да стигнем дотук.

— Защото се мотаехме. Ако побързате, ще успеете да ме изнесете за половин час.

— И по-бързо, ако използваме лоста, за да разбием входната врата — обади се Вини.

— Не! Не бива да оставяте доказателства, че сме били тук. Ако полицаите открият разбита врата… — Професорът се задъха. — Никога няма да си простя, ако ви съсипя живота. Трябва да ме пренесете обратно по пътя, по който дойдохме — през тунела.

— Ами твоят живот? — попита Бейлинджър. — Какво ще стане, ако получиш кръвоизлив, докато се опитваме да те изнесем оттук?

— Ще поема този риск.

— Това е лудост!

— Според твоя опит за колко време една рана може да остане така? — попита Конклин.

Бейлинджър не му отговори.

— Кой си ти, да те вземат дяволите? — избухна Рик.

— Ако свалят превръзката до два часа, всичко ще е наред — рече спокойно Франк.

— Помогнете ми да стана — помоли Конклин.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Вдигнете ме. Рик и Вини ще ме подкрепят. Ще използвам здравия си крак — заяви решително професорът. — Аз тежа деветдесет и пет килограма! Ако се опитате да ме носите, тази работа няма да има край!

— По-спокойно — каза Бейлинджър. — Нали не искаш да получиш и сърдечен удар.

— Защо професорът трепери? — попита Кора.

— От шока е.

— Можеше вече да сме тръгнали — рече Конклин. — Губим време.

Франк го погледна изпитателно.

— Боб, наистина ли искаш това?

— „Боб“ ли! — отново се вбеси Рик.

— Изгубих професурата си.

— Изгубили сте… — Вини изглеждаше слисан. — За какво говорите?

— Наредиха ми да напусна университета в края на семестъра.

— Какво се е случило, за бога?

— Деканът откри с какво се занимавам. Той търсеше начини за намаляване на разходите, особено много му се искаше да съкрати от щатните бройки. Накара академичния съвет да ме уволни заради нарушаване на закона и излагане на риск живота на студентите.

— О, не! — простена Рик.

— Аз съм стар човек, нямам какво да губя, но вие тримата сега започвате. Никога няма да си простя, ако съсипя бъдещето ви. Помогнете ми да се изправя! Изведете ме оттук!

— Но как? — попита Бейлинджър. — Стълбището се срина. Какво да направим? Да те завържем с въже и да те спускаме от балкон на балкон ли?

— Трябва да има аварийна стълба.

Лъчите на фенерчетата зашариха наоколо.

— Ей там има коридор — посочи Рик.

— Трябва да сме заедно, помогнете ми да стана.

Професорът изстена, когато го повдигнаха. Стъпи на здравия си крак, прегърнал с едната ръка Рик, а с другата Вини. Двамата му помогнаха да закуцука напред.

Бейлинджър се насочи покрай балкона към коридора. Кора забърза след него. До вратата на асансьора фенерчетата им осветиха надпис: АВАРИЕН ИЗХОД.

— Най-накрая! — въздъхна облекчено Бейлинджър.

Той отвори вратата, но се сепна, когато някакво животно изсъска и се втурна към балкона, пробягвайки покрай краката му. Кора изпищя. Франк понечи да извади пистолета си и в този момент Рик извика:

— Още една бяла котка! Това място сигурно бъка от котки.

— Не — каза Конклин. — Не е друга.

„Той като че ли бълнува“, помисли си Бейлинджър.

— Същата е — промълви Конклин.

— Същата ли? Говориш безсмислици.

— Погледни задните й крака.

Бейлинджър насочи лъча на фенерчето си към изплашеното животно. Последва го и Кора, а и всички останали. На ярката светлина се виждаше как котката се втурна през балкона към чудноватото дърво, прораснало през пода.

Но котката албинос също изглеждаше чудновато.

— Има три задни крака — прошепна Рик. — Като онази, която видяхме в тунела.

— Това е едно и също животно — със слаб глас изрече професорът. — Мутанти от този тип се срещат рядко, шансът е малък.

— Онази, която видяхме на четвъртия етаж ли? — възкликна Бейлинджър.

— Но това е невъзможно! — намеси се Кора. — Нали затворихме вратата, която водеше от тунела към сервизното помещение. Знам, че го направихме, аз настоях. Тъй че как тогава е влязла тук?

— Плъховете са прогризали дупки в бетонните стени, както каза професорът — обясни Вини.

— Може би — каза Франк.

— Няма „може би“! — ядоса се Вини. — Това е единственият начин да влезе.

— Има и друг — рече Бейлинджър, отивайки към балкона.

— Не виждам какъв.

— Някой може да е влязъл в хотела след нас и да е оставил вратата отворена.

Настъпи зловеща тишина, само вятърът свиреше в дупките на таванския прозорец.

След това някаква странна мелодия наруши тишината. Протяжно-ритмична, прекрасна, но пропита с тъга.

— Почакайте — каза Кора. — Какво е това?

Съдбата, помисли си Бейлинджър. През дупките на таванския прозорец вятърът донасяше далечното подрънкване на парчето ламарина, което се удряше в стената на жилищния блок навън. Но то не заглушаваше онази мелодия, която идваше отдолу.

Лирична, ужасяващо наситена, извикваща определени думи в съзнанието му…

В тъмната бездна под тях някой си подсвиркваше „Лунна река“.