Дейвид Морел
Нарушители (20)

21.

00,00 ч.

Тъмнината се сгъстяваше все повече, времето също бе някак сгъстено. Бейлинджър забеляза, че Вини леко накуцва. Дали не беше ранен? След това Франк се сети, че неловките движения на Вини се дължат на мокрите му панталони.

— Не чувствам нужда, но може би сега е най-подходящото време — каза професорът. — Не искам по-късно да се забавим заради това. — Той извади пластмасовата бутилка от раницата си. — Знаем, че първите три стаи, които проверихме, са безопасни. Ще използвам една от тях.

— Безопасни, ако не смятаме една мъртва маймуна в куфар! — промърмори Кора.

— Стаята, която имам предвид, е онази с шлифера марка „Блубъри“.

— Професоре — обади се Вини, — един от нас трябва да ви придружи. За по-голяма сигурност.

— Предпазливостта е хубаво нещо — съгласи се професорът.

Бейлинджър наблюдаваше как отвориха вратата. Провериха дали подът е здрав, макар че по-рано бе издържал. Лампите им потънаха в мрака.

Той натисна с ръка стената към балкона. Доволен, че е здрава, се смъкна надолу и седна на пода, подпирайки гръб на нея. Дори да не можеше да се отпусне напълно, илюзията, че си почива, беше приятна.

Рик и Кора приседнаха до него. Също изглеждаха изтощени. „Е, така ни се отразява вдигането на адреналина!“, помисли си Бейлинджър.

— Можем да уплътним свободното време. — Франк посегна да вземе папката, която беше изпуснал преди малко. ПОЛИЦЕЙСКИ ДОКЛАДИ. — Искате ли нещо за четене?

Той даде по няколко листа на Рик и Кора, като запази най-пресния случай за себе си.

Датата беше 31 август 1968-а. Както бе обяснил професорът, през същата тази година хотелът бе престанал да приема гости. Бейлинджър очакваше папката да е пълна с доклади за кражби — най-обичайните престъпления в един хотел. Но онова, което прочете, беше далеч по-сериозно.

Бе разследване на обявен за безследно изчезнал. През август, един месец след като жена на име Айрис Макензи била отсядала в хотел „Парагон“, пристигнал детектив от полицията и започнал да задава въпроси за нея. След като си била платила сметката и напуснала хотела, никой не я бил виждал, нито бил чул за нея. Някой от служителите на „Парагон“ бе записал подробно разговора с детектива.

Айрис Макензи живяла в Балтимор, щата Мериленд, прочете Бейлинджър. Била трийсет и три годишна, неомъжена, авторка на текстове за реклами, работила в рекламна фирма, сътрудничеща си с големи нюйоркски агенции. След едно служебно пътуване до Манхатън тя пристигнала в Озбъри Парк и прекарала един уикенд в хотел „Парагон“. Поне резервацията, която бе направила по телефона, сочеше, че е възнамерявала да остане само за уикенда: пристигане в петък вечерта и напускане в понеделник сутринта. Но вместо това освободила хотелската стая рано в събота. Бейлинджър подозираше, че е осъзнала, че Озбъри Парк вече не е бил подходящото място, където да избягаш от света в края на седмицата.

Човекът, който бе записал полицейския разпит (почеркът приличаше на мъжки), бе отбелязал, че е показал на детектива картата с резервацията и квитанцията, която Айрис Макензи бе подписала, преди да напусне хотела. Телефонната сметка на стаята й показваше, че в 9,37 часа е говорила с номер, който, както установил детективът, принадлежал на сестра й в Балтимор. Той отбелязал, че седемнайсетгодишният син на сестрата отговорил на телефона и казал на Айрис, че майка му ще се прибере най-рано за обяд. Айрис помолила момчето да й предаде, че ще пристигне в града същата вечер. След това Айрис взела такси до гарата и си купила билет за Балтимор, но никога не се появила там.

„Ужасно сладкодумен детектив!“, помисли си Бейлинджър. Доброволно беше дал прекалено много информация, макар че по правило трябваше да задава въпроси, а не да разкрива подробности.

В хотела нямаха представа какво е могло да се случи с Айрис, след като си е тръгнала, сочеше документът. След това бе отбелязано, че един месец по-късно от Балтимор е пристигнал частен детектив, който задавал същите въпроси. Човекът, резюмирал разпитите, създаваше впечатлението, че е записвал всичко, за да е ясно, че случилото се съвсем не е по вина на хотела.

