Дейвид Морел
Нарушители (51)

53.

Залитна към нея. Върху рамото й се появи плъх, той замахна с лоста и го размаза върху стената. Премалял, Бейлинджър се свлече на колене. Трупът не беше изсъхнал като този на най-долния етаж. Очите липсваха, по тялото имаше рани… Но нямаше как да не разпознае лицето й.

Даян!

Мъката стегна като железен обръч гърдите му, дъхът му секна. Сълзите изгаряха лицето му. Разтърсван от ридания, той вдигна ръка и погали съсухреното й лице. Русата й коса се спускаше по раменете — беше по-дълга, отколкото тя я харесваше, защото бе продължила да расте и след смъртта й. Лицето й бе разкривено от ужасена гримаса. Също като при трупа на най-долния етаж, костите на шията й бяха хлътнали навътре — беше удушена. Неговата прекрасна Даян.

Бейлинджър коленичи. Боготвореше я и я оплакваше. Даян… Единайсет години, прекарани заедно. Тя никога не го предаде, никога не престана да се грижи за него, след като той се върна болен от първата война в Ирак. Беше се опитал да й се отблагодари, да я накара да разбере колко много я обича. Милата, самоотвержена Даян, чието лице вече бе изгризано от плъховете.

Изстрел от пушка го накара да се опомни. Продължавайки да ридае, той извади портмонето и го пъхна в джоба на винтягата си. Целуна изсушеното й чело, взе лоста и радиотелефона и пое нагоре по стълбите.

Яростта го подтикваше да се втурне напред, но това означаваше да заиграе по правилата на Рони и да позволи на кучия син да го накара да сгреши. „Идвам за теб, Рони!“ — извика мислено той. С лоста в ръце, навлезе в коридора на шестия етаж и огледа разрушенията във всекидневната на Даната. Входът все още беше барикадиран с мебели.

Бейлинджър се изкачи до капака на тавана. Над него се чу шумотевица, бързи стъпки, изстрел. Изтръпнал, той почука два пъти, три пъти, веднъж — според уговорката. Но не последва никакъв отговор. Ами ако те го помислят за Рони и стрелят през капака?

Почука отново и чу изщракването на ключалката. Капакът се отвори. Миньорска лампа блесна в лицето му, сензорът в очилата му реагира и се получи ярко сияние, което го заслепи. Щом миньорската лампа изчезна, той побърза да се качи и да затвори капака след себе си.

Навсякъде миришеше на барут. Вини стоеше на вратата на стаята за наблюдение и се целеше в две назъбени дупки в пода. Видя Бейлинджър и отстъпи заднишком към него.

— Направих каквото ми каза. Броих до петдесет. След това усилих звука на радиотелефона и го сложих на пода. Но той го пръсна на парчета с един изстрел.

— Ти колко патрона изстреля? — Бейлинджър взе пистолета.

— Четири. Надявам се, не смяташ, че съм ги похабил напразно.

— Ти си свърши работата, отвлече вниманието му. Остават девет патрона. Ще трябва да ги използваме пестеливо.

— Той стреляше напосоки през пода.

— Не може да влезе във всекидневната на Даната и да ни застреля оттам. За момента сме в безопасност. Дай ми раницата си. — Бейлинджър вдигна радиотелефона до устните си: — Ей, задник, познай какво стана! — Чу се пращене. — Зададох ти въпрос, изрод такъв!

— И какво трябва да позная? Нужно ли е да се изразяваш така просташки?

— Абсолютно, щом се отнася за теб. Намерих жена си, нещастнико! — Последва мълчание. — Удушил си я. Всичките си ги удушил. — Бейлинджър взе раницата на Вини и извади от нея полицейския доклад. Бръкна в джоба си за шофьорската книжка, която прибра от трупа на най-долния етаж. — Изискани вечери на свещи, а? — каза Франк по радиотелефона. — Успокояваща класическа музика, литературни четения, чуждестранни филми… Всичко много благоприлично и официално. Емоциите не бива да пречат. Защото те правят слаб, карат те да губиш контрол.

Бейлинджър прочете името на шофьорската книжка: Айрис Макензи. Когато Аманда изброяваше имената на любовниците на Рони, нещо му бе направило впечатление. Сега знаеше какво е — Айрис. Прелисти страниците на полицейския доклад.

