Дейвид Морел
Нарушители (39)

41.

02,00 ч.

— Исусе Христе! — възкликна отново Вини.

— Какво, по дяволите… — Гласът на Мак секна.

Дори Кора се бе укротила и гледаше слисано.

Мак пристъпи към входа на трезора. Лъчът на фенерчето му очерта призрачния силует на жената.

— Госпожо, как влязохте тук? — плахо отрони той с цялата учтивост, на която беше способен.

Тя захленчи и се сви, така отчаяна и трепереща, сякаш изглеждаше готова да си проправи път през задната стена на трезора.

Мак все още държеше лоста в ръка.

— За бога, плашиш я! — сопна му се Тод. — Дай тоя проклет лост на Джей Ди и я измъкни оттам.

— Той тук ли е? Той идва ли? — простена жената.

— Кой дали е тук?

— Той ли ви изпрати?

— Никой не ни е изпращал.

— Помогнете ми.

Мак влезе в трезора. На светлината на лампите и фенерчетата сянката му подскачаше, докато се опитваше да посегне към нея.

— Кой ти е причинил това? — попита Тод.

— Който и да е, не съм аз — каза Мак.

Жената се втренчи в ръката му.

— Не си… — Сега тя се взря в гротескните очила за нощно виждане, които висяха на врата му.

— Никой не ме праща.

— … праща… — като ехо прошепна жената.

— Но страшно много ми се ще да знам кой е тоя извратен тип. Хвани ръката ми, дай да те измъкна оттук.

Олюлявайки се, жената пристъпи върху спалния чувал. Поколеба се за миг, изплака и хвана ръката му.

— Как е дишала вътре? — учуди се Тод.

Мак огледа задната стена на трезора.

— Има дупки! Някой ги е пробил.

— Вие трябва да… — Жената едва не припадна, но Мак я задържа права. — Побързайте, махнете ме от него!

— Не се притеснявай — успокои я Джей Ди. — Ако този тип се появи, ние сме тук и ако някой трябва да се притеснява, това е той.

— Жадна съм…

— Откога си затворена?

— Не знам, нямам представа за времето.

— Дайте й малко вода — нареди Тод.

Тя пи така отчаяно и жадно, че дори не забеляза неприятния белег от изгаряне върху бузата на Мак.

— Побързайте — умолително изрече жената. — Преди той да се е върнал.

— Как се казваш? — Мак я измъкна от коридора и я въведе в осветената от свещи всекидневна.

— Аманда Евърт. — Гласът й звучеше приглушено след продължителното мълчание. — В Бруклин ли сме? Аз живея в Бруклин.

— Не, това е Озбъри Парк.

— Озбъри… Ню Джърси? — Сякаш й бяха казали, че се намира на хиляди мили от дома си. Тя присви очи, оглеждайки играещите сенки сред пълната бъркотия наоколо. — Божичко, какво е това място?

— Хотел „Парагон“. Изоставен е.

Аманда плахо въздъхна. И изведнъж отскочи назад, като видя гънещите се татуировки върху лицето на Тод на светлината на свещите.

Той гневно вдигна ръка, сякаш за да ги прикрие.

— Вие не ме слушате — умолително изрече Аманда. — Трябва да се махнем оттук, преди той да се върне.

— Кой е този тип? — попита Мак.

— Рони. Така ме кара да го наричам.

— Няма ли си фамилия?

С безумни очи Аманда отчаяно поклати глава.

— Как изглежда той?

— Нямаме време! — изхленчи Аманда и задърпа Мак към вратата.

— Ние сме трима — каза Джей Ди. — Повярвай ми, каквото и да ти е сторило това копеле, повече няма да може да го прави.

— Трима ли? Ами тези… — Аманда се обърна към Бейлинджър, Вини и Кора. Погледът й се насочи към залепените им с лейкопласт ръце. Тя простена.

Отново отекна тътен от гръмотевица.

— Всичко това да върви по дяволите! — изруга Джей Ди.

— Намерихме каквото търсехме. Хайде да тръгваме, преди да е заваляло. Хей, дългоушко, истина ли е, че тунелите може да се наводнят?

— Били са направени и за това — да отвеждат водата след буря — каза Вини.

— Изпразнете раниците! — нареди Тод. — Натъпчете ги догоре с монети. Напълнете и джобовете си.

— Ами те? — Джей Ди посочи пленниците.

Тод вдигна пистолета.

— Почакай — спря го светкавично Бейлинджър. — Нещо не е наред.

Ледени тръпки полазиха по цялото му тяло. През отворената врата долиташе протяжният вой на вятъра. Гръм отекна през счупения тавански прозорец. Нахлу мирис на дъжд. Той дочу как водните струи трополят по парчетата стъкло и плющят по балкона и перилата.

— Със сигурност нещо не е наред. Бурята вече започна. — Мак изсипа съдържанието на раницата си на пода и се втурна към трезора.

— Нямах предвид това. — Бейлинджър впери поглед в професора, облегнат на дивана.

Светлината на миньорската му лампа бавно се спусна надолу и освети гърдите му. После се търкулна в скута му и блесна между краката, сякаш защитната му каска бе паднала от главата. Но Бейлинджър си спомни, че каската не помръдна от главата на Конклин дори когато стълбището се срина. Беше пристегната здраво с каишка под брадичката му.

С разтреперени нозе той се завлече бавно до професора като се чудеше дали ще успее да стигне до него. „Моля те, Господи, нека да греша!“ — промълви Франк, преди да си наложи да го погледне отблизо. Мирисът на дъжд бе заменен от дъх на кръв. Диванът беше пропит с нея. И професорът бе облян. Защото не само защитната каска лежеше в скута му. А и главата му.