Бейлинджър усети как пулсът му се ускорява, защото внезапно му хрумна, че документът е написан саморъчно от Карлайл. Съсредоточи се върху буквите, изписани с избеляло, почти червено на цвят мастило. Лъчът на фенерчето му проникваше през крехката пожълтяла хартия и сянката на изписаните букви падаше върху ръката му.

Дали в този почерк нямаше намек за възрастта на автора? Дали не подсказваше някаква несигурност на ръката при изписването на буквите, която се дължеше на схванатите от артрита пръсти на човек, надхвърлил отдавна осемдесетте?

Вини и професорът се върнаха. След като Конклин постави пластмасовото шише в раницата си и затвори ципа, Франк го попита:

— Дневникът на Карлайл на ръка ли беше написан?

— Да, защо?

— Виж дали ти е познат този почерк.

Ярката светлина на миньорските лампи накара професора да присвие очи зад очилата си. Личеше си колко внимателно изучава почерка.

— Да, това е почеркът на Карлайл.

— Нека да погледна и аз — помоли Вини.

Разгледа изреченията, сякаш бяха някаква загадка. След това предаде документа на Рик и Кора.

— Това ме кара да го чувствам малко по-близък — отбеляза Рик. — Ти ни каза, че Карлайл имал… Как точно се изрази? Имал впечатляващо присъствие поради вземането на стероиди и физическите упражнения. Но как е изглеждало лицето му? Ами маниерите му? Привлекателен ли е бил или грозноват, очарователен или надменен?

— Когато бил в разцвета на силите си, го сравнявали с един актьор, любимец на жените. Морскозелените му очи били искрящи, омагьосващи. Хората се чувствали като хипнотизирани от него.

Рик върна на Бейлинджър доклада за изчезналата жена и посочи една пожълтяла страница от вестник.

— При мен е едно от убийствата. Тринайсетгодишното момче, което разбило главата на баща си с бейзболна бухалка, докато той спял. Ударило го е двайсет и два пъти и направо му е размазало мозъка. Случило се е през 1960 година. Името на момчето е Роналд Уитакър. Оказва се, че майката е починала и бащата е блудствал с него в продължение на години. Учителите и съучениците му го описват като меланхолично, тихо и затворено дете.

— Обичайното описание на жертвите на сексуален тормоз — обясни Бейлинджър. — Те са в шок, срамуват се, страх ги е. Не знаят на кого да се доверят и затова не смеят да разговарят с никого, за да не изтърсят случайно какво им причиняват. Насилникът обикновено заплашва да извърши нещо ужасно, ако жертвата издаде какво става. В същото време се опитва да й внуши, че онова, което й се случва, е най-естественото нещо на света. Накрая някои от жертвите имат чувството, че всички са насилници в някакво отношение, че на този свят всеки манипулира другите и че не може да се разчита на никого.

Рик посочи документа.

— В този случай бащата довел Роналд в Озбъри Парк в края на седмицата, на Четвърти юли, за така наречения летен пикник. По-късно един детски психиатър в продължение на няколко седмици се опитвал да накара Роналд да разкаже какво се е случило след това. Най-накрая от устата му избликнали потоци от думи — как бащата на Роналд приел пари от друг мъж, за да прекара онзи един час насаме с момчето. Непознатият дал на Роналд топка, бухалка и евтина бейзболна ръкавица, за да го подкупи. След като мъжът си отишъл, бащата се върнал в стаята пиян и заспал. А Роналд намерил приложение на бейзболната бухалка.

— Тринайсетгодишен! — Кора потръпна. — После какво става с такива като него?

— Тъй като е бил малолетен, не са го изправили пред обикновен съд — отговори Бейлинджър. — Но дори да е бил по-голям, съдът е щял да го обяви за невинен поради временно умопомрачение. Но щом е бил дете, съдията най-вероятно го е пратил в изправителен дом за малолетни, където са му осигурили консултации с психиатър. Трябва да са го пуснали, когато е навършил двайсет и една. Съдебното му и психиатричното му досие сигурно са били запечатани така, че никой да не узнае за тях и да ги използва срещу него. След това само от Роналд е зависело как да продължи живота си.

— Но в действителност животът му е бил съсипан — въздъхна Кора.

— Винаги съществува надежда — рече Бейлинджър. — Винаги има утрешен ден.

— Ти наистина знаеш страшно много за тези неща. — Рик го изгледа проницателно.

„Пак ли ме изпитва?“, почуди се Франк.

— Като репортер отразих два такива случая.

— Този хотел е всмукал много човешка болка — каза Вини. — Погледнете този доклад. — Един стар вестник прошумоля в ръцете му. — Жената, която е била собственичка на куфара с мъртвата маймуна. Какво име беше написано на картончето?

