Дейвид Морел
Нарушители (14)

15.

— Професоре, добре ли сте? — попита разтревожено Вини.

Пълният мъж дишаше тежко. Той ги погледна през замъглените си от усиленото движение очила и махна успокоително:

— Всички тези стълби дори и на някои от вас им дойдоха множко.

Конклин извади шише с вода от раницата си, отви капачката и отпи.

— И аз ще пийна — каза Бейлинджър и също извади своята бутилка. — Да ви призная, ще ми се да имаше и малко скоч.

— По желание на обществото вече не близвам алкохол — заяви Конклин.

Кора предложи пакетче мюсли.

— Някой да иска ордьовър?

Рик и Вини се приближиха да си вземат по една шепа и силуетите им се откроиха в мрака. Бейлинджър ги чу как започнаха да хрускат.

Професорът пи още вода, изчака ги и накрая прибра шишето си.

— Добре, аз съм готов.

— Сигурен ли сте? Починете още малко — предложи Вини. После додаде: — Чудя се как ли изглеждат стаите. — Той пробва да натисне една врата и се усмихна доволно, когато тя се отвори. Лъчът на фенерчето му проряза мрака и Вини кимна: — И тук има метални капаци на прозорците.

Бейлинджър предпазливо се приближи до него. Усети полъх на застоял въздух и някакъв друг едва доловим остър мирис. Шарещите лъчи на фенерчетата разкриха, че стаята е със стандартното обзавеждане — гардероб вдясно, баня вляво и спалня в дъното на малко антре.

Кора надникна в банята.

— Мраморен плот. Има много прах и е трудно да се различи, но тези прибори като че ли са…

— Позлатени — рече спокойно Конклин.

Всички ахнаха.

В спалнята имаше две легла, всяко с балдахин и прашна покривка на цветя. Диван, маса и бюро във викториански стил контрастираха с телевизора. Ако не бяха паяжините и лющещите се тапети, стаята явно изглеждаше както през 1971 година.

Вини се приближи до телевизора.

— Няма бутони за регулиране на цвета. Черно-бял е, екранът е със заоблени ъгли. И погледнете този телефон — от старомодните, с шайба! Виждал съм такива във филмите, но макар че сме проучили толкова сгради, досега не бях попадал на подобен апарат. Представете си, цяла вечност е била необходима, за да се свържеш с някого.

— А този метален капак — посочи Рик — какво покрива? Между него и външната стена има няколко стаи. Тук няма нужда от прозорец, нищо не може да се види през него.

— Всъщност — обясни професорът — Карлайл е държал да има прозорец във всяка стая. Както и по една вентилационна шахта. Отглеждали са градини с цветя, храсти и дървета, които гостите можели да виждат долу. Някои стаи до шахтите дори имали врати, водещи към балкон. Шахтите свършват на петия етаж. За шестия и за мезонета не са необходими, защото от върха на пирамидата има изглед навън.

— Но защо Карлайл е монтирал метални капаци и на тези прозорци? — учуди се Кора. — Да не би старецът да е бил обхванат от параноя, че взломаджии ще се изкатерят по вентилационните шахти?

— Вилнеещите тълпи, пожарите, опустошените сгради… За него това е изглеждало като края на света. — Вини погледна професора. — Писал ли е нещо за тези събития в дневника си?

— Не, описвал е случките само до 1968 година, когато хотелът е бил затворен за гости.

— Три години преди той да умре. — Бейлинджър се огледа наоколо. — Няма ли някакво обяснение защо е престанал да води дневника си или защо е затворил хотела?

— Няма, можем само да гадаем…

— Вероятно е изгубил интерес към живота? — предположи Кора.

— Или пък животът е станал прекалено интересен — каза Конклин. — От Първата световна война до кризата със съветските ракети в Куба, от Голямата депресия до заплахата от ядрено унищожение той е наблюдавал как двайсети век става все по-кошмарен.

— Но какво се е случило през 1968 година? — попита Бейлинджър.

— Убити са Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди, само два месеца са делели едното от другото убийство.

Групата притихна.

— А какво е това нещо на леглото? — Франк посочи възглавниците, върху които имаше голям плосък предмет. Освети го с фенерчето си — беше куфар.

— Че защо някой ще си тръгне от хотела, без да си вземе багажа? — удивено попита Кора.

— Може би не е успял да си плати сметката и се е измъкнал незабелязано. Нека да видим какво има в куфара. — Вини остави фенерчето си и натисна закопчалките, разположени от двете страни на дръжката. — Заключен е.

Бейлинджър извади ножа си, отвори го и понечи да разбие едната от ключалките.

— Не! — спря го Рик. — Само гледаме, без да докосваме нищо!

— Вече докоснахме много неща.

— „Докосвам“ не означава „повреждам, помествам, променям“. Всичко това тук е равностойно на археологически разкопки. Не бива да променяме миналото.

— Но тогава никога няма да разбереш какво има в куфара! — ядоса се Франк Бейлинджър.

— Е, ще го преживея някак!

— Но ако успея да го отворя, без да счупя ключалката, това добре ли ще е?

— Да, ала не виждам как ще се справиш.

Франк извади химикалката си. Разви капачката й и издърпа пълнителя заедно с пружинката. Тананикайки си, за да прикрие напрежението, той пъхна края на пружинката в ключалката на куфара. Натисна, завъртя и се усмихна победоносно, когато ключалката щракна и отскочи. Направи същото с другата ключалка, макар че това му отне малко повече време.

— Я, колко сръчен си бил! — удиви се Рик.

— Веднъж писах статия за един майстор ключар. Полицаите го викаха, когато им се налагаше да отворят нещо, с което никой друг не можеше да се справи. Той ми показа няколко лесни трика.

— Следващия път, като не успея да отключа колата си, ще ти звънна — обади се Вини.

— Е, кой иска да се заеме с почетната задача да отвори куфара? — попита Бейлинджър. — Ти ли, Кора?

Тя потърка ръце колебливо.

— Аз съм пас.

— Вини, ами ти? Нали пръв посегна към него?

— Благодаря — смутено отвърна Вини. — Тая чест се пада на теб, ти го отключи.

— Добре, но не забравяйте, че това е историческо откритие, което ще бъде наречено на мое име.

Бейлинджър открехна капака на куфара.

Отвътре лъхна остра миризма. Петте лампи на каските и петте фенерчета се насочиха към съдържанието му.