Дейвид Морел
Нарушители (56)

59.

Докато си проправяше път към вентилационната тръба, силният вятър го остави без дъх. С всяка стъпка се страхуваше, че покривът ще хлътне под краката му. Измокрен до кости, той огледа големите локви и реши, че конструкцията трябва да е най-слаба там, където се събира вода.

Една светкавица проблесна над върха на пирамидата и тресна гръм. Сякаш експлодира артилерийски снаряд. Макар че му се прииска да хукне, той си наложи да се движи предпазливо. Завесата на дъжда почти скриваше тръбата. Направи примка около нея и дръпна силно, проверявайки здравината й. Предназначеното за алпинисти въже имаше стандартната дължина от 50 метра, намалена сега на 25, защото беше двойно. Макар да бе тънко и олекотено, то бе изключително здраво — под защитната му обвивка от полиестер имаше копринени нишки.

Рик му бе задавал въпроси, свързани с въжетата и катеренето. За да му даде някакво обяснение, Бейлинджър го беше излъгал, че е алпинист. Но истината бе, че въжетата и катеренето представляваха част от рейнджърската му подготовка. Направи възли в двата края на въжето. При спускането възелът щеше да го предупреди, че е стигнал почти до края на въжето. Хвърли двойното въже от покрива. Опъна го зад себе си и го преметна върху дясното си бедро. Върза го на примка около гърдите си, преметна го върху рамото си, като се увери, че минава върху якето му и няма да се вреже във врата му. С лявата си ръка хвана предната част на въжето, а с дясната — другата, която минаваше отзад и под него. Това позволяваше тялото му да действа като спирачка.

Някъде беше изгубил ръкавиците си. Рискуваше да си ожули ръцете. После си каза, че ръкавиците щяха да бъдат хлъзгави от дъжда и че с голи ръце е по-сигурно.

„Точно така, бъди оптимист, гледай нещата откъм по-добрата им страна!“ — помисли си Франк.

Все пак собствените му чувства го озадачаваха. Синдромът на войната в Залива след изпълнения дълг по време на „Пустинна буря“ сега му се виждаше като някакъв безкрайно далечен спомен, сякаш никога не беше го имало. Вече бе забравил за онзи стрес. След преживяния ад през последните шест часа, след толкова много мъртъвци, след като бе открил трупа на любимата си жена, той беше обзет от мрачна ярост. Тя беше толкова завладяваща и мощна, че нямаше място за страх. Сега Вини зависеше от него. Жената, която приличаше на съпругата му, зависеше от него. Трябваше да накаже Рони. Това имаше значение.

За последен път провери здравината на въжето, след това отстъпи назад и заслиза от покрива. Като се люшкаше в тъмнината, той отпусна въжето през дясната си ръка зад себе си, а с лявата се вкопчи в предната му половина. Въжето се плъзгаше около тялото му. Като опираше краката си в стената, Бейлинджър се спускаше, приближавайки се към ямата в зимната градина долу.

Въжето рязко се отпусна. Дали тръбата не беше се огънала? Триенето опари студените му пръсти. Въжето отново се отпусна. „Не мисли за това. Продължавай да слизаш. Спомни си за Аманда и Вини“ — каза си той.

През мокрите очила за нощно виждане зърна зимната падина точно под краката си. Миг по-късно седеше сред нея, придържайки въжето около себе си, за да не го изпусне, ако остатъците от градината се срутят.

Беше се закрепил за един затворен и ръждясал капак на прозорец на шестия етаж. Нямаше как да влезе вътре. За да проникне отново в хотела и да стигне до Рони, трябваше да се спусне още по-надолу, до една разрушена стая на петия етаж, която отгоре приличаше на яма. С натежали от водата дрехи, той стигна до ръба на тази яма и се облегна назад, слизайки в нея. Нямаше стена, в която да опира краката си. Смръщи се от болка, тъй като при спускането въжето се вряза в рамото му. Вече бе мокър до кости, защото върху него се изливаше не само дъждът, но и водата, събираща се на покрива. Под себе си видя легло с балдахин, бюро, маса във викториански стил — характерната мебелировка в повечето други стаи. В средата на пода имаше още една яма и водата шумно се изливаше по-надолу.

Бейлинджър размаха крака, за да се залюлее на въжето. Получи се ефектът на махалото. Люлеейки се, той се приближи до останалата част от пода отсреща, но изведнъж дъхът му секна, защото падна рязко надолу. „Тръбата се отчупи“, помисли си с ужас той. Но изведнъж се закова намясто.

Въжето притисна гърдите му. Той пое дъх, опитвайки се да се успокои. Погледна нагоре и видя, че е пропаднал рязко, защото въжето се е врязало в ръба на ямата и е отчупило част от покрива. Сега висеше под дупката, клатейки се в една стая на четвъртия етаж. Опита да се измъкне нагоре и да прехвърли краката си през ръба.

Но и ръбът на тази яма започна да се разпада. Когато подът поддаде, той се спусна по-надолу, озовавайки се навътре в стаята на четвъртия етаж. Водата се лееше покрай него. Падна един стол и блъсна ръката му.

„Господи, целият таван се срива!“ — помисли си Бейлинджър.

Масата прелетя покрай него, бюрото се наклони към разширяващата се дупка. Леглото се плъзна в същата посока.

Успя да види, че вратата към стаята на четвъртия етаж е отворена. Но пода го нямаше, всичко по него се бе изсипало надолу, падайки с трясък на по-долните етажи. Бейлинджър изведнъж разбра, че това е стаята, от която бе спасил Вини.

Той рязко пропадна още половин метър надолу. Бюрото и леглото се плъзнаха по-наблизо. Спусна се по въжето и същевременно залюля тялото си. Дясната му ръка докосна възела. Залюля се отново, но от опъването на въжето част от тавана хлътна. Той се понесе към отворената врата. Протегна ръце и се вкопчи в касата й.

Въжето го дърпаше назад в пропастта, но той не се пускаше от рамката на вратата. Чу, че леглото се сгромоляса някъде долу. Успя да се придърпа навътре. Подът на балкона беше хлъзгав. Не знаеше дали ще издържи тялото му, но направи още една стъпка.

Бейлинджър смъкна въжето от рамото си. След това освободи възела и хвана единия му край, опитвайки се да го издърпа надолу, но то се закачи на нещо.

Притеснен, че може да разклати слабия под, той направи една крачка назад и отново дръпна. Въжето не помръдна.