— Открих го! — извика той в радиотелефона. — Айрис Макензи. Възраст: трийсет и три. Местожителство: Балтимор, щата Мериленд. Професия: авторка на текстове за реклами. Коса: руса. Не ти ли звучи познато, копеле такова? А би трябвало! Ако съм прав, тя ти е била първата. — Бейлинджър прегледа доклада. — През август 1968 година Айрис пътувала по работа с влака от Балтимор до Ню Йорк. След като се върнала, решила да прекара уикенда в Озбъри Парк, в прочутия хотел „Парагон“. Никой обаче не й казал, че Озбъри Парк вече не е същият, че хотел „Парагон“ се е превърнал в кошмар. Пристигнала в петък. Една нощ, прекарана в тази пълна с привидения старина, й била достатъчна. Напуснала хотела на следващата сутрин, за да отиде на гарата. И никой не я видял повече. Освен мен. Аз я видях, Рони. Тя седеше долу в коридора с чантичката в скута си и все още чакаше влака. Дълго ще го чака. — Устата му пресъхна. Яростта напираше в гърдите му. Отново вдигна радиотелефона: — Аманда каза, че си проявявал страхотна учтивост. Ако не смятаме това, че си я заключил в трезора, разбира се. Но какво толкова, по дяволите, никой не е съвършен, нали? После си й донесъл една прозрачна нощница. Какво се случи, Рони? Да не би да си решил най-накрая, че ухажването е приключило? Ти си я хранил, забавлявал си я, доказал си й, че си истински принц. И ето че си поискал възнаграждение за положените усилия. Ти си човек, който знае правилата на играта. Но после изведнъж си се ядосал. Нарекъл си я курва. Дали сексуалните ти нужди не са те накарали да се почувстваш слаб и изпълнен с омраза? Хващам се на бас, че много скоро си щял да я удариш. А след това — да намразиш себе си, задето си позволил на желанията ти да те надвият. Може би си мразел себе си, защото си я желаел, и си мразел нея, защото е жената, която си желаел. Или пък е било тъкмо обратното? Има и друга възможност: може би си мразел себе си, защото си знаел, че би трябвало да я желаеш, но не е било така. Вероятно не си проявявал никакъв сексуален интерес и това наистина те е притеснило. Било ти е приятно да готвиш изискани вечери, да четете Пруст и да гледате филми. Но когато се е стигало до онези работи между мъжа и жената, ти си се вцепенявал. Питал си се: „Какво ми има? Трябва да направя нещо!“. Затова си я накарал да си сложи нощницата, това е трябвало да те възбуди. Но не е станало и след това си я намразил, защото не е могла да те накара да се почувстваш като мъж. Знаел си докъде ще те доведе това. Същото е станало и с другите жени. Не си могъл да ги чукаш и затова си ги удушил, за да скриеш срама и неуспеха си. И все си се надявал, че може би следващата жена ще те накара да се почувстваш като мъж следващия път, защото винаги има следващ път, нали?

След невидима светкавица проехтя гръм. Аманда и Вини бяха вперили погледи в Бейлинджър и го слушаха, ужасени.

— Значи сега ти се превърна в популярен психолог, след като се провали като войник и като посредствен полицай? — попита гласът.

— Аз бях детектив. И предполагам, че при всички тези проучвания, дето си правил за мен, не си разбрал какви престъпления съм разследвал. Или просто си си наложил да пренебрегнеш това, защото не ти се е искало да мислиш за своя проблем. Аз разследвах сексуални престъпления, Рони. Мога да видя какво става в главата ти, приятелче, а там е истинска клоака.

Рони — това име също му напомняше нещо.

— Имам снимка — ти и Карлайл — каза Бейлинджър в радиотелефона. — Отзад се вижда датата: 31 юли 1968-а. Месец по-късно е изчезнала Айрис Макензи. В края на същата година Карлайл е затворил хотела, освободил е персонала и е заживял тук сам. Или може би не е бил сам? Рони. Защо това име ми напомня за нещо…

Бейлинджър прелисти полицейската папка. После намери страницата и името едва не му извади очите. То го накара да потръпне. „Роналд Уитакър“.

— Какво? — попита гласът.

 

 

54.

 

— Рони. Роналд. Четвърти юли 1960 година. Роналд Уитакър.

— Млъкни! — каза гласът.

Отекна гръмотевица.

— Ти си Роналд Уитакър.

— Млъкни, млъкни…

Сред плющенето на дъжда Бейлинджър чу силно тропане отдолу. Не идваше откъм капака, а от по-далече. Вдигна пистолета, отключи капака и с очилата за нощно виждане съзря витото, обагрено в зелено стълбище.

— Млъкни, млъкни! — изкрещя Рони.

Докато яростното блъскане продължаваше, Бейлинджър се спусна внимателно по стълбите и надникна през разбитата стена в опустошената всекидневна на Даната.

Тропането идваше откъм барикадираната врата и беше достатъчно силно, за да разбута натрупаните мебели.

— Майка ти е умряла — каза Франк в радиотелефона. — Баща ти е блудствал с теб.

— Толкова ще те боли, че ще ме молиш да те убия! — извика Рони иззад вратата.

Бейлинджър влезе във всекидневната на Даната и насочи пистолета към вратата. Продължаваше да говори по радиотелефона, но тихо, за да накара Рони да си мисли, че е все още в мезонета.

— След това баща ти е решил да припечели няколко долара от теб, довел те е тук, в хотел „Парагон“, за Четвърти юли и те е дал под наем на друг извратен тип.

— Няма да те слушам!

— Онзи се е опитал да те подкупи с бейзболна топка, ръкавица и бухалка. След това баща ти се е върнал в стаята с парите. Бил е пиян, заспал е. Ти си му размазал главата с бухалката, удряйки го двайсет и два пъти. Рони, на твое място щях да го ударя петдесет, сто пъти. Не мога да ти опиша колко ми е жал за това малко момченце. Направо се вбесявам, като си помисля какво са му причинили. Сърцето ме боли за изгубеното му детство.

Дъждът трополеше отвън. Отново отекна гръм.

— Но аз мразя онова, в което то се е превърнало, Рони.

— Името ми е Уолтър Харигън!

Бейлинджър стреля по посока на гласа. Веднъж, два пъти… В средата на вратата куршумите пробиха дървото.

Отскочи встрани само миг преди част от тънката стена да рухне с трясък от два изстрела на ловна пушка. Сачмите се разлетяха по посока на мястото, откъдето бе стрелял.

Една от тях улучи ръката му над рамото. Надмогвайки болката, той стреля вляво и вдясно от дупките в стената. Зави към стълбищната шахта, когато чу как в тъмнината зад дупките Рони отново зарежда пушката.

„По дяволите, измами ме! Накара ме да изхабя патрони! Останаха ми само пет!“ — помисли си с гняв Франк.

Чу се прашене от радиотелефона.

„Рони се цели по посока на звука!“ — напомни си Бейлинджър. Когато радиотелефонът отново изпращя, той се затича нагоре по стълбите. Отекнаха два изстрела и сачмите затракаха по металните стъпала под него.

— През дупките не се вижда светлината от миньорската ти лампа — прозвуча гласът от радиотелефона на Бейлинджър. — Сега разбирам. Докато твоите приятели отвличаха вниманието ми, ти си слязъл долу при труповете и си взел очилата им за нощно виждане.

Франк се спотаи в отвора на вратата, тук Рони не би могъл да го улучи.

— Намерих експлозивите, които си скрил под труповете — каза той в радиотелефона.

— Е, има един, който не си намерил — отвърна гласът.

Тътен разтърси сградата. За миг Бейлинджър си помисли, че това е още една силна гръмотевица. Но стените се разтресоха — трясъкът идваше някъде отвътре. Едва се задържа на крака. Усети как ударната вълна го блъсна.

Над него Аманда извика:

— Тук, горе! В стаята за наблюдение!

Бейлинджър се изкачи, изтича в стаята за наблюдение и отвори вратата в пода. Димът го накара да се закашля. Когато той се разнесе, с помощта на очилата за нощно виждане съзря, че три етажа по-надолу стълбището е взривено.

Той вдигна радиотелефона.

— Сигурно говориш за металната кутия, прикачена на кръста на Аманда! Е, намерихме и нея. Изхвърлих я надолу по стълбите. Виждам, че сега там пламна пожар.

— И без това се канех утре да вдигна това място във въздуха. За мен монетите не струват нищо.

Споменаването на златото обезпокои Франк.

— Монетите ли?

— Цяло състояние са, но не можах да ги използвам, за да платя данъците на хотела — горчиво рече гласът. — Ходих при всякакви антиквари — търговци на монети, в различни градове. Никога не показвах повече от две. Но трябва да продадеш цял куп монети от седемстотин долара, за да се опиташ да платиш данъци за петдесет хиляди. Един ден във Филаделфия съвсем непознат търговец погледна онова, което му предлагах, и каза: „Значи ти си оня тип, дето има много «двойни орли». Колегите антиквари говорят за теб“. И това беше последната монета, която посмях да предложа за продажба.

„Защо говори толкова много?“ — чудеше се Бейлинджър. Явно искаше да печели време, но какво ли бе намислил?

Изведнъж се сети какво бе казал на Рони само преди секунда: Изхвърлих я от стаята за наблюдение надолу по стълбите. Там като че ли избухва пожар. Господи, беше му разкрил къде се намира!

Бейлинджър отскочи от отвора на капака и се хвърли към спалнята. Нещо експлодира зад него, но не се разхвърчаха парчета. След трясъка нахлу гореща вълна и изпълни стаята за наблюдение. „Детонаторът до капака в пода“ — сети се Франк. Рони го беше задействал чрез дистанционно управление.

