Дейвид Морел
Нарушители (44)

46.

По гърба на Бейлинджър полазиха ледени тръпки. Изправи се бавно, без да откъсва поглед от онова, което му показваше Аманда. На черно-бялата снимка един възрастен мъж, облечен с костюм, стоеше до млад мъж, облечен със спортен пуловер. Широките рамене на стареца някога трябва да са изглеждали силни. Едрият му гръден кош е бил внушителен. Въпреки дълбоките бръчки, лицето му с квадратна челюст бе запазило следи от младежката си красота. С гъстата си бяла коса той напомняше на Бейлинджър за Били Греъм в по-късните му години. Всъщност този старец притежаваше типичната външност и особения пронизващ поглед на евангелист.

— Морган Карлайл! — прошепна той. — Точно така го описа Боб. С този хипнотичен поглед…

На снимката Карлайл се усмихваше, както и младежът до него, който едва ли имаше двайсет години. Слабо лице, мършаво тяло. Дори късо подстриганата му гъста коса подчертаваше тази мършавост. Погледът на младежа не беше изразителен, за разлика от този на Карлайл. Нито пък усмивката му, която изглеждаше съвършено безизразна.

— Това е Рони! — с отвращение изрече Аманда.

Бейлинджър разгледа по-внимателно снимката. Тъмната на цвят стена с дървена ламперия в дъното беше като стените в хотела. Макар че се усмихваше приятно, възрастният мъж се държеше на известно разстояние от младежа, отпуснал ръце до тялото си. Пуловерът на младия мъж беше с обло деколте, от което се подаваше обърнатата яка на ризата в стила на филмите от 60-те години. Имаше обикновено лице с нежни скули и брадичка.

— Този другият мъж е бащата на Рони — посочи Аманда.

— Карлайл ли? Не, не е възможно.

— Рони твърдеше, че това е баща му.

— Няма никакви сведения, че Карлайл е бил женен.

— Което нищо не означава — обади се Вини от стаята за наблюдение. Той и Кора бяха приключили с обезвреждането на експлозивите. — Може просто да е имал любовна връзка.

— Но Карлайл е бил само един наблюдател в живота. Не си е падал по романтичните любовни авантюри.

— Освен ако не е прегрешил с някоя от жените, които е наблюдавал. — Кора влезе в стаята и погледна снимката. — Карлайл! Значи най-накрая можем да го видим как изглежда. Чудовището, построило хотел „Парагон“. Как е възможно такъв покварен човек да изглежда толкова привлекателен? Хващам се на бас, че когато е бил в разцвета си, този кучи син е бил направо неустоим. С тези очи сигурно не му е било трудно да си намери любовница.

— А може партньорката му да не го е желаела особено — усъмни се Вини.

Франк поклати глава:

— Изнасилването не отговаря на неговия профил. Дори да е била дрогирана, жертвата е могла да се бори. Карлайл би бил ужасен от възможността да бъде наранен или издраскан и после да не може да спре кървенето.

— Но ако Карлайл е имал син, е щял да спомене за него в дневника си — предположи Кора.

— Не и ако момчето е било незаконно — каза Вини. — Може да е искал да го запази в тайна.

— И все пак няма логика. — Гласът на Бейлинджър звучеше несигурно. — Доколкото съм чел за болните от хемофилия, мнозина от тях предпочитат да останат без деца, за да не им предадат болестта.

Но Аманда настоя:

— Рони ми каза, че това е баща му.

— Преди колко време е направена снимката? — попита Кора.

Бейлинджър свали щифтчетата на рамката, махна картончето и огледа гърба на фотографията.

— Има дата на проявяването: 31 юли 1968 година.

— Карлайл трябва да е бил на осемдесет и девет.

Франк чу как гръмотевица отекна над покрива.

— Аманда, ти каза, че Рони е над петдесет. Това означава…

Вини се справи по-бързо с изчисленията:

— Преди трийсет и седем години. Но на тази снимка той е около двайсетгодишен. Това означава, че сега е към петдесет и седем. Ей богу, петимата все ще можем да се справим с него.

— Той е много силен — с равен глас изрече Аманда.

— Тод, появи ли се нещо на мониторите?

— Само плъхове.

— Аз наблюдавам асансьора. — Вини надникна през медицинския кабинет към помещението за фитнес.

— Аманда, какво друго ти каза Рони? — попита Бейлинджър.

— Хвалеше се, че никога не му е било трудно да си намира гаджета. Често изброяваше имената им.

— Имената ли? — учуди се Франк.

— Айрис, Алис, Вивиан, Джоан, Ребека, Мишел. И още много. Все в същия ред. Списъкът винаги беше един и същ. Достатъчно често ми го повтаряше, за да ги запомня.

Бейлинджър усещаше как напрежението му нараства. Стараеше се да овладее емоциите си, но сърцето му заби лудо.

— Искам да си помислиш внимателно. Когато той изброяваше имената, не е ли споменавал някоя Даян?

— Даян ли? — попита Вини. — Коя е пък тази?

— Споменавал ли я е, Аманда? — Бейлинджър сложи треперещата си ръка на рамото й. — Говорил ли е някога за жена на име Даян?

Аманда не отвърна веднага.

— Някъде към края на списъка.

— Коя е Даян? — озадачено попита Кора.

Франк се поколеба за миг. После едва успя да произнесе думите:

— Моята съпруга.