Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Франк Бейлинджър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Creepers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Дейвид Морел. Нарушители

Американска, първо издание

ИК „Хермес“, 2006

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Недялка Георгиева, Невена Здравкова

ISBN: 954-26-0361-4

История

  1. — Добавяне

30.

Бейлинджър усети как въздухът около лицето му леко се раздвижи — една ръка се пресегна и взе лампата му. Изведнъж блесна светлина и той присви очи. Пред себе си видя метална тока на колан, под колана — затъкнато парче тръба. „С това трябва да ме е ударил по ръката“, помисли си той. И огледа мръсния черен панталон и кирливото дънково яке на нападателя.

Всички лампи светнаха, освен тази на професора. Светлините се стрелкаха по балкона, разкривайки трима млади мъже. Бейлинджър вдигна очи към мъжа пред себе си и в този момент чу как Кора ахна. След това разбра какво е изтръгнало възклицанието й. Сякаш го заляха с ледена вода: мъжете носеха очила за нощно виждане! Приличаха на герои от фантастичен трилър заради издутите бинокли, които сякаш израстваха от лицата им. Като у дома сме си в тъмното. Тук ни харесва. Виж, шоколадови десерти — проехтяха думите им в главата му.

— Изненадани ли сте? — попита първият.

Бейлинджър наистина беше изненадан, но от нещо друго. Мъжът беше висок и мускулест, главата му — обръсната, а лицето и вратът му, който се виждаше над палтото, бяха обагрени в червено, синьо, виолетово и зелено от татуировки. Истинска вихрушка от неразличими форми!

— Какво си ме зяпнал? — тросна се първият.

— Учудват ме очилата ти — излъга го Франк.

— Много хитро, нали? Чувал съм, че преди десет години са стрували цяло състояние и че производството им е било под контрола на армията. А сега можеш да си ги купиш евтино от всеки магазин за армейски излишъци.

— И да ги използваш, за да ловиш мадами или да следиш съседите си — каза вторият.

Бейлинджър извърна поглед и видя един не толкова мускулест тип с мръсни тъмни дрехи, който си сваляше очилата. Лявата му буза бе покрита с пръстеновидните издутини на белег от изгаряне, почти толкова бял на цвят, колкото и петкраката котка албинос. Този мъж — на около двайсетина години, също бе избръснал скалпа си. Но нямаше татуировки.

— Всичко е разкрито — рече третият и свали очилата си.

От тях около очите му се бяха образували червени кръгове. Както бе застанал между Рик и професора, той изглеждаше добре сложен и все пак бе направо мършав в сравнение със своите съучастници. Беше и по-нисък от тях, а те изглеждаха над два метра. Имаше къса военна подстрижка.

— Нека нощта да е наша.

— Доста е готино, всичко изглежда зелено. — Виещите се татуировки на първия достигаха почти до клепачите му.

— Напомня ми онази песен. — Той започна да тананика „Не е лесно да си зелен“.

— Страхотни времена бяха — каза третият. — Гледахме „Улица Сезам“. Пълно безгрижие.

— Че кога си гледал „Улица Сезам“, копеле?

„Говорят ужасно бързо, дали не са се натъпкали с наркотици? — помисли си Бейлинджър. Стараеше се да успокои треперещото си тяло. — Точно както последния път. Ако се оставя страхът да ме надвие, с мен е свършено. Пасивността означава да загубя“ — рече си той.

— Време е да се запознаем — обяви първият. — Е, значи новите ни приятели могат да се опитат да се сближат с нас, както става в… шведски синдром. Нали така се казваше? — попита той Бейлинджър, който лежеше на пода.

— Стокхолмски синдром — поправи го Франк.

Първият го ритна по крака, Бейлинджър стисна зъби и простена.

— Копеле мръсно, сигурен съм, че го наричаха „шведски синдром“! Онзи филм с Кевин Спейси, дето го гледахме оная вечер.

— „Посредникът“ — намеси се вторият.

— Така ли се казваше? Спомням си само как заложниците през цялото време се опитваха да се сприятелят със своя мъчител. Или пък може би в някакъв друг филм го имаше тоя „шведски синдром“. Казва се „шведски синдром“, нали тъй?

— Точно така — отвърна Бейлинджър.