Аманда и Вини се втурнаха пред него. Но посоката, в която тръгна Вини, подсказваше, че не е разбрал каква е причината за взрива.

— Вини, махни се оттам!

Мъжът спря.

— Махни се от капака! — извика Бейлинджър.

Стреснат, Вини погледна надолу към мястото, където беше стъпил.

Взривът бе слаб, но оглушителен. Лумна огън и дънките на Вини пламнаха. Той изкрещя и падна на пода.

Бейлинджър грабна покривката от леглото и я метна върху него, отчаяно опитвайки се да угаси пламъците. Вини продължаваше да пищи.

В мезонета един след друг започнаха да избухват детонаторите. Франк видя как блясват, видя пламъците в стаята за наблюдение и в медицинския кабинет.

— Пожарогасител! — кресна Аманда. — В кухнята е!

Тя хукна натам, а Бейлинджър грабна декоративна глинена кана от едно бюро и се втурна в банята. Завъртя кранчето, но вода не потече. „Електричеството е изключено, помпата не работи!“ — спомни си той. Загреба вода от легена за миене, изтича в медицинския кабинет и я изля върху пламъците. Изстрел от ловната пушка проби още една дупка в пода, но Бейлинджър вече тичаше обратно към банята. Смъкна капака на резервоара и загреба вода. Този път не влезе в кабинета, а спря на прага и изля водата оттам. Огънят изсъска, пламъците намаляха. Отново загреба вода, дотича обратно и я лисна върху пламъците, които угаснаха.

В този миг чу свистенето на пожарогасител — Аманда се бореше с огъня в друга стая. Но в трапезарията също се издигаха пламъци. „Вода. Трябва да намеря още вода“ — рече си Бейлинджър. Погледна отворената врата на асансьора, изтича до него и грабна петте шишета с урина, които Рони им беше върнал, за да ги подразни.

„Грешен ход, кучи сине“ — помисли си той, докато изливаше урина в пламъците. Замириса на амоняк, той се задави. Огънят зацвърча. Гъст дим изпълни стаята, но пламъците угаснаха.

Нов изстрел на ловна пушка разцепи пода. Както тичаше, Бейлинджър усети как една треска одраска лицето му. Намери Аманда в библиотеката, където трескаво гасеше последните пламъци с пожарогасителя. Тя побърза да отиде в стаята за наблюдение, изстреля бял облак върху огъня там и също го угаси. Но след миг пожарогасителят се изпразни.

Подът избухна от следващия изстрел, но Бейлинджър беше успял да издърпа Аманда в спалнята. Двамата клекнаха до Вини край външната стена. Засега това беше безопасно място — над всекидневната на Даната, чиято врата все още беше барикадирана. Около тях се виеше дим. Овъглените панталони на Вини бяха залепнали за тялото му, кожата му бе почерняла. „Изгаряне трета степен“ — рече си Франк. Беше виждал много такива в Ирак.

— Боли — простена Вини.

Бейлинджър знаеше, че след преживяния шок щеше да го боли много повече. Скоро щеше да се гърчи от болки.

Дори през очилата за нощно виждане лицето на Вини му изглеждаше пепеляво.

— Можеш ли да ходиш? — попита го Франк.

— Има само един начин да разберем. — Мръщейки се, Вини му направи знак да му помогне да се изправи.

Краката му се бяха подули, коленете му пареха. Вини простена. Бейлинджър се опасяваше, че ще изгуби съзнание.

— Е, идеята не беше добра. — Франк внимателно му помогна да се отпусне отново на пода. — Аманда. — С удивление видя, че тя все още държи празния пожарогасител. — Иди тихо в стаята за наблюдение и хвърли оттам пожарогасителя колкото е възможно по-далече. В библиотеката, ако успееш. Но изчакай първо аз да отида до вратата на медицинския кабинет.

— Какво се каниш да правиш?

— Ще взема нещо да облекча болките му.

Бейлинджър се отправи към кабинета. Свещите светеха слабо, обгърнати в дим. Той кимна на Аманда и тя хвърли пожарогасителя в обратна посока, към библиотеката. Щом го чу как се тресна в пода, отвличайки вниманието на Рони, Бейлинджър се премести в медицинския кабинет и се пресегна към счупената остъклена врата на шкафа с лекарствата. Грабна спринцовка и ампула с морфин, а после се втурна обратно в спалнята точно в момента, когато подът избухна и се разлетяха сачми.

Коленичи до Вини.

— Давам ти достатъчно, за да притъпи болката, а не да те приспи.

Вини кимна, хапейки устни.

— Само побързай.

Бейлинджър оголи лявата му китка и му сложи инжекцията.

Лицето на Вини изглеждаше все така изопнато от болката. Но бавно започна да се отпуска.