— Една Боумън — отговори Кора.

— Аха, същото е. Една Боумън. Тя се е самоубила тук.

— Какво?

— През август 1966 година. Влязла е в пълната с гореща вода вана и си е прерязала вените.

— Кора, интуицията ти работи много добре — рече професорът. — Помниш ли как помоли Рик да надникне във ваната? Страхуваше се, че може да има нещо вътре.

Кора потръпна.

— Станало е преди близо четиридесет години.

— На двайсет и седми август — отбеляза Рик. — Каква беше датата на некролога на бившия й съпруг?

— Двайсет и втори август — отговори Бейлинджър.

— Пет дни! Веднага щом е приключило погребението, тя се е върнала тук, където с тогавашния си съпруг е прекарала последната си ваканция предишната година. — Вини се замисли за миг. — Може би последният й щастлив спомен е бил от онова лято. Точно тогава е била направена онази снимка на двамата заедно с маймуната. Една година по-късно целият й живот е бил съсипан. Заобиколена от по-хубавите спомени, тя се е самоубила.

— Да — прошепна Кора, — този хотел наистина е попил много човешка мъка.

— Но защо полицията или някой друг не са махнали оттук куфара с убитата маймуна? — зачуди се Рик. — Защо са го оставили?

— А може би не е така — каза Бейлинджър. — Представи си, че Карлайл го е взел, преди да пристигнат полицаите, а после го е върнал обратно.

Групата се смълча. На Франк му се стори, че дочува как вятърът свири отвън, но сетне разбра, че звукът идва от по-горните етажи.

— Докато бях в стаята с шлифера марка „Блубъри“, Вини реши да претърси джобовете му — рече Конклин.

— И намерих това. — Вини подаде едно писмо на Рик и Кора, а тя зачете:

„Клиника «Майо»,

Четиринайсети февруари 1967 година.

Драги мистър Тобин, последната ви рентгенова снимка показва, че първоначалният тумор на горния белодробен лоб вдясно е дал разсейки. Втори тумор се е появил върху трахеята ви. Веднага трябва да насрочим дата за нов курс радикал на лъчева терапия“.

Рик прелисти страниците, които му бе дал Бейлинджър, и откри още една пожълтяла изрезка от вестник.

— Едуард Тобин. Борсов агент от Филаделфия. Четиридесет и две годишен. Самоубийство. 19 февруари 1967 година.

— Веднага след като е получил писмото.

— Февруари ли? — попита Вини. — Дори да е имал склонност към самоубийство, зимата не е най-подходящото време да пристигнеш на крайбрежието на Джърси.

— Не и ако възнамеряваш да влезеш в океана и да умреш от измръзване, преди да си се удавил. — Рик посочи статията във вестника. — Бил е само по риза и панталон, когато са намерили заледеното му тяло там, където го е изхвърлил приливът.

Бейлинджър отново дочу онова леко свистене на вятъра, идващо откъм горния етаж.

— Странно е, че тук имаме две стаи една до друга и всяка е свързана с убийство.

— Не и ако се замислиш — обади се Конклин. — Хиляди и хиляди гости са отсядали тук през дългогодишното съществуване на хотел „Парагон“. В продължение на десетилетия гостите са се сменяли на всеки няколко дни. Навярно всяка отделна стая би трябвало да е свързана с някаква трагедия. Сърдечни удари, спонтанни аборти, инсулти, фатални мозъчни сътресения от падане в банята. Свръхдоза наркотици, алкохолно умопомрачение, пребиване, изнасилвания, сексуален тормоз. Служебни предателства и семейни изневери. Финансови катастрофи. Самоубийства. Убийства.

— Весела картинка — промърмори Рик.

— Умалена версия на света — каза Бейлинджър. — Ето защо Карлайл е бил като омагьосан от гостите си.

— Възприемал се е като бог, който е наблюдавал прокълнатите и е можел да се намеси, но е предпочел да не го прави.

Кора слушаше с нещастен вид.

— Ако трябва да приключим тази нощ, най-добре е да продължим напред — предложи тя.

Рик събра листовете, сложи ги в папката и я пъхна в един джоб на раницата си.

— Не бива да забравяме да я върнем в шкафа на тръгване — каза професорът.

— Не знам дали има смисъл — рече Вини. — Този хотел много скоро ще се превърне в купчина развалини.

— Но такова е правилото — настоя Рик. — Ако го нарушим дори само веднъж, това означава, че ще започнем да не зачитаме и други правила. А след това ще се превърнем просто във вандали.

— Правилно! — отсъди Вини. — На тръгване ще върнем папката на мястото й.