Дейвид Морел
Нарушители (10)

10.

Бейлинджър опита да не мисли за болести и се мобилизира. Насочи светлината на фенерчето си към една ръждясала метална врата.

Рик натисна някакъв лост, който представляваше дръжката, но нищо не стана.

Той опита отново, напрягайки цялото си тяло, но резултатът беше същият.

— Заключена е! А може да не помръдва и от ръждата.

— Да я разбием ли, професоре? — попита Рик.

— Този момент винаги ми е много неприятен — въздъхна старецът. — Дотук само нарушихме границите на чужда собственост. Когато търсим начин да проникнем в една сграда, много ми харесва да открием някоя прогнила дъска, зад която има пролука в стената, и просто да се промъкнем през нея. Не променяме нищо, не разрушаваме. Но сега сме на път да извършим нещо много по-сериозно — да разбием вратата. Много ми се иска да видя какво има вътре, но не мога да ви принудя да нарушите закона. Изборът си е ваш.

— Аз съм „за“! — отсече Вини.

— Сигурен ли си?

— Животът ми не е чак толкова вълнуващ. Никога няма да си простя, ако пропусна този шанс.

— Кора, Рик?

— Влизаме!

Конклин погледна към Бейлинджър, като внимаваше да не насочи лъча на фенерчето си към очите му.

— Може би ти трябва да спреш дотук? С нищо не си ни задължен.

— Да, така е — съгласи се Бейлинджър. — Обаче работата е там, че като хлапе винаги намирах начин да се промъкна на някое забранено място. Сега вие събудихте любопитството ми и трябва да разбера какво има от другата страна.

Рик извади един лост от раницата си и го пъхна в ръждясалата пролука до ключалката — между вратата и рамката. Ударът отекна в тунела. Той натисна с все сили, портата изскърца и се открехна на сантиметър. Рик натисна още по-силно лоста и изблъска вратата достатъчно, за да може дори професорът да се промуши през пролуката.

Бейлинджър влезе предпазливо, а лъчът на фенерчето му бавно започна да обхожда просторно сервизно помещение. След теснотията и задухата в тунела усети облекчение от откритото пространство. Стана му приятно, че може да вдигне спокойно главата си. Вдясно на стената, която попадаше в сянка, се виждаха контакти, ръчки, циферблати и измервателни уреди. По мръсния таван се очертаваха многобройни тръби, в средата имаше огромни метални цилиндри. Франк предположи, че това са водонагревателите. В прохладното помещение миришеше на метал и стар бетон.

— Карлайл непрекъснато е подновявал инсталацията — обясни професорът. — Тази е от 60-те години.

Насочвайки лъча на миньорската си лампа към стената, Рик огледа ръчките и другите устройства.

— Внушително! Със сигурност е бил много подреден. Всичко е надписано, само един идиот би се объркал. Водонагревателната система е изолирана от различните етажи. Така е и с климатичната инсталация. Това са бутоните за плувния басейн: нагревател, помпа, устройство за пречистване.

Бейлинджър огледа парните котли.

— Тук има една врата. — Вини прекоси стаята. — Сигурно води към централната част на хотела.

— Хей, момчета! — извика Кора.

Всички се обърнаха към нея и лъчите от миньорските лампи зашариха по тялото й.

— Може и да е женски каприз, но това наистина ме притеснява. — Кора насочи фенерчето си към полуотворената врата и зеещия зад нея тунел. — Онази петкрака котка или плъховете с две опашки могат да се промъкнат при нас!

Вини се изкиска, сетне заедно с Рик избутаха вратата и я затвориха. Ръжда се посипа от скърцащите й панти.

— А сега да видим какво има зад другата врата — рече професорът.

Те прекосиха сервизното помещение. След като Рик отвори с помощта на лоста и следващата порта, всички се заковаха намясто като онемели, защото светлината на фенерчетата им разкри отблясъци, които се къдреха на вълнички.