— Разбира се. А сега да се запознаем. Аз се казвам Тод, този пък е…

— Мак — представи се мъжът с белега от изгаряне на бузата.

— Наричайте ме Джей Ди — каза по-младият с войнишката подстрижка. Изглеждаше около осемнайсетгодишен.

— А ти си… — обърна се Тод към Бейлинджър.

— Франк.

Тод изгледа въпросително останалите.

— Вини.

— Рик. — Поради счупения нос гласът му звучеше така, сякаш го мъчеше ужасна хрема.

— А ти как се казваш, кукло? — попита Мак Кора.

Той потърка обръснатото си теме, сякаш това му доставяше еротично удоволствие.

— Кора.

— Сладко име.

— Ами старецът? — попита Джей Ди.

— Боб, казва се Боб. — Бейлинджър жалостиво погледна към почти изпадналия в несвяст професор, чието коляно бе обвито с лейкопласт, за да се спре кръвоизливът.

— Приятно ми е да се запознаем. Толкова се радваме, че се присъединихте към нашата група. Някакви въпроси?

Никой не продума.

— Хайде, сигурен съм, че има какво да попитате. Сега му е времето. Аз не хапя.

Мак и Джей Ди се изкискаха.

— Задай ми един въпрос, Франк — помоли престорено Тод.

— Наблюдавахте ли ни как преминаваме през тесния тунел?

— Да бе, точно се чудехме как да се вмъкнем в тази сграда. Проклетите метални врати и капаци не помръдват. Стените са толкова здрави, че ако си пробиехме път през тях, щяхме да вдигнем такъв силен шум, та всички щяха да забележат. Пък и веднага щяха да открият дупката, да се вмъкнат и да окрадат всичко преди нас.

— Или пък онзи тип, дето дойде, щеше да забележи — каза Джей Ди. Като ги гледаше тримата, Бейлинджър осъзна, че единствено при вида на неговото лице не го побиват тръпки.

— Онзи тип ли? — попита Вини.

— Е, виждате ли, ледът се топи. Зададоха ни и друг въпрос. Да, един тип — отвърна самодоволно Тод и сякаш татуировките му се развълнуваха.

— Наминаваше две нощи — каза Мак, едва откъсвайки очи от Кора.

— Какво правеше той? — попита Франк.

„Карай ги да говорят — помисли си той. — Докато говорят, няма да ни наранят“.

— Просто пообиколи сградата. Провери стените и възможните входове. Използвахме очилата за нощно виждане, за да го наблюдаваме. Скрихме се в онези бурени надолу по улицата. Все едно искаше да се увери, че всичко е в пълна готовност.

— Може да е полицейски патрул.

— В района около плажа на Озбъри Парк ли? — възкликна Мак. — Не ме карай да се смея.

— Ама тоя тип не беше като нас — каза Джей Ди. — Носеше костюм и вратовръзка, палто — страшно изтупан.

— Тогава може би работи за Службата за спасяване на имущество — предположи Бейлинджър.

— Тази тъпа история беше истина, така ли?

— След седмица на това място ще останат само голи стени. А после булдозерите ще довършат работата.

— Тъкмо навреме ни показахте как да влезем тук. Още въпроси? Сега имате възможност.

— Може ли да отида да проверя как е професорът? — попита Бейлинджър.

— Не. Че какво би могъл да направиш за него?

— Ако има сърдечен пристъп, мога да му дам първа помощ.

— Да му духаш в устата и разни такива ли?

— Да.

— Ти си по-смел от мен.

— Е, поне бих могъл да направя така, че да му е удобно. Той лежи върху ранения си крак.

— Да го обърнеш по гръб ли? Смяташ, че това трябва да се направи?

Бейлинджър не му отговори.

— По дяволите, ако само за това се притесняваш… Джей Ди се приближи и обърна професора по гръб.

Той простена, но раздвижването го накара да дойде на себе си. Отвори очи и ги присви ужасено срещу тримата мъже, опитвайки се да проумее ситуацията.

— Видя ли, това реши проблема — каза Мак.

— Още въпроси? — обади се Тод. — Не? Добре, даде ви се възможност. Сега е мой ред. Ето го и моя въпрос. Готови ли сте? Той е тежък. Сигурни ли сте, че сте готови?

Настъпи тишина.

— Как ще решите кого от вас да убия?