Дейвид Морел
Нарушители (40)

42.

Бейлинджър внезапно усети ужасен вкус в устата си, притисна я с ръка, за да не повърне. Рязко се обърна към Тод, като се давеше.

— Махни жената по-далеч от дивана! Закарай я в другия край на стаята.

— Какви ги приказваш? — Тод надникна зад него и изведнъж изкрещя: — О, господи! — Извърна се рязко и също като Бейлинджър притисна устата си: — Мак, донеси един чаршаф от спалнята!

— Защо?

— Просто направи каквото ти казах!

— Какво има? — попита Джей Ди.

След това видя обляното в кръв и обезглавено тяло на професора върху дивана и се вцепени.

— Това е Рони! — изпищя Аманда.

Шокирани, Вини и Кора се извърнаха.

— Рони е тук! — Очите на Аманда се разшириха от ужас.

— Как е влязъл? — шокира се Тод.

— Ние всички бяхме в коридора. — Бейлинджър отчаяно се бореше със страха. Ръцете и краката му бяха изтръпнали от нарастващата паника. Ужасните спомени от Ирак заплашваха отново да го погълнат. „Не! — каза си той. — Ако се оставиш да те надвият, с теб е свършено. Бездействието ще те убие“. — Ние оставихме вратата отворена. — Някой е влязъл, докато нашето внимание беше насочено към отварянето на трезора.

Отекна гръм. Дъждът заплиска по балкона.

— Рони е! — повтори Аманда.

— Той е стоял отвън в тъмното. Дълго време ни е слушал. — Гласът на Франк звучеше напрегнато.

— Дълго време ли? — Тод се взираше в сумрака зад отворената врата. — Откъде знаеш?

— Преди двайсет минути ви разказах за Ирак, за онзи тип, дето заплашваше да ми отреже главата. А ето че сега намираме професора обезглавен…

Мак изскочи от спалнята, притича до дивана и хвърли един чаршаф върху кървящото тяло. Миньорската лампа в скута на професора светеше бледо през тъканта.

— Вони — с отвращение каза Мак. — Никога не съм предполагал, че е толкова силно…

— Кръвта вони. Осакатените тела вонят — каза Франк.

— Рони! — отново изпищя Аманда, като че ли знаеше само тази дума.

— Той може още да е тук! — Джей Ди огледа внимателно всеки ъгъл с помощта на джобното си фенерче.

— Затвори вратата! — нареди Тод. — Заключи я!

— Да я заключа ли? Нали с лоста счупихме рамката!

— Натрупайте мебели!

Джей Ди взе да бута шкафа за книги към вратата.

— Някой да ми помогне!

Вини се присъедини към него. Бейлинджър се втурна към една тежка маса. Хлипайки, Кора му помогна да я избутат до вратата. Мак сложи едно кресло отгоре.

— Никой няма да проникне оттам! — Мак грабна лоста.

— Ами ако убиецът е все още в стаята? — Джей Ди отново внимателно освети всеки ъгъл. Трепкащият лъч на фенерчето му накара сенките да затанцуват.

— Сигурна съм, че Рони е тук — проплака отново Аманда.

— Проверете спалнята, банята и дрешника! — извика Тод. После изведнъж се обърна и насочи пистолета си към Бейлинджър. — Ти няма да ходиш никъде.

— Точно в момента предпочитам да съм с вас.

Бейлинджър грабна един чук от купчината предмети, изсипани от една раница. Влезе в открития коридор, угаси лампата си, за да се скрие, и застана близо до стълбището, ослушвайки се за нечии стъпки. Но вместо това чуваше ударите на собственото си сърце и гръмотевиците, които отекваха между стените на сградата.

Усети, че Кора и Вини са до него със загасени лампи. Погледна към Аманда, която се бе свила трепереща във всекидневната. Скимтейки, тя продължаваше да произнася името на Рони.

— Кора, ти трябва да останеш с нея. Опитай се да я успокоиш.

Кора избърса сълзите от лицето си.

— Приличам ли ти на човек, който може да успокои някого?

Но въпреки това отиде при Аманда.

Докосна ръката й и тихо й заговори. Франк насочи вниманието си към обгърнатото в сумрак спираловидно стълбище. Чувстваше, че там, долу, има някой, който ги наблюдава.

— Той не е в дрешника. Няма го в спалнята и в банята — каза Тод, като се върна заедно с Мак и Джей Ди.

Мак грабна едно шише с вода от пода и я изпи половината.

— Може да ни се наложи да разпределим на дажби останалата вода — рече Бейлинджър.

— На дажби ли? — озъби се Тод.

— Аз трябва да… да се облекча — обади се Аманда.

— И аз — добави Кора.

— Какво ви пречи?

— Вие взехте шишетата, които използвахме за…

— Идете в банята. Няма да можете да пуснете водата, но какво от това?

— Не искам да оставам там сама.

— Аз ще дойда с теб! — ухили се Мак.

— Не, аз ще ги придружа — каза Вини. Той включи миньорската си лампа и направи жест на жените да го последват. — Ще ви чакам точно пред вратата.

Кора прегърна Аманда и я поведе към банята.

Бейлинджър забеляза как Мак не откъсва поглед от прозряната нощница на Аманда. Двете жени и Вини изчезнаха в тъмнината.

— Е, Франк, а сега какво ще правим? — попита Тод. — Някакви предложения?

— Използвай мобилния си телефон и се обади на полицията.

— Не си ли спомняш, че местната служба на 911 не отговаря? А за да се свържеш с ченгетата, ще трябва дълго да чакаш.

— Тогава позвъни в полицията на някой друг град.

— Да бе! Точно така. И вместо шантавия Рони, ще обвинят нас в убийството на твоето приятелче. Да не споменаваме за отвличането ви. Защо ли ми се струва, че имаме повече шансове срещу Рони?

— Не и досега.

— Защото не бяхме организирани допреди малко. Не знаехме с кого си имаме работа.

— И все още не знаете.

— Ще разберем, когато жената се върне и измъкнем някаква информация от нея.

Джей Ди взе една празна раница и влезе в трезора.

— Ама че вони тук.

Той започна да насипва монети в раницата. Чуваше се как тихо подрънкват.

— Имам още едно предложение — рече Бейлинджър. „Продължавай да ги караш да си мислят, че сме заедно“, каза си той. — Колекционерите няма да платят седемстотин долара за монета, по която има драскотини. Тези монети са идеални, а в момента той направо ги съсипва.

— Хей, задник такъв — извика Тод. — По-внимателно с монетите. Не ги драскай. Използвай таблите, пъхай ги заедно с тях. — После се обърна към Бейлинджър: — Преди малко бях объркан, трябваше да помисля, но сега всичко е наред. С нашите очила за нощно виждане ще издебнем Рони, преди той да ни забележи.

— А не ти ли е идвало наум, че и той може да има такива очила?

Тод се намръщи, татуировките му пак се раздвижиха. Шумът от стъпки го накара да се обърне към Вини, Кора и Аманда, които се връщаха.

— Разкажи ни за Рони — настоя той.

Лицето на Аманда се изопна.

— Той… — Жената прехапа устни, разтърсена от спомените, но си наложи да продължи: — Работя в една книжарница в Манхатън. Рони дойде при мен два-три пъти, държеше се приятелски. — Тя скръсти ръце на гърдите си. — Трябва да ме е проследил по пътя до дома в Бруклин, за да реши къде да паркира колата си и къде да се скрие. Няколко дни по-рано моят приятел се изнесе. Живеех сама в апартамента — нещо, което не можех да си позволя. Така се притеснявах за плащането на наема, че не забелязвах нищо, докато слизах от метрото и вървях към къщи.

— Кога се случи това? — попита Мак.

— Нямам представа. — Аманда потръпна. — Коя дата е днес?

— Двайсет и четвърти октомври.

— О, боже! — Гласът на Аманда секна. Тя се свлече на един стол.

— Какво има?

— Отвлече ме през нощта на четиринайсети юни. — Очите й блуждаеха, беше отчаяна и объркана. — Тогава книжарницата бе отворена до десет вечерта. Един писател даваше автографи. Тръгнах към дома в полунощ. Рони ме пресрещна на улицата. Носеше някакво парче плат, по-късно разбрах, че е било напоено с химикал. Притисна го върху лицето ми и изпаднах в несвяст. — Аманда отново дълбоко въздъхна. — Когато се събудих, лежах на леглото на горния етаж. Той седеше до мен и държеше ръката ми. — Тя притвори очи, наведе глава и потръпна, сякаш се допря до нещо отвратително. — Именно тогава ми обясни какво ще представлява новият ми живот.

— Как изглежда мъжът? — настоятелно попита Тод. — Има ли оръжие? Ако най-накрая ни се наложи да се бием с него, какво трябва да очакваме?

— Стар е.

— Какво?

— Много по-стар е от мен, от теб. — Аманда погледна Бейлинджър, който беше на трийсет и пет години.

— На каква възраст е? — попита Тод.

— Не ме бива да преценявам, всички над четирийсетте ми изглеждат еднакво.

— Смяташ, че е над четирийсет ли? — уточни Бейлинджър.

— Ами сигурно…

— Много ли е стар? Не е възможно, щом те е надвил.

— Може би е на петдесет и няколко. Висок, слаб, болезнено мършав. Има някакво безстрастно изражение на лицето. Дори когато се усмихва, изглежда безизразно.

— Мършав тип, над петдесетгодишен! — Тод започна да изглежда по-уверен. — Ще се справим с него, и още как!

— Той е много силен.

— По-силен от това ли? — Тод й показа пистолета си.

— Той вдига тежести.

— Мършавите щангисти обикновено не ме карат да треперя от страх. — Тод погледна към Мак и Джей Ди. — Имате ли въпроси?

— Имаме — рече Джей Ди. — Защо се мотаем още тук?

Мак погледна със съжаление към Кора и кимна утвърдително.

— Точно така. Да приберем монетите и да изчезваме.

— Ами те! — попита Джей Ди.

— Ще ги завържем с лейкопласт за столовете — каза Тод. Той измъкна чука от ръката на Бейлинджър и го хвърли обратно върху купчината. — Ще оставим на Рони да се погрижи за тях. По този начин ще обвинят него. Дори и за убийството на онзи тип, дето ти го изхвърли през перилата.

— Моля ви — проплака Аманда. — Изведете ме оттук.

— Не можем.

— Помогнете ми!

— Ей, съжалявам, ама тъкмо заради теб тоя Рони се е ядосал. Ако се опитаме да те измъкнем, ще тръгне да ни преследва. Не сме чак толкова глупави.

— Копеле безмилостно!

— Е, щом ще се държиш така, сядай на тоя стол! — Тод я блъсна, а Джей Ди грабна ролка лейкопласт от купчината на пода.

— Сладурче, ти на другия стол! — нареди Мак на Кора.

— А бившият рейнджър — тук! — заповяда Тод. С последния стол беше подпряна вратата. — Дългоушко, застани до тези греди.

Джей Ди приключи със завързването на Аманда, като обездвижи напълно глезените и раменете й. След това отиде при Кора.

— Аз ще го направя — каза Мак.

Бейлинджър забеляза, че той опипва бедрата и гърдите й, докато увиваше лейкопласта около тялото й.

Тримата взеха раниците, а след това отидоха до трезора и натъпкаха джобовете си с монети. Под тежестта им издутите им сака и панталони увиснаха.

— Хич не ми се иска да мъкнем и радиотелефоните, но е по-добре да ги вземем, в случай че се разделим — размисли Тод.

Движейки се тромаво, те се върнаха до вратата. Тод я взе на прицел с пистолета, а Мак и Джей Ди отместиха мебелите. Мак отвори вратата и отстъпи назад.

Проеча гръмотевица. Дъждът трополеше по балкона. Нахлу хладен ветрец.

Тод извика, за да надвие шума на бурята:

— Рони, не се притеснявай! Няма да вземем с нас приятелката ти! Оставяме ти я! Получаваш и премия — харизваме ти и новите й приятели! Опаковани са като подаръци, за да можеш да им се порадваш! Всичко е наред, ние се махаме от пътя ти! Може би не знаеш, но тази сграда ще бъде съборена. От Службата за спасяване на имущество ще дойдат другата седмица. Ако прецениш, настани се на друго място. Оценяваш ли помощта ни? Съжаляваме, че ти се натрапихме, но не го приемай лично! Сега тръгваме, забавлявай се!

Тримата си сложиха очилата за нощно виждане и поеха към стълбището. Тод се поколеба и погледна Бейлинджър.

— Аз съм човек на изкуството, знаеш ли? Уважавам чуждите спомени.

Той прекоси стаята и влезе в спалнята.

Франк с усилие обърна глава и го видя да излиза оттам, държейки нещо в ръце.

— За да е пълна картинката, ти трябва това! — рече Тод, приближавайки се.

— Не! — простена Франк.

Той осъзна какво го очаква и напълно изгуби надежда.

Тод смъкна предпазната му каска и я захвърли.

— Моля те, недей! — Гласът на Франк секна.

Тод държеше калъфка за възглавница. Нахлузи я на главата на Бейлинджър.