— Удивително! — след миг възкликна Бейлинджър. Заливаше ги студена влага.

Вини щракна още една снимка.

— За бога, те не са изпразнили басейна!

Кора пристъпи малко напред.

Отразените от водата светлинки подскачаха по лицата ом.

— Но след толкова години не трябваше ли водата да се е изпарила? — попита Рик.

Нещо цопна върху каската на Бейлинджър. Притеснен, че може да е прилеп, той насочи лъча на фенерчето си към тавана, но там имаше само водни капки. Още една едра капка пльосна върху него.

— Вратите са запечатали това пространство и водата не е имало откъде да се изпари — рече професорът. — Нали усещате колко е влажен въздухът?

— Усойно е като в пещера — прошепна Франк.

Кора потрепери.

Всички бяха вперили погледи в хотелския плувен басейн. Водата беше позеленяла от растящите водорасли. Но най-изненадващото бе, че се къдреше на вълнички.

Вини отново щракна с фотоапарата.

— Има нещо вътре! — рече напрегнато Кора.

— Сигурно някое животно ни е чуло да идваме и е цопнало във водата — предположи Конклин.

— Но какво животно?

Водораслите продължаваха да се поклащат.

— Може би е мускусен воден плъх.

— По какво се различава от обикновения?

— Мускусният е по-голям.

— Точно това исках да чуя! — изстена Кора.

Рик намери един хлъзгав прът на пода. В края му беше прикачена мрежичка за изгребване на дъното.

— Сега да видим какво ще уловя.

— Искаш да кажеш — да видим какво ще те събори в басейна.

Вини се засмя.

— Но аз говоря сериозно! — раздразни се Кора. — Тази врата беше затворена. Също и онази от другата страна на басейна. — Светлината на фенерчето й се плъзна по мръсната пяна. — И как според вас това нещо… каквото и да е то, е влязло тук?

Лъчите на фенерчетата им зашариха във всички посоки търсейки друг вход.

— Плъховете могат да се промъкват навсякъде — рече професорът. — Те са упорити и достатъчно силни да прегризат дори бетон.

— Но какво, за бога, е това? — Бейлинджър посочи нещо, което приличаше на бял килим върху стената.

— Плесен — отвърна Кора.

Зеленясалата вода отново се разлюля.

— Рик, обади ми се, когато откриеш животното.

— Да не би да си тръгваш?

— Налетях на предостатъчно плъхове за една нощ. Аз съм историк, а не биолог. Ако постоя още тук, ще плесенясам.

Докато Кора заобикаляше басейна, Вини направи още една снимка. Рик пусна пръта и той изтрака така силно, че всички се стреснаха. Стараейки се да запазят равновесие върху хлъзгавите плочки, те се присъединиха към Кора, която бе застанала пред вратата от другата страна на басейна.

Рик натисна ръждясала метална плочка и с добре познатото вече стъргане и скърцане вратата поддаде.

Влязоха в пълен с паяжини коридор. От двете му страни имаше по една врата с потъмняла табелка с гравиран надпис — на едната пишеше МЪЖЕ, на другата — ЖЕНИ. По-нататък се виждаше прашен плот, зад който бяха разпръснати гумени сандали.

— Когато хората напуснат някоя къща, обикновено вземат всички вещи със себе си, защото искат да си ги запазят — обясни Рик на Бейлинджър. — Но когато затворят някоя болница, фабрика, универсален магазин или хотел, всички носят отговорност за всичко и същевременно никой конкретно не е отговорен. Затова забравят много от вещите.

Минаха покрай ръждясалите врати на асансьора и спряха пред стълбите, които водеха нагоре.

— Погледнете ги по-отблизо — посочи Конклин.

— От мрамор са — отбеляза Вини, а след това се обърна към Бейлинджър. — На повечето места, където сме прониквали, от подовете стърчаха пирони. Затова ви предупредихме да носите ботуши с дебели подметки.

Изкачиха се горе и застанаха пред две въртящи се врати.

— Това ми прилича на махагон — каза Кора. — Яко дърво, но въпреки това тези врати са прогнили.

Натисна ги, но те не помръднаха.

— Като запоени са — озадачено каза Рик. — Нещо от другата страна сигурно ги подпира.

С помощта на ножа си се опита да избута едната врата, но изведнъж и двете рязко се отвориха. Чу се трясък, Рик отскочи назад, блъсна се в Бейлинджър и го събори на земята. Нещо изпука, изхрущя и се изсипа върху тях. Кора изпищя. Някакви големи предмети нападаха наоколо.

В тъмнината Бейлинджър усети как нещо тъпо и твърдо се заби в гърдите му, а друго — меко и смрадливо, се притисна в лицето му. С разтуптяно сърце, той се замята да се освободи. Чу как Рик ругае, как някакво дърво изпращя, сякаш поломено от огромна тежест. Изведнъж видя светлината, идваща от миньорските лампи на останалите, и отмахна нещо тежко и гнило от себе си.

— Рик, добре ли си? — изпищя Кора.

Като кашляше и с мъка се изправяше на крака, Бейлинджър видя как Кора яростно разчиства купчина големи предмети, нападали върху Рик.

Вини протегна ръце и помогна на Бейлинджър да се изправи.

— Ранен ли си?

— Не — отвърна Франк, но усети, че му се повдига от миризмата, която го бе лъхнала в лицето.

Кора подкрепяше Рик, който едва бе изпълзял от купчината старотии.

— Какво е това, дето се стовари върху нас? — попита ядосано Бейлинджър.

— Мебели — отвърна Конклин. — Счупени маси и столове, секции от дивани.

Някакво животинче нададе пронизителен писък. Бейлинджър видя как един плъх изскочи от дупка в прогнил диван и побягна. Втори притича след него, после трети. Стомахът на Франк се преобърна и той притисна устата си.

— По някакъв начин всевъзможни счупени мебели са били натрупани от другата страна на вратата — каза Конклин.

— И когато Рик я отвори, всичко рухна върху нас.

Бейлинджър потърка натъртеното място на гърдите си. Усети как адреналинът му се покачва.

— Но защо са натрошили тези мебели?

— Може би някаква бригада е започнала ремонт, а после са им казали да прекратят работата — предположи Конклин. — В тези стари сгради човек се натъква на всевъзможни загадки. В онзи изоставен универсален магазин в Бъфало открихме половин дузина облечени манекени, бяха седнали на столове в кръг и сякаш разговаряха. Единият от тях дори имаше чаша кафе в ръката си.

— На това му викат „да ти скроят номер“. — Бейлинджър се огледа в тъмното. — Дали всичко, което току-що се случи, не е предупреждение да стоим настрана?

— Каквото и да е — обади се Вини, — то е станало преди много време. — Той показа на Бейлинджър един строшен крак от маса. — Виждаш ли счупеното място?

Франк насочи лъча на лампата към предмета.

— Дървото е старо и мръсно. Ако беше счупено сега, вътрешността му щеше да е чиста.

Конклин се усмихна.

— Получаваш отличен по логика!

Рик взе ножа си.

— Е, поне отворихме тези врати.

Бейлинджър забеляза облекчението, изписано върху лицето на Кора, след като стана ясно, че Рик не е ранен. Явно предпочитанията й не бяха насочени към Вини, който изглеждаше засегнат от безразличието й.

Младият мъж потисна чувствата си и вдигна фотоапарата. Подплашен от светкавицата, един плъх се стрелна в тъмнината.

Отворените врати ги приканваха да влязат. Минаха покрай призрачните очертания на купчините потрошени мебели. И в следващия миг Бейлинджър и останалите застинаха от удивление.

— Ето затова си струват всички тези усилия — прошепна